На 10 април едно от големите имена на българското попмузика Мустафа Чаушев навърши 77 години. За съжаление пандемията от коронавируса попречи на намерението му да се прости с публиката на родния си Шумен с голям концерт точно на рождения си ден. Засега, това се отлага за по-добри дни, които надяваме се скоро ще дойдат. И тогава, заедно със своя приятел, другият почетен гражданин на Шумен, мага Астор, ще бъдат на сцената, пред своите съграждани, така както предвиждаха, преди да ни сполети бедствието.
- Г-н Чаушев, в дългата си кариера сте получили много аплаузи, зрителска обич, златни, платинени и диамантени плочи, държавни награди, възможно ли е било, да се разминете с всичко това. Мислили ли сте за друга професия, освен тази на артиста?
- Не. От малък желаех само едно– да пея. Имахме лозе на края на града. Всяка неделя баща ми ме водеше там да го обработваме. В същото време в махалата приятелите ми играеха футбол. Един ден хвърлих мотиката и казах: "Аз няма да си вадя хляба с копане. Виж ми гърлото, от него ще се прехранвам. Баща ми се ядоса: От теб нищо няма да стане...- каза.
- Как откриха таланта ви?
- Още в пети клас учителките ме водиха стая в стая, за да им пея. Имах тънък и висок глас, който кънтеше. В кварталното читалище, на вечеринките, ме качваха на една маса, барабаниста тропаше по нея с две пръчки, имаше акордеонист, а на китарата беше циганчето Сюлейман. Харесваха ни и и започнаха да ни канят и на други места. Дори ни даваха по някой лев. В гимназията се запознах с Николай Тодоров. Той също свиреше на китара, знаеше английски и ми даде няколко песни на Пол Анка, Елвис Пресли... Бях най-добрия баскетболист в отбора. Учителят ми по физическо много ме обичаше, но на абитуриентската вечер, като ме чу как пея ми каза: Мустафа, не се занимавай със спорт. А Борис Годжунов, след като една вечер ме чу да пея в ресторанта ме посъветва: Ти не си за тук. Идвай в София... В същото време в казиното шоу правеше Тодор Колев. Двамата бяхме звездите на града. Астор вече беше отлетял нагоре.
- Никога ли не сте работили нещо друго?
- Не. Дори в казармата направихме оркестър. Станах диригент на хора, обучава ме най-големия, маестро Месру Мехмедов, който по-късно загина при самолетна катастрофа. След това направихме програма. Пътувахме из окръга заедно с Парцалев, Калоянчев, Мутафова... Астор, вече доста прочут, ни уреди с договор за работа в Югославия. Парите, които спечелих, похарчих само за дрехи. Върнахме се и тръгнахме на турне със суперзвездата за времето си, сърбинът Саша Попаз. Но той беше рокаджия. Изгониха го и се пръснахме.
- Кои са първите песни, които записахте?
- Сестра ми беше певица, заведе ме в турската редакция на единственото тогава Националното радио. Тогава записах „Делфините“, песен, която с голям успех изпълняваше Йорданка Христова. Поискаха още една. Изпях на турски „Жената на моя приятел“, супер хит на Салваторе Адамо. Те ме направиха много популярен сред моите сънародници. Пристигаха хиляди писма. Приятели, тайно от мен, подадоха документите ми за Консерваторията. Казах, че няма да отида, притеснявах се, но те настояха. Приеха ме втори в новооткрития „Естраден отдел“ ,Мими Иванова бе първа. Преподаваше ни Ирина Чмихова. И тогава най-неочаквано Димитър Ганев ми предложи да стана солист на оркестър „Балкантон“. Това за мен беше шок. Отказах с мотива, че не съм подготвен. Но той настоя: Това ние ще го решим- каза. Взеха ме, звездата беше Бисер Киров. Големите композитори: Тончо Русев, Морис Аладжем, започнаха да пишат песни за мен. Текстовете бяха на Дамян Дамянов. Издадох първата си плоча.
- Имали сте късмета бързо да се качите на голямата сцена?
- След един концерт в зала „България“ тъкмо излизам във фоайето и някой увисна на врата ми. Лили Иванова. Не знаех на кой свят съм. По-хубав глас не съм чувала- каза ми тя. - Искам да работим заедно. Веднага тръгнахме на турне в Съветския съюз. Това беше преломен момент в кариерата ми. Най-мощният трамплин. Скоро мои плочи имаше във всяка българска къща. През 1990 година „Обич моя“ имаше 300 000 тираж. Получих за нея 500 лева. Плащаха 15 лева на минута, а държавата прибра милион. Въпреки това, радиото обаче не ме пущаше.
-Ставате твърде популярен и в Турция?
- Майка ми е родена в Бешикташ. Отидох на гости на мои роднини. На „ Златния Орфей“ се бях запознал с много от техните музиканти. Те ми помогнаха да издам плоча. Настояваха да остана. Това означаваше да ме обявят за невъзвращенец. Мислих много, но реших да се върна. Тук вече имах кариера, а и не исках да пострадат близките ми. Минаха години е през 2001 г. след един голям концерт с Росица Кирилова и дъщеря ми Ажда в Орхангаза, бяхме обявени за почетни граждани. Такива са странностите на съдбата.
-Вие сте единственият български певец, който е издал плочи с две имена...
- След възродителния процес станах Демир. С това име взех платинена плоча. А всичките, които имаше в складовете на „Балкантон“ с надпис Мустафа Чаушев, бяха унищожени. Хвърлиха ги в едно езеро. На концерт във Варна, напук или може би в знак на протест, водещият ме обяви не като Демир, а като Мустафа Чаушев. Беше празник на селските стопани и повечето от петте хиляди души в залата бяха турци. Настана пълна тишина. След като изпях песните си в гримьорната нахлу глутница милиционери. Нахвърлиха се върху водещия, искаха да го арестуват. Тогава се намеси Калоянчев: Оставете го, каза, момчето просто е сбъркало, не го е направило умишлено. – Това ни спаси.
Интервю на Исак ГОЗЕС
