logo

Скулпторът Петър Попов: Избягах за 20 дни в Турция и ме осъдиха на 20 месеца затвор!

Скулпторът Петър Попов: Избягах за 20 дни в Турция и ме осъдиха на 20 месеца затвор!

Светът се върти в безумния си кръг, но поговорката "Това, което човек сам си причини, никой друг не може да му го направи" си остава актуална, независимо от обществения строй, държавата и правителството, което я управлява.

Петър Попов със сигурност ще го потвърди. Той е известен ямболски артист. Скулптор, чийто творби са в десетки галерии, вкючително и Националната. Участвал е в много изложби, член на СБХ, съпруг, баща и въобще почтен гражданин на републиката. Но центробежната сила на авантюрата, което е преживал някога, можеше да го изхвърли далеч, далеч от достойното място, което заема днес. Казва, че късметът го спасил.

Всичко започва часове, след като часовника е отброил полунощ и дал началото на новата 1960-та година. Нашият разказ обаче, ще се върне няколко години преди това:

Роден съм в село Устрем, на крачка от зорко пазената турската граница. Мълвата как през 1946 година осем души от селото ни наведнъж избягали от България, чувах още от дете. Един от тях беше моят чичо Георги Попов-Джордана. По-късно, след една амнистия, той се върна от Австралия, но вместо да получи обещаната прошка, бе изпратен в Белене, а семейството му интернирано във Врачанско.

Баща ми беше самоук резбар и каменоделец и покрай него и аз често хващах длетото. Освен това рисувах пейзажи от натура и учителката ме хвалеше. Така попаднах в Техникума художествено каменоделство в Кунино, Врачанско. Там вече учеше интернираната ми братовчедка и много се хвалеше. От нея чух колко хубаво било това училище, създадено още през 1922 година и останало единственото по рода си на Балканите. Техникумът беше настанен в хубава сграда, живеехме на пансион, имахме две големи ателиета: за каменоделство и моделиране на глина. Идеални условия за учение и живот

- Как се справяхте с науките и изкуството?

- Учителите ме харесваха. Бях много добър ученик. Възложиха ми да изчукам бюста на Георги Димитров от гранит, което беше голяма част. Сред преподавателите ми имаше завършили в Италия. Разказите им за красотите на Ботуша ме омайваха и караха да мечтая. Представях си как отивам там и следвам архитектура и скулптора.

- Чудесна идея, въпреки че по него време е граничела с фантастиката... Особено за селско момче като вас.

- Сигурно е така, но аз много исках това да се случи. Веднъж един от учителите ми обаче, насаме ми каза, че след като имам чичо, който е бягал зад границата, и баща кулак /което не беше верно/ за никаква Италия не мога да мечтая. Така че въобще да не се надявам на добро бъдеще.

- Как ви подействаха тези думи?

- Притесних се и се отчаях. И тогава с моя съученик Никола решихме да избягаме от България. Бяхме на по 16 години. Разработихме план и на 1 януари 1960 година, въоръжени с един нож, излязохме от село и тръгнахме към границата. Оставихме паспортите си вкъщи с идеята, че така няма да ни считат за политически бегълци. Познавахме добре района.

Посред зима, голи пресякохме Тунджа, като високо на главите държахме дрехите си, за да са сухи. По едно време чухме, че срещу нас лаят граничарските кучета. Търсеха ни. Върнахме се по стъпките си, после отскочихме встрани и се скрихме. Кучетата хукнаха по следите ни и минаха покрай нас, без да ни усетят. След 15 минути се промушихме през двете телени огради, пресякохме браздата и бяхме в Турция. Свободни.

- Не ви ли хванаха турските граничари?

- Не. Беше един часа след полунощ. Пусто. Пари нямахме. Турски не знаехме. Тръгнахме по един коларски път и стигнахме до някакво тъмно, заспало село. Почукахме на първия прозорец. Една жена се показа и пак изчезна. Скрихме се в съседната плевня. На сутринта същата жена ни заведе в селското кафене. Рано сутринта първите клиенти пиеха кафето си. Някой поназнайваха български. Питаха ни: Защо бягате, бе, джанъм? След малко дойдоха двама граничари и ни закараха в заставата. От там ни поведоха към друго село, където имало казарми. Вървяхме цял ден. Охранаваше ни един войник на кон и един пешак.

- Уплашихте ли се?

- Ами вече започнахме да осъзнаваме какво сме направили. Ставаше ни ясно, че нещата не са наред. В казармата на чист български ни разпитва един американски офицер, който бил аташе в София. Интересуваше се какви сме и какво знаем за казармите в Елхово. Привечер ни отведоха в Одрин, където ни настаниха в хотел. Собственикът беше чист българин, жените, които работеха там - също. Емигрирали двадесетте години от Чирпанско. Държавата даваше на кръчмаря по 2,5 лири за всеки от нас, за да ни храни.

- Какво правихте там?

- Нищо. Три пъти ни викаха на разпит. Въпросите бяха един и същи. Какви сме, защо сме избягали, какво се случва в селото ни? Вярно ли е, че са взели земята на хората. Казвахме, каквото знаем. Това продължи двадесет дни.

- Притеснен ли бяхте?

- Много. Казвах си: "Петре, съсипа си бъдещето, а беше отличник". Обичаше това, което правиш, щеше да следваш. Но всичко това вече беше безвъзвратно загубено. Един ден обявиха, че ще ни водят в Истанбул. Натоварахи ни под конвой на влака и тръгнахме. Но това, което забелязах от прозореца, много ме притесни. Защото влака не вървеше по течението на река Марица, а в обратна посока. Връщат ни в България, помислих си и съвсем се сринах. Така и стана.

Заведоха ни до бариерата на граничния пункт "Капитан Андреево" и ни казаха да вървим към българската граница. Някъде по средата на пътя, на ничията земя, се разминахме с три турски момчета. Вече нямах съмнение, че ме чака затвор. В българско веднага ни сложиха белезниците, прекараха ни през милицията в Свиленград, от там в Пловдив и после в централния софийски затвор. Сам в килия.

От време на време идваше някой "фуше" агент, който играеше ролята на затворник, за да научи нещо повече за мен. Едва ли съм му бил интересен. Вече си бях казал всичко. Това стоене сам в килията, цял ден прав, а вечер легнал върху един продънен сламеник, беше най-тежкото дотук. Три месеца останах в ареста. Следователят ми даваше кураж. Казваше, че ще ме осъдат условно, че пак ще уча. След третия месец ме закараха в родното ми село Устрем. За назидание процеса беше показен. Качиха ме на сцената в читалището заедно със съдиите и прокурорите, а на първи ред в салона, съсипана от мъка, седеше майка ми, заедно със всичките ми роднини.

- Как протече процеса?

- Най-напред местният партиен секретар каза, че баща ми е колак, а аз съм враг на народа и заслужавам тежка присъда. Тогава неочаквано за мен, като свидетел се появи учителката ми по български от техникума. Тя ме защити по такъв начин, че думите й разплакаха всички присъстващи. Дадоха ми година и осем месеца затвор. Успях да прегърна майка си и ме отведоха.

Като непълнолетен присъдата си излежах в изправителения дом в Бойчиновци. Работих и това намали престоя ми зад решетките. Точно една година след началото на авантюрата, за Коледа отново бях на село. Тогава научих, че веднага след като са разбрали за бягството, родителите ми са написали молба до Народното събрание, с която молели да ме върнат. Тогава си дадох светка и за срещата с тези три турски момчета на границата. Всъщност те ни бяха разменили./show.blitz.bg

Интервю на Исак ГОЗЕС

Коментирай

Данчо

Данчо 29.06.2020 16:58

Е ми не виждам нищо лошо в действията на държавата

Паспорта моля

Паспорта моля 09.07.2020 2:45

И в днешно време е наказуемо да пресичаш границата без валидни документи.

СТЕФАН Д-Р Д ЧОЛАКОВ - ВРАЦА

СТЕФАН Д-Р Д ЧОЛАКОВ - ВРАЦА 10.07.2020 1:35

НЯМА ПРОМЕНИ ! НЯКОЙ ГИ УБИВАХА ........ !