Любка Рондова не само имаше талант на славей, тя умееше да накара България да запее с нея „Смиляна", „Биляна платно белеше" и лудо да заиграе любимото й хоро. Цели площади застиваха, когато над множеството се понасяше нежния й глас или скачаха лудо, щом подхванеше любимите си хора.
Голямата певица отлетя от този свят на 15 март преди три години, но един спомен, няма да се изтрие от паметта на всичките онези петдесетина българи, които бяха там и видяха всичко с очите си:
Стотици се бяха струпали на площад „Панацехо“ в Прага около набързо сглобената сцена, за да слушат Любка Рондова. Тя, разбира се, бе много развълнувана и й личеше повече от всеки друг път. Това не бе просто поредния й концерт пред поредната публика. Същата вечер тя често се връщаше към детството и младостта си. Колко ли години са минали, откакто войната я откъсва от родното й Костур, за да я доведе в столицата на Чехословакия.
Тя пристигна сама, не знаеше къде са родителите и братята й. Тук учи в гимназията, после завърши фолософия. Пред онази сива сграда, на спирката след завоя на трамвая, я чакаше привечер Гоце, който свиреше на акордеон и се готвеше да стане инженер. Когато събра кураж да й каже: Остани, ще се оженим", бе късно. Душата й вече летеше към България, страната, в която баща й бе решил че трябва да живеят занапред.
Любка пееше, а сред множеството, първата й братовчедка Дора, с която не се бяха виждали двадесет години, и която съдбата остави в Прага, трудно сдържаше сълзите си.
Два дни преди това, на централния площад на Будапеща „Варюшварти“, пред гордостта на архитектурата „Жербо“, сградата, която отстъпваше по стойност само на унгарския парламент и крепостта „Матиаш“, се вихреше яко българско хоро. Водеше го Илия Луков с ансамбъла си, а амбициите бяха, освен да шашнат унгарците, танцът да не спре поне в следващите няколко часа. Така и стана. Вече е притъмняваше, тропащите станаха стотици и докато първите обикаляха паметника на поета Верешмарт, последните още бяха в началото.
Изведнъж музиката секна, танцьорите спряха, а Любка Рондова, куцукайки, излезе на сцената. Миг след това площадът утихна, а японците започнаха да снимат с някакво особено усърдие, сякаш пред тях бе извънземно. Дори дамите в отстрещната сладкарница, в която кафето струваше осем лева, прекъснаха разговорите си и се заслушваха в песента. Най-странно от всички обаче изглеждаше един едър мъжага, облечен в странна униформа, наложил фуражка с лъскава кокарда. Под неоновата светлина той бе застинал като паметник, очите му влажнееха, а устните шептяха: Биляна платно...".
След минути, когато програмата свърши, същият този човек застана при Любка, и целуна ръка й.
Русенецът Александър Каменов се оказва капитан на най-луксозния кораб на пристанището в Будапеща в онази вечер „Ривър принцес" - гордостта на швейцарската кампания „Uniworlrd“. Лайнерът бе дълъг 110 метра, а екипажът му вклъчваше хора от дванадесет националности. Онези, които искаха да се потопят в лукса му само за една седмица пък, трябваше да платят 4000 долара.
Разбира се, корабът винаги бе пълен, а пасажерите - богаташи от от цял свят: като се почне от Америка и се свърши с Нова Зенландия.
Естествено, още същата вечер Любка, подпирайки се на бастунчето, влезе в огромния салон на кораба, следвана от Александър Каменов. Насядалите в лъскавите кресла и дивани дами и господа, озадачени гледаха дребната женица в странна носия, до която мирно, сякаш на почит, стои самият капитан.
Пианистът на бара, Питер, чех, завършил композиция в Острава, бързо прецени ситуацията и подхвана някаква смесица от дунавско хоро и полка. Капитанът направи знак и членовете на екипажа, които сновяха наоколо, изпълнявайки задълженията си, се подредиха в шпалир. Пред тях Любка Рондова сияеше. Един букет червено рози пламтеше в ръцете й. Подаръкът на капитана./ show.blitz.bg
Исак Гозес
