Васил Найденов може да разплаче публиката с песен, но и да я остави без думи с откровенията си. Един от най-обичаните български изпълнители говори без заобикалки за характера си, за хората, които сменят убежденията си според политическата конюнктура, и за отношението на държавата към поколения музиканти.
С присъщата си самоирония Кеца признава, че годините са го направили по-чувствителен, но определено не и по-сговорчив.
Певецът не крие, че темпераментът му понякога е труден за овладяване, пише "Хотарена".
„Човекът, който ме познава най-добре, беше леля ми, Бог да я прости. И баба ми. И колегите ми знаят номерата – като съм бесен, млъкват“, разказва Найденов. И добави:
„Като се ядосам, ставам Лили Иванова на куб! Става страшно. Ставам непредвидим – независимо дали пред мен е президент или министър-председател.“
Зад острия език на певеца обаче се крие и изненадваща чувствителност.
„Колкото повече одъртявам, толкова повече плача. До 3-5 сутринта гледам в инстаграм и плача със сълзи, като гледам певците там“, признава още той. И не се притеснява да говори и за вярата си. Убеден е, че в живота и кариерата му има сила, която го подкрепя.
„Вярващ съм. Постигам каквото постигам, защото някой ми помага отгоре“, споделя изпълнителят. И е категоричен, че не е изграждал кариерата си чрез политически услуги и зависимости.
„Никога не съм подкупвал редактори, не съм ги канил на вечеря, не съм спал с тях. Не съм бил политическа... с „к“ започва, с „урва“ завършва. Пари даром не са ми давали.“
А личната му философия звучи като предупреждение:
„Моля се на Господ да издържа на напъна и да бъда правдив към себе си и към околните. Защото няма ненаказано зло, но няма и ненаказано добро.“
Самоиронията е сред най-силните оръжия на Васил Найденов.
„Аз съм стара чанта – мачкан лак“, казва той за себе си. Но когато стане дума за отношението към неговото поколение, шегите бързо отстъпват място на гнева.
Певецът не приема творчеството на артистите, започнали кариерата си преди 1989 година, да бъде оценявано през политическия етикет на епохата.
„Най се дразня, като пишат за моето поколение, че сме от времето на Тодор Живков! Откъде накъде?“, възмущава се той. И задава въпрос, който излиза далеч извън музиката:
„Аз какво съм виновен, че съм роден и отраснал по времето на Тодор Живков, че ще ми слагат табелка?“
Според Найденов е несправедливо творци, чиито песни продължават да се слушат десетилетия по-късно, да бъдат определяни като демоде единствено заради времето, в което са започнали.
„Кой може да каже какво е „моде“ и какво е „демоде“?“, пита изпълнителят. И е особено остър, когато говори за политическия преход и надеждите, които според него са останали неизпълнени. Спомня си времето на големите обществени промени и лозунга „Времето е наше“. Тогава, разказва певецът, политик му казал нещо, което по-късно придобило съвсем различен смисъл.
„Вижте ги – наредили сте се всички пред „Александър Невски“ и горе пише: „Времето е наше“. Абе времето е ваше, ама парите са у нас.“
Първоначално Найденов приел думите с усмивка. Впоследствие обаче започнал да ги възприема като болезнено точна характеристика на случилото се.
„Много е важно парите в кого са. Този политик се оказа прав“, заключава той. И отправя критики и към хората, които с лекота сменят политическите си убеждения, когато обстоятелствата го изискват.
Според него желанието за власт и лична изгода често се оказва по-силно от принципите.
„Егото е нещо, което е много удобно в момента, когато настъпва промяна – да смениш партийния си билет, да смениш вярата си, да смениш себе си, да станеш с подходящия цвят, който е най-удобен“, коментира още Найденов.
Една от темите, които най-силно вълнуват Васил Найденов, остава съдбата на неговите колеги, останали без признат трудов стаж и достойни пенсионни доходи. Проблемът е свързан с липсващи документи за трудовия стаж на част от музикантите, работили към някогашната „Концертна дирекция“.
В предишни години държавата отпусна на редица заслужили артисти пожизнени парични награди, като за част от тях размерът беше 500 лева месечно. Найденов обаче е категоричен, че това не решава по същество проблема с пенсионните права и социалната сигурност.
„Ако разчитахме на пенсиите, дето ни платиха накрая – 500 лв. е смешна сума“, казва той. И признава, че толкова често повдига въпроса, че понякога дори забравя да говори за собствените си концерти.
И знае какво си мислят някои хора. „На тоя Васил не му ли стигат парите, бе!“ Отговорът му е категоричен:
„Стигат ми парите! Успокойте се! Имам си достатъчно! Няма да купувам кораби и самолети.“
Причината да продължава да настоява за справедливост не е лична финансова необходимост.
„Правил съм го не защото на мен не ми стигат парите, а защото има хора, които не са имали шансове“, обяснява изпълнителят. И припомня, че не всеки музикант е имал възможността да постигне популярността и успехите на най-големите имена в българската музика. Но това не означава, че трудът на останалите е бил по-малко достоен.
„В един момент тези хора отиват на улицата, при положение че са работили честно и почтено и сме пълнили летни театри, стадиони и какво ли не“, възмущава се Найденов. И настоява за справедливост към хора, които са били част от културния живот на България, но днес не всички могат да разчитат на достойни старини.
Има гняв и срещу политическото лицемерие, но и разочарование от склонността на обществото да забравя онези, които някога е аплодирало. А и нещо много лично - желанието да останеш верен на себе си, независимо от времето, модата и хората на власт.
