На 25 януари се навършиха 81 години от рождението на Владимир Висоцки. Неотдавна, при гостуването си в България, неговият син - актьорът Никита Висоцки, разказа, че за първи път стиховете на баща му са печатани в София. Превеждал ги е Любомир Левчев. Той е издал и дебютната му стихосбирка. По онова време, в Съветски Съюз, поезията на барда е била ниглижирана и нямала никави шансове да види бял свят. Защо? Журналистът Величко Хинов си спомня за една вечер и донякъде отговаря на този въпрос:
- Г-н Хинов, кога и по какъв повод се срещнахте с Владимир Висоцки?
- Беше през 1975 година. Театър „Таганка“ гостува в София с пиесата „Войникът Васил Тьоркин“. Представлението с голям успех бе играно в салона на Сатирата. След това с Володя имахме уговорка за интервю. Не се познавахме. Той излез с група приятели. Присъединих се към тях и тръгнахме по улица „Раковска“. В днешния театър „Зад канала“, тогава „Трудов фронт“, двата състава щяха да имат среща. Не знам как изведнаж се оказа, че сме само двамата. Володя ми сподели, че по време на представление губи два килограма и изведнаж поиска: "Покажи ми твоята София".
- Странно желание, още повече, че не се познавате?
- Вървяхме и аз разказвах. Казах му, че Сатирата е била Топлоелектрическа централа, на която махнаха комина и бе превърнаха в театър. Стана му интересно, защото неговата „Таганка“ пък е била затвор. Минахме покрай ВИТИЗ и влязохме в туко що откритото барче на „Военния театър“. Беше сумрачно и почти празно. Той предварително ме помоли да не го представям. Пихме по водка. Володя ме бутна да тръгваме. По стар български обичай настоях за още една, после продължихме. Стигнахме до тогавашната руска книжарница „Ленин“. Днес там е казино. На витрината бяха наредени книги на Евнушенко, на Окуджава и други съветски поети. Изведнаж Володя помръкна, натъжи се.
- Защо какво се случи?
- С глас, в който имаше много мъка каза: "Не ме издават. Не ме признават за поет. Обявяват стиховете ми за блатна литература. Низшая. И въобше не отварят дума, за да ме приемат в Съюза на съветските писатели. Същото е и с музиката ми. Ти какво ще кажеш за песните ми, за гласа ми?".
- Много труден въпрос...
- Не бях подготвен за него.Отвърнах, че стилът му е необичан и че песните му са много стойностни. Вече доста се притеснявах как ще стане интервюто ми, след като говорех само аз, а той мълчеше. Пред входа театъра ни чакаше бясна директорката му. Веднаги се развика: "Абе ти къде си го водил. Малко са му московските курви, та ходите и при софийските". После застана отпред и каза: "Ти няма да влизаш". В този миг Висоцки ме хвана за ръката: "Ако не го пуснете и аз няма да дойда". После се обърна и понечи да си тръгне. Влязохме двамата. Вътре беше шумно, запушено. Видяха го, започнаха да ръкопляскат и му подхвърлиха една китара. Той ме погледна, сякаш за да им каже: Дотук бяхме. Вече не принадлежа на себе си.
- Виждали ли сте се втори път?
- Да, в Москва. В антрактта на „Хамлет“ ме чакаше на служебния вход. Беше облечен в туника. Изведнъж, не знам от къде изникна, живият класик на розната социалистическата литература Ст. Ц. Даскалов: Запознай ме- викна, после се обърна към Висоцки: "Ей момче, ние когато твоя Хамлет сме го играли във Враца, ти още не си бил роден...". Това беше. После с духа на Валидимр Висоцки се срещахме само на гробищата./show.blitz.bg/
Интервю на Исак Гозес
