След емоционалното си отпадане от „Трейтърс“ Сани Жекова проговори откровено за сълзите, предателствата и грешките, които е допуснала в играта. В специално интервю за БЛИЦ олимпийската ни сноубордистка разкрива защо кръглата маса се е оказала по-тежко изпитание от олимпийската писта, таи ли обида към останалите участници и би ли влязла отново в риалити. Сани разказва още за несбъднатата мечта за олимпийски медал, уроците от майчинството и живота далеч от камерите.
- Сани, какво всъщност се случи в „Трейтърс“ и как името ти изведнъж се озова на кръглата маса с толкова голямо мнозинство срещу теб? Очакваше ли подобен развой, или гласуването те хвана напълно неподготвена?
- Гласуването ме изненада. Час-два преди кръглата маса се бях оттеглила, защото имах нужда от почивка. Предполагам, че отсъствието ми от разговорите е повлияло на развоя, макар да не мога да знам дали е било решаващо.
Непосредствено преди да тръгнем Мила ми сподели, че подозренията са се насочили към нас и че срещу мен вече има събрани гласове. Тогава разбрах, че съм разчитала прекалено много на убеждението, че хората, на които се доверявам, са ме разпознали и също ми вярват.
В такава игра отношенията се променят бързо. Това, че един разговор е бил откровен за теб, не означава непременно, че другият е излязъл от него със същото усещане.
Моят пропуск вероятно беше, че не проверявах достатъчно тези свои предположения. Днес бих задавала повече въпроси и бих била по-активна в изграждането на съюзи. Доверието има нужда и от разговори, и от време, и от действия.
- На кръглата маса реагира доста емоционално. Смяташ ли, че именно емоциите ти изиграха лоша шега и повлияха на крайното решение на останалите? Ако можеше да върнеш времето назад, би ли реагирала по различен начин?
- Възможно е реакцията ми да е повлияла. Когато подозрението вече съществува, дори силното ти желание да обясниш истината може да бъде разчетено по съвсем различен начин.
При мен се бяха натрупали недоспиване, изолация и постоянно напрежение. Преживях кръглата маса и се опитвах да дишам и да подреждам фактите, но тъгата и разочарованието бяха много силни. Ако можех да върна времето, бих назовала нуждата от разбиране по-ясно, бих си дала пауза и бих говорила по-кратко. Не бих се срамувала от сълзите си. Една силна реакция в крайна ситуация не е достатъчна, за да опише целия човек.
Преживяното ме накара да се замисля и как аз самата откликвам, когато срещу мен стои разстроен човек. Можем да изслушаме някого с уважение, дори когато се съмняваме в думите му.
- Играеше ли ти се още, или напрежението в замъка вече ти беше дошло в повече? Ако беше останала, каква стратегия щеше да следваш и какво би променила в поведението си?
- Играеше ми се. Имах желание да продължа и съм с усещането, че не съм успяла да разгърна идеите си.
Щях да работя за по-малка, устойчива коалиция с хора, в които виждах взаимно допълващи се качества. За мен беше важно сред тях да има човек със силно лидерско присъствие. Бих споделяла по-ясно наблюденията си и бих проверявала дали хората разбират логиката ми. Осъзнах, че понякога имам добре подредена мисъл, но я изразявам твърде деликатно и тя не достига достатъчно ясно до другите. Това е нещо, върху което мога да работя.
- Таиш ли лоши чувства към някого от участниците, особено към тези, които най-активно настояваха да бъдеш изгонена? Успя ли да отделиш играта от личните отношения, или има хора, с които трудно би седнала на една маса след случилото се?
- Не тая лоши чувства. Всеки участваше със своята стратегия и с информацията, с която разполагаше. Аз познавам собственото си преживяване, но не знам всичко, което е стояло зад чуждите решения.
Бих седнала отново на една маса с тях. Извън играта има възможност да се срещнем по друг начин, с повече спокойствие и любопитство един към друг. Не е необходимо да сме съгласни за всяка ситуация, за да запазим взаимно уважение.
- Ти си спортистка, свикнала на честна битка, ясни правила и резултати, които зависят от собствените ти усилия. В „Трейтърс“ обаче всичко се върти около лъжи, манипулации и предателства. Оказа ли се този тип игра по-трудна за теб от очакваното?
- Да, категорично. В спорта също има непредвидимост и обстоятелства, които не контролираш. Но познавам тази среда и знам към какво да насоча усилията си — подготовката, техниката, следващото действие.
В „Трейтърс“ самата информация беше несигурна. Трябваше да вземам решения, без да знам дали основата, върху която ги изграждам, е вярна. Това се оказа голямо предизвикателство за мен.
Опитът ми от спорта ми е дал много, но той не означава, че съм подготвена за всяка възможна ситуация. Ценно беше да срещна себе си в среда, в която обичайните ми подходи невинаги работят. Тогава става ясно какво още има да учиш — стига да си готов да го видиш.
- Кое беше по-тежко — да се изправиш срещу най-добрите сноубордистки в света на олимпийска писта или да седнеш на кръглата маса в „Трейтърс“, където всички могат да се обърнат срещу теб?
- На кръглата маса се чувствах по-неподготвена. На олимпийската писта напрежението е огромно, но зад мен стоят години тренировки. Познавам страха си там и имам изградени начини да действам въпреки него.
В замъка трябваше да приема, че мога да бъда искрена, да изложа аргументите си и въпреки това да не убедя останалите. За човек, свикнал да търси какво още може да направи, това е трудно.
Този опит ми напомни да различавам собствената си отговорност от онова, което не зависи от мен. Аз отговарям за думите и поведението си. Чуждото решение остава чуждо решение, колкото и да ми се иска да го променя.
- В спорта винаги си демонстрирала силен характер и борбен дух. В замъка обаче видяхме и една много емоционална Сани Жекова. Коя е истинската Сани — хладнокръвният състезател или чувствителната жена, която трудно преглъща несправедливостта?
- И двете са истински. Чувствителността винаги е била част от мен, включително когато съм заставала на старта. В спорта просто имах много практика да насочвам силните си преживявания към действие.
През голяма част от времето в замъка бях спокойна и чувството за хумор ми помагаше. Най-трудно ми беше, когато нямах ясна задача или усещане, че допринасям. Свикнала съм да се движа, да създавам и да работя за конкретна цел.
Днес си позволявам да бъда видяна и в трудните си моменти. Ако публиката познава само частта от мен, която издържа и постига, картината остава непълна. Има място и за решителността, и за сълзите, и за смеха.
- Би ли участвала в друго риалити след това преживяване? Има ли формат, който те изкушава, или „Трейтърс“ ти беше достатъчен урок за телевизионните игри?
- Не бих затворила тази врата. Привлича ме формат сред природата, с движение, конкретни задачи и възможност хората да изграждат доверие чрез общите си усилия. Мисля, че там бих се чувствала много по-добре.
След това преживяване бих избирала по-осъзнато. Бих се питала какво искам да науча от следващото предизвикателство и дали съм готова за онова, което то ще изисква от мен.
- Когато погледнеш назад към спортната си кариера, за какво най-много съжаляваш? Има ли състезание или момент, който все още те преследва с мисълта „Ами ако…“?
- Най-много съжалявам за времето, което понякога губехме поради липса на знания, опит или навременна подкрепа. Когато си млад, ти се струва, че имаш още много сезони пред себе си. По-късно разбираш колко ценна е всяка година.
Разбира се, има и „Ами ако…“. Имам четвърти места на световни първенства, пето и шесто място на олимпийски игри. Второ и трето място за Кристалния глобус на FIS. Била съм достатъчно близо до големите титли, за да се питам какъв щеше да бъде животът ми, ако бях стигнала до тях.
Олимпийският медал беше истинска детска мечта и не искам да омаловажавам значението му. Същевременно виждам колко много съм получила по този път и колко от наученото мога да предам днес.
Особено ценно ми е да помогна на млад спортист да намери по-рано подкрепата, яснотата или уменията, които на мен са ми липсвали в определен момент. Така преживяното продължава да има смисъл и отвъд собствената ми кариера.
- Днес си и майка. Как те промени майчинството? Направи ли те по-спокойна и търпелива, или напротив — още по-емоционална и чувствителна?
- Направи ме още по-чувствителна и много по-внимателна към времето. Планирам повече, защото решенията ми засягат и дете, което има нужда от моето присъствие.
А търпението продължавам да го уча. Колкото и добре да съм организирала деня, дъщеря ми има собствен ритъм, чувства и потребности. Майчинството постоянно ме връща към това да забавя темпото и да видя какво се случва с нея в момента. Постепенно се уча да проявявам същото внимание и към себе си.
- Би ли искала детето ти да тръгне по твоите стъпки и да се занимава професионално със спорт, след като знаеш колко лишения, травми и разочарования могат да стоят зад медалите?
- Ще я подкрепя в това, което сама избере. Засега виждам в нея много артистичност и влечение към творчеството. Искам да има възможност да опитва различни неща и свободата да променя посоката си.
Бих се радвала движението да бъде част от живота ѝ — заради радостта, здравето, приятелствата и увереността, които може да ѝ даде. Професионалният спорт е отделен избор и той трябва да бъде неин. Моят опит може да ѝ служи като подкрепа. Важно ми е да остана любопитна към човека, който тя става, вместо да търся в нея продължение на собствената си история.
- Публиката те познава като успешна спортистка и силна жена. Но каква си у дома, когато камерите са изключени? Лесно ли се ядосваш, умееш ли да прощаваш и кой е човекът, който най-бързо може да те успокои?
- У дома съм майка и партньорка, обичам да създавам уют. В мен живеят още творецът, предприемачът и учителят — понякога всички искат думата едновременно. Има и една игрива част от мен, която просто иска да се смее, да мечтае и да опитва нови неща. А понякога имам нужда от тишина, прегръдка и време за себе си.
Уча се да спирам навреме и да оставям място и за другата гледна точка. Стремя се да прощавам и да изговарям онова, което ме е наранило, за да не го носим мълчаливо в отношенията си. Понякога едно „Тук съм, чувам те“ е достатъчно, за да си поема въздух и сама да намеря следващата крачка.
Интервю на Красимир Красимиров
