Много са хората, които виждат в Евгения Живкова прекалено дистанциран, дори хладен човек. В действителност дъщерята на Людмила Живкова (впоследствие осиновена от дядо си Тодор Живков - бел. ред.) е един много лъчезарен и комуникативен човек. И обича да се усмихва, но го прави най-често и отдадено пред близките си хора. Животът й, въпреки масовите схващания, не е бил никак розов, нито толкова луксозен, колкото поне са представите за него в съзнанията на мнозина.
Да, имала е много привилегии, много възможности, но и вътрешното желание да се дистанцира доколкото може от тях. Преживяла е и редица шокови моменти, при това в крехка възраст, за които днес почти не говори.
Връщайки лентата на спомените си назад, Жени Живкова не е пестелива нито откъм факти, нито откъм емоции. Въпреки че, припомняйки си тях, със сигурност отключва още веднъж и болката за определени повратни моменти в живота си.
„Бяха трудни години. Началото на 90-те след промените. Аз тогава бях още съвсем млада. А дядо ми беше арестуван на 18 януари 1990 г. – и за нас това бе шок”, споделя наскоро Живкова. И продължава щедрия си разказ:
„В моя дом и в дома на вуйчо ми Владимир започнаха обиски – още същия ден рано сутринта. И това продължи няколко месеца.
Запорираха ни всички банкови сметки и нямахме възможност да разполагаме с много средства. И точно в тази трудна за мен ситуация реших да започна своя бизнес. Започнах първо с плетени пуловери, защото обичах много да плета, в началото само за себе си. Справях се сама с живота. Това, че съм живяла в резиденции или съм била на хубави почивки в Евксиноград, наистина е било много хубаво – там е минала и голяма част от моето детство. Но аз винаги съм искала да бъда сред нормалните деца – и в детската градина, и в училище след това. Ходех в руска детска градина, а до нея ме водеха с тролея. Слизахме на университета, купуваха ми геврек и оттам пеша до детската градина. Нито аз, нито майка ми сме искали да бъдем разделяни от обикновените деца. Даже това, че съм внучка на Първия човек в държавата, като малка много ме притесняваше. Беше ми тежко заради вниманието, което ми обръщаха. Идваше ми в повече. Непрекъснато те наблюдават с едно такова нескрито любопитство, а аз хич не обичам тези неща”.
Всъщност Жени Живкова никога не е била следвана по петите от бодигардове. Не се е налагало и когато е била дете, и по-късно.
„Да, не съм имала охрана. Спомням си даже и за една ученическа любов – била съм може би 2-3-ти клас. Момчето сериозно ме ухажваше. А децата ме възприемаха добре, нормално”, добавя още тя. Но най-силна емоция предизвиква в душата й темата за нейната майка – Людмила Живкова.
„С майка ми говорехме много на духовни теми, но най-вече за нейните идеи относно асамблея „Знаме на мира”, заради което и като по-малка аз дори изпитвах някаква ревност. Просто тя беше дотолкова отдадена на тази идея, че на мен чак в един момент ми стана малко тъжно”.
Но за разлика от Людмила – Жени няма така изявен интерес към окултните теми. Може би защото суровата реалност й е показала лицето си в много крехка възраст, твърде рано, което пък днес обяснява факта колко дисциплиниран, уравновесен и организиран човек е.
„След катастрофата й през 1973-та година, виждайки че лекарите и традиционната медицина не могат да й помогнат да се излекува напълно, майка ми се запознава и започва по-близки контакти с Петър Димков. Започва да изучава това учение, точно за да може да излекува тялото си, сама да си помогне.
Тя не пиеше абсолютно никакви лекарства. Дори нас ни лекуваше, когато бяхме болни, само с аспирин и аналгин, никакви по-сериозни лекарства”, разкрива още Жени. И добавя:
„Не вярвам, че катастрофата й е инсценирана, за да предизвикат умишлено смъртта й. Според мен бе чиста случайност. Аз бях малка тогава, но видях как майка се промени след инцидента. Обърна се към духовното, промени мисленето си. Обикновено човек се обръща по този начин, едва когато види смъртта в очите.
Когато мама почина, нямах навършени още 15 години. Но най-болното покрай историята за смъртта й са многото измислени неща, които се изписаха. Много измислици са изписани и по адрес на самата Жени Живкова. Например тези – че е болна от страшна болест и се развежда със съпруга си.
„Не съм болна, Слава Богу и не се развеждаме със съпруга ми. Пишат се много измислици по наш адрес, но това е и едно от нещата, които ми завеща дядо ми. „Не трябва да обръщаш внимание. Колкото повече реагираш на лошото с лошо, толкова повече негативното се обръща срещу теб” – така ми казваше”.
В последните си години, въпреки че е бил под домашен арест, Тодор Живков е живеел в дома на внучката си Жени Живкова.
„Той нямаше собствено жилище, защото никога не е смятал, че ще му се налага да има. Защото, когато беше свален от власт, на него му оставят кола, шофьор, охрана, вила, в която да живее. И точно там го арестуваха всъщност. Аз разбрах за това, когато още в същия ден дойдоха при нас за обиск. В този момент аз бях съвсем сама вкъщи. Разтропаха се в 8 сутринта, влязоха и започнаха да преравят всички чекмеджета, шкафове. Не знам какво търсеха, никой нищо не ти обяснява. Прибраха телевизори, видеа. Куфарчета с милиони нямаше. Изплаших се, бях на 24 години тогава”./show.blitz.bg
