Прегръдките на две огромни ръце. Това е първото, в което попада всеки пътник, слязъл от влака на гарата в Комо. Независимо дали е дошъл от съседните Милано, Монца или Флоренция, той няма да си тръгне без снимка върху тях. И чак тогава ще поеме през града, ще мине покрай хотела „Палас”, нагазил върху миниатюрно езеро, в което плуват костенурки, за да стигне до Лаго ди Комо.
Третото по големина езеро в Италия е дълго повече от шестдесет километра. То е опасано от красиви планини, потънали в зеленина и нещо, което остава скрито от погледите на папараци и любопитни гости - скъпите вили на звездите: Бандерас, Мадона, Сталоун, Версаче, Дейвид Бекъм.
За разлика от повечето от тях къщата на Джорж Клуни се вижда от далеч и капитанът на малкото туристическо корабче не пропуска да я посочи. След което добавя: „А цената на стая в този хотел отсреща е 8000 евро за нощ... Без закуската.”
А тези без яхтите продължават с корабчето. Вярно, че са платили за разходката пет и половина евро, но за сметка на това пред тях е замъкът на руски дворянин, който наскоро е бил продаден за осемнадесет милиона. Има и асансьор, който слиза от върха на планината до брега. Почти пред всяка от красивите къщи са паркирани поне една - две коли, хора обаче не се виждат. Те по това време са на работа, информира полу на шега, полусериозно капитанът.
Пред станцията, от която тръгва въженото влакче за Брунате, опашката вече е достигнала 150 метра. Срещу пет евро следват 7-8 минути, незабравимо преживяване. Вагоните пъплят към върха, и под наклон 55 градуса, изминават 1084 метра. В краката на пътниците остават езерото, яхтите, ресторантчетата около кея, в които сервират вкусна паста, пици и всички гордости на италианската кулинария.
Фуникулярът, така се нарича влакчето, тръгва за първи път през 1894 година. На станцията в Брунате още се пазят първите огромни зъбни колела. Фотоси проследяват цялата история на въжената линия.
Влакчето спира и гостите са вече в градчето, което сравняват с небесния рай. В него живеят 1769 жители. Гостите са стотици хиляди на година. Най-видимата сграда в Брунате е библиотеката. Тя е на самия връх. Пред нея има обширен двор, а в центъра му паметник на мъж с брада, леко привел лице, забил поглед пред себе си За чужденците този бронзов бюст може и да не говори нищо, но всяко българско сърце трепва, щом го види. Под него надписът е на италиански: „Пенчо Славейков-български поет.”
Много по-тъжно звучи следващото изречение, издълбано върху бяла плоча, монтирана върху старинната сграда отсреща:
„В този дом, прокуден от своята родина, почина през 1912 година големият български поет и патриот Пенчо Славейков. Съюз на българските писатели.”
Под нея има още един къс мрамор в памет на писателя. Поставили са го през 1940 година българските студенти в Падуа. На него пише:
„Дано бог да даде тук, аз да доживея последните си дни, далеч от родния край.”
Бог дава. И то много бързо. Невъзвратимото се случва на 10 юни, в 10 часа преди 106 години, в същата боядисана в жълто сграда, наречена „Беллависта”.
Но кое е довело тук големият ни поет и защо той се счита за изгнаник. Като че ли причината е в това, което го сполетява на 10 юли 1911 година. Тогава Пенчо Славейков, вече спечелил си славата на голям творец и интелектуалец, е уволнен едновременно и от двата поста, които заема: директор на националната библиотека и на Народния театър. Заповедта е на току-що назначения министър С. С. Бобчев, който по този начин освобождава служба за своя брат или братовчед.
Пенчо, който е сакат от детство, след като е заспал на леда на река Марица, използва бастун, говори и пише трудно, е отпратен за отговорник на училищен музей. Работата му е на четвъртия етаж. Мъжът трудно преодолява стълбите, подиграван от децата. Унизен и огорчен той взема крайното решение и напуска страната. С него тръгва и голямата му любов.
Мара Белчева е родена в Севлиево през 1869 година. Тя е красива, умна, ухажвана. Жените я ревнуват, а мъжете кръстосват шпаги, за нея още докато е ученичка. Сърцето й обаче попада в плен на човек даровит, интелигентен и също като нея влюбен в поезията - Христо Белчев, бъдещият министър в правителството на Стефан Стамболов. Пет години по-късно обаче, Мара вече е вдовица и става дамата в черно. При атентат срещу премиера в центъра на София, жертва става не той, а приятелят му, който върви до него.
След време Мара приема поканата да стане дворцова дама, но издържа само девет месеца. Тя има дързостта да удари шамар на похотливия Фердинанд, който упорито я задява. Нейният живот става друг, когато среща Пенчо Славейков. За нея той става всичко: мъжът, учителят, световния поет.
Красавицата продава скъпия си имот в центъра на София, за да бъдат заедно в изгнание. Двамата преживяват по малко в различни градове на Европа, докато стигнат до Брунате. Срещу къщата, в която се настаняват, се намира величественият католически храм „Свети Павел”. На първия етаж и до днес е ресторантчето, където влюбените са се хранили и от където са се любували на красивата гледка. Идилията свършва на споменатия 10 юни 1912 година, когато само на 46 години Славейков издъхва. Белчева остава до края, надвесена над него. Така ги рисува и художникът, който тя е повикала.
Погребват поета в гробищата в Брунате. По-късно, след като в Българя не проявяват никакъв интерес и грижа, Мара Белчева организира и финансира пренасянето на тленните му останки в София.
Пенчо Славейков е българският творец, който е бил най-близко до Нобеловата награда. Той е предложен за високия приз не от родината си, а от шведка, преводачката на поемата му „Кървава песен” - Ирма Рьослер. Със смъртта му умира и тази надежда. Нобелова награда са дава само на живи.
В нищета и самота на 16 март 1937 година от този свят си тръгва и Мара Белчева. Тогава тя е на 68 години. Легендата за голямата любов на тази забележителна жена и един от големите български поети е жива. И едва ли някога ще умре./show.blitz.bg
Исак ГОЗЕС
