Той може да изиграе всичко: мъже, жени и бабички. Това са думи на колоса Николай Масалитинов, а актьорът, за който са изречени е Георги Калоянчев. На 13 януари любимецът на българската публика трябваше да навърши 95 години. Отиде си на 87 на 18 декември 2013.
За него като че ли знаем всичко. Самият той, безспорен сладкодумник, много пъти е разказвал невероятната история на живота си. Талантът извисил синът на дребен бургаски собственик на млекарница до върховете на българския театър и кино.
В следващия материал ще се върнем към първите години на прехода, тогава когато и България , и Калоянчев изживяваха тежки времена. Театралните салони зееха празни, кино въобще не се снимаше. Публикуван е през 1993 година, когато Калоянчев беше само на 68 години. Интересно е да разберем, какво е преживявал, какво и мислил и какво е правил гениалния актьор тогава:
Вече няколко години Георги не е в списъка на родните милионери. Сега на доходите му би се присмял всеки среден служител на „Магурата“. А навремето той беше в класацията на най-богатите българи. Спре го някой на улицата и: "Абе ти колко взе за този филм?".
Взел 2500, но мълчи. Онзи и напрегнат. 50 000 платиха ли ти? Кой аз ли?Че аз за 50 000 няма да изляза от вкъщи. 250 000 лева. Сложи четири филма на година и смятай. Някой толкова го вземат навътре, че им става лошо. А той ги успокоява: Не бе братко, не е верно, лъжа те... И така, докато човекът дойде на себе си.
Дребните любители на антики обаче не го оставят на мира. Набързо три пъти крадоха ладата му. Последният път я спаси тубичка горнобанска вода в багажника. Свършил бензинът, налели от тубичката и така лековитата течност спасила старото возило на актьора.
Във време, когато всеки гледа да подхване някой бизнес и търговийка, Калоянчев от немай къде продължава да прави театър и кино. При това смята да не спира през следващите години, ако въобще дотогава изкъството в България оцелее.
„Завърших ВИТИЗ през 1952 година. Играх полууспешно 34 години в Народния театър. Тогава създадоха Сатирата. Командироваха ни пет-шест души. Първите представления баха пълен провал . Повечето се уплашиха и се върнаха в Народния. Останахме само аз и Стояна Мутафова. И не сгрешихме. Сатиричният театър се разрастна. Имаше периоди, в които трудно можеха да се намерят места за месеци напред. Даже за мен е било трудно да намеря два билета. Бахме на гастрол в Югославия. Звездата там беше един голям актьор Люба Тадич. Отиваме да го гледаме. След представлението влизаме при него и не мога да се въздържа: Абе братко, абе колега, голям актьор си. Голям. Благодаря. Той ни пита какви сме, що сме. От София-отвръщаме- Актьори. Утре щеиграем тук „Смъртта на Тарелкин“
На другия ден гледам Тадич на седмия ред. Представлението мина много добре. Прибирам се в гримьорната и след малко влиза някой. Той. Изведнаж изпълни цялата стая: Дека е майсторовика- и тръва към мен: Абе ти що си ми казал снощи, че аз съм велик? Ами ти що си бе сине майчин.“
След спектакъла в един от белградските вестници се появи заглавие: „Поклон пред поклона ти, друже Калоянчев.“
Суперлативи покани, но и провали съм имал. В „Мизантроп“ например. Там играех главната роля. Ей не можах да я направя и това е. Аз ли бях виновен, режисьорът ли, не знам. Имаше пет-шест представления и пиесата падна.
Играта трябва да е радост и удоволствие, а като видех в програмата „Мизантроп“, нещо ме прерязваше. Само чаках да свърши. Да падне завесата и бягах като луд.“
Калоянчев не се занимава с политика и смята, че това не е работа за актьори: На Бродуей никой не пита от коя партия си- казва. Вече се е простил с Ричард III, ролята, за която е мечтал цал живот. В главата му са запазени спектакли, които са го държали на върха на театрална София с години. „Големанов“ и „Ревизьор“ се се играли 350 пъти в продължение на няколко сезона. Той с възторжено се радва на всеки успех на колегите си:
„Радвам се и това някак си вътрешно ме мобилизира. Амбицира ме. Даже съм плакал , когато някой направи нещо хубаво. Имаше един период, когато с Константин Коцев не си говорихме. Случват се такива неща в театрите. Но Боже Господи, гледам го в една роля, направи два три момента гениални. Не издържах качих се на сцената и пред публиката го разцелувах. Той остана като гръмнат.“
Славата вече нито го радва, нито плаши. Просто толкова е свикнал с нея, че все едно че я няма. Да хубаво нещо е славато но:
„Трябваше да се видя с едно дама, входа и тръгвам към петия етиж. Но още на първия излиза една бабичка и започва да вика:
Абе какво правиш тук бе...
Идвам-отвръщам...
При кого, при кого...
Един приятел...
Кой? Кой? – и започва да звъни. – Елате бе, елате да видите кой е дошъл. И Наизлязоха баби, деца тръгнаха след мен. Стигнах до петия етаж, видах на табелката името на дамата, но казах: Сбъркал съм и тръгнах обратно.
На другия ден тя ме пита:
Ще не дойде.
Как да дойда с двадесет души отвръщам и проклинам славата.
Много време мина от тази среща, в която Калоянчев разказваше тези весели истории. През годините славата нито за миг не го напусна, но едва ли повече му е създавала подобни проблеми. Днес често го виждаме по старите ленти: щангист, пожарникар, инспектор. Защото той можеше да изиграе всичко. Дори и бабичка.
Исак Гозес
