Николина Чакърдъкова отново ще накара българите да се чувстват горди и отново ще го направи автентично и искрено.
На 15 март в зала 1 на НДК майка и дъщеря ще направят така, че поне за два часа щастието да е пълно. Сигурни сме в това, особено след всичко споделено от голямата певица пред БЛИЦ!
Николина Чакърдъкова не се нуждае от представяне, защото тя е институция във фолклора. Тя е сред най-големите посланици на българското и българщината! Истинска и неподправена и на сцената, и в живота. И безкрайно принципна - както ще се уверите и от този разговор.
- Тези ваши ежегодни концерти са вече традиция, но означава ли това, че рутината вече доминира над тръпката от срещата с публиката?
- Наистина създадохме една традиция всяка година да правим концерти. Сигурно за 30-ти път ще стъпя на тази голяма сцена и вълнението, нервите, трепетите изобщо не са намалели. Много пъти съм си казвала – добре, какво трябва да се случи, за да съм наистина спокойна?
В мен винаги има много трепет и вълнение, малко притеснение, но и огромно нетърпение от срещата с публиката. На 15 март отново ще бъдем в зала 1 на НДК с нашите почитатели и любимата ни публика.
- Колко време ви е нужно след нещо подобно да се възстановите - не само физически, но и емоционално?
- Най-вълнуващ ми е финала на концерта, защото тогава емоцията е неописуема. И ние, и публиката, сме като в някакъв транс. А дните след това са едни от най-сладките и блажени, защото чувството на удовлетворение е неописуемо. Винаги след концерт искам да пътувам някъде с приятелки – за 3-4 дни в чужбина, за да почерпя душата си за добре свършената работа.
- Вие сте голям родолюбец и като такъв със сигурност не приемате равнодушно случващото се, особено през последните години. Как виждате България днес, когато страната ни за кой ли път е като на кръстопът - свикнахме сякаш и с протестите, и с изборите, и с бойкотите…
- Между другото, слушам ви и се замислям за това, че моето поколение е поколението, което ще изживее няколко прехода – от социализъм в демокрация, от демокрация към либерално, а от либералното накъде ще тръгне сега България… никой не знае. Въпреки натоварената си програма се опитвам редовно да следя световните събития, както и това, което се случва в България.
В цял свят ври и кипи, особено в последните две години, когато напрежението е много осезаемо. Самата аз се събуждам тревожна. Много често се будя през нощта с тревога, въпреки че нищо не зависи от мен. Тревога, която със сигурност я има и в много други хора.
За мен най-важното е да има мир, войните да спрат. Не знам на каква цена.. някой ще плаща повече, друг - по-малко, но най-лошата цена беше платена от всички майки, които загубиха синовете си, съпругите, останали без съпрузи. За мен да се дават жертви, и то млади хора, в 21 век, е най-безсмисленото нещо. Стигна се до най-лошото, след като не можаха да се разберат с преговори.
Аз не съм нито от едната, нито от другата страна, но крайния резултат е ужасяващ. И не мога да си представя детето ми да отиде на фронта или мъжът ми, да ми обърнат живота на 180 градуса. Това е нещо много страшно! Сърцето ме боли и за руските, и за украинските майки! И няма да простя и на едните, и на другите, още повече, че това са два братски народа!
Що се отнася до България – всичко това влияе несъмнено. Хората са разделени, постоянно слушам по студиата едни дебати, едни дискусии, а къде е човешкият живот в цялата работа?! Защо никой не го слага в сметките?!
- Тежка е темата, тежка е и народопсихологията ни, с която често в такива моменти се обясняват настроенията. Ние сякаш сме по-активни в разделението, отколкото в единството; по-лесно рушим, отколкото изграждаме...
- Права сте до болка, така е, но знаете ли, тази политическа апатия, която народът получи, това безразличие – към политиците, към постоянните избори, това, че никой не носи отговорност, че няма наказани - някак се пренесе и в останалата част от живота ни. Не е само вече апатията към политиците и политическия живот, защото от това зависи и всичко останало. Всичко е верига. И не знам къде е най-вече вината… Айде, кажете ми, аз наистина не знам.
- Всички сме еднакво отговорни, ако не сме постигнали такова ниво на живот, в което да се чувстваме спокойни, сигурни и удовлетворени.
- Да, всички сме отговорни, така е – но дали защото имаме прекалено голям праг на търпимост като нация или пък всеки си казва: „Ами какво да направим, след като няма и един наказан?!“
- Голяма част от вашия живот до момента е минал на пътя, а у нас постоянно се говори за война по пътищата. Но този проблем е повече манталитетен, не мислите ли, каквито и наказания да се налагат?
- Абсолютно! Наскоро си коментирахме даже с приятели, че глобите били станали много високи – например, за превишена скорост или пък за употреба на наркотици, а чух, че вече се отнемали не само книжките, но се конфискували и колите. И ще кажа само едно: Малко е това! Малко е! Много са хубави даже глобите! Аз съм голям почитател на солените глоби!
Имам няколко шофьора. Първите години особено, тъй като всичко е фирмено, всички глоби идваха при мен, на мое име, а аз дори нямам шофьорска книжка. Първоначално фирмата плащаше глобите, от известно време насам обаче, всеки един от шофьорите си получава лично фиша – и си го плаща от заплатата. Без значение дали е мой шофьор, дали е съпругът ми, дали е синът ми. И да видите как, когато се отразява на заплатата и на джоба, се спазват повече правилата. Да, случва се от време на време да нарушат, но говоря за глоби от порядъка на 20-30 лева.
Нека да конфискуват колите, каквото е нужно, защото моят живот е минал на пътя. И каква вина нося аз, че някой дрогиран е срещу мен и може да ми отнеме живота? Живот, който съм градяла, за който работя и съм се старала да е по правилата. Така че пак ще кажа - малко са им тези глоби, малко са! И затвор трябва да има!
Трябва ли да се върнем отново към примера с Милен Цветков? Това е най-ужасното и нелепото нещо, което може да се случи. Наистина съм гневна! Правилата трябва да се спазват, както в чужбина – и който не ги спазва, да има сурови наказания. Но справедливи, защото има и случаи, когато хора стават жертва на грешно отчитане. Техниката трябва да е нова, а не на 100 години, за да няма повод за познатата приказка, че покрай сухото гори и мокрото.
- Слушам ви и си мисля, че може би правилно не влязохте в политиката, защото там трябваше да сте оперирана от подобна емоционалност, а и вероятно нямаше да ви понесе?
- Замисляла съм се за това. Преди вярвах, че мога да допринеса с нещо за това България да се промени, защото самата аз съм добър, почтен и честен човек, постигнал много в работата си. Реших формулата на успеха – любов към хората и много работа. Но тогава най-близките ми приятели ми казаха, че аз няма да мога да оцелея в политиката. Защото няма да се поддам на манипулации, на изкушения, на подкупи, а няма да мога и да променям.
Един приятел дори ми каза: "Рано е за тебе! Няма такива хора като тебе в парламента и ти ще се поболееш там! Малцинство са за момента. Когато станат мнозинство, твоето място е там!" Тогава мислех, че мога да бъда полезна на хората и да помагам, но от днешна гледна точка съм толкова щастлива, че не съм там. 120 гласа не ми стигнаха да бъда депутат, но явно не това е бил моят път.
- На практика вие помагате на хората и сега, правите своята политика, но чрез музиката, където със сигурност сте истински народен представител!
- Много хубаво казано! И искрено се надявам да е така. И тук се връщам отново към първия ви въпрос с рутината. Вярвайте ми, всеки път, когато ми предстои концерт, най-силното, което ме води, е времето, което сме заедно с публиката, да бъде незабравимо. Да бъдем щастливи поне за 2 часа!
И това да е време, хората да изживеят една емоция, която никой друг не може да им даде на този етап. И може би наистина се получава, защото хората се връщат пак и пак, и пак. И се връщат не за нови песни на Чакърдъкова, а за да получат от тази емоция.
Това ме прави много щастлива и много потребна! Знаете ли колко е хубаво да дойдат хората след концерта и да ми кажат, че в този момент се чувстват много горди, че са българи. Невероятно чувство! И това човек не може да го каже, ако не го е почувствал – особено във време като днешното, в което всеки е потънал в своите проблеми.
На родолюбие човек се учи. На това уча и Мария, която върви сега по моя път. Благодаря на Бога, тя вече знае, че не трябва да е просто една певица, а да пръска, да дава много любов и енергия. Няма нищо по-хубаво в този живот, ако можеш да даваш! С Мария имаме още дълъг път, защото само талант не стига, само хубаво пеене не стига. Това е психология, това е сърцатост, това е мисия и начин на живот!
Дори и да обичаш, дори и да си добър, това изисква усилие. Много по-лесно е да си лош човек, да ругаеш, по ти олеква някак на душата. Затова с Мария, с която сме почти всеки ден заедно, си говорим именно за това. Аз имам и син, който е по-голям от Мария – Васко, който е и най-позитивният човек в нашето семейство.
- Не сте говорили никога за сина си? С какво се занимава той?
- Васко е много позитивен и мъдър човек. Той работи в съвсем друга посока, различна от музиката - в образователната система е, но пак работата е свързана с хора, с принос. Той е на 36 и вече е баща на три деца – и казва, че иска и четири да има, защото е от тези хора, които имат щастлива философия за живота. Наистина е много зареждащ!
Има моменти, в които дори и аз изпадам в моментно отчаяние, идва ми в повече работата, ангажиментите, въпреки че не го показвам. И в тези моменти той винаги реагира, говорим си, и ми олеква. И той, и снаха ми, са много положителни хора. Благодарна съм им! Мария също е много усмихнат човек. Както се казва – дойде време и аз да се уча от тях.
- В един предишен наш разговор ми споделихте, че винаги сте вярвала, че имате ангел хранител, който помага в най-трудните моменти. Още ли мислите така?
- Сигурно имам такъв, но в крайна сметка, когато човек работи, обича, уважава, вярва, че такива хора са нужни на света. Много мои близки си отидоха, много приятели загубих, които бяха толкова добри хора. Но някои казват пък, че Господ има нужда от добри хора около него – и понякога това ме е успокоявало.
Оценявам, че съм жива и всяка сутрин се събуждам – и се възползвам от всичко това, за да правя по някакъв начин щастливи хората. Правя го така, както мога! И крачка назад не съм дала – нито в работата, нито в мислите си, и, живот и здраве, да доживеем до по-дълбоки старини, за да продължа да предавам на Мария всичко, което съм научила. И не само на нея.
Един ден, дори и да ме няма, ще съм спокойна, че има един пазител на всичко това, което сме създали, и на българщината./show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
