Покрай днешните тревоги, страх, проблеми, мисли за неясното бъдеще и липсващата ни свобода, някак тихо, да не кажем безшумно, отмина едно значимо събитие.
На 22 април поетът на "хвърчащите хора" щеше да навърши един век на грешната ни земя. Тръгна си шест години по-рано - на 27 август 2014 година. Отлетя тихо и незабележимо, както бе живял: далеч от фанфарите, прожекторите и световната суета. Остави ни обаче това, което никога не може да бъде забравено и засипано от пепелта на времето - своята поезия, проза, пиеси, киносценарии, мъдрост.
По времето на първите, разбунени от страсти, опиянение и надежди демократични митинги в България, някой спонтанно извика:
"Валери Петров-президент."
Този вик или призив бе, колкото нелеп, толкова и изпълнен с някакво странно мечтание. Нелеп, защото едва ли човекът, който откровено ненавиждаше властта и бичуваше безмилостно нейните недъзи, би се съгласил да грабне най-лъскавото й кормило. А мечтата? Тя идваше от там, че явно такъв като него много хора искаха да видят начело на вече демократичната ни държава. Защото за нейните граждани той отдавна бе станал символ-пример не само за талант, но и за скромност, вярност към истината и смелост.
През август 1968 година, когато "приятелските" танкове на "Варшавския договор" окупираха Прага, а един чешки младеж, Ян Палах, се запали в знак на протест, Валери Петров му посвети поемата си "Самоизгаряне". И не я скри в архива си за по-спокойни времена, а я прочете пред пълната аула на Софийския университет. За такъв акт, в онова мрачно време, се заплащаше скъпо. Но въпреки това, той го направи, без да помисли за последствията.
Две години по-късно обаче, заради дързостта да не запее в хора на верните апологети на партийната линия, не му простиха. Тогава той, заедно с още четирима свои колеги, не подкрепи декларацията на българския писателски съюз, в която членовете му протестираха срещу наградата, дадена от Нобеловия комитет на руския десидент Александър Солженицин.
Мотивите на поета за това свое решение баха логични, но не и идеологически обосновани. Той не бе чел книгата „Архипелагът Гулаг“ и по тази причина не може да издигне глас срещу нещо, което не познава. Затова се въздържа се при гласуването, а реакцията на властта е светкавична. Валери Петров е изключен от Комунистическата партията, като му забраняват да работи и публикува навсякъде. В резултата на това печели Шекспир. Низвергнатият Петров превежда всичките произведения, написани от гения осем тома - литературен подвиг, непознат и до днес в световната история.
А как се прави това ли? Може писателят Антон Дончев в един свой спомен го обяснява най-добре:
"Преди години отидох да пиша нещо в писателския дом в Хисаря. Пристигнах през нощта. Един прозорец още светеше. С гръб към мен седеше човек. Взирах се и познах по очертанията на сведените рамене и главата Валери Петров. Станах рано сутринта. Отново погледнах. Валери седеше все там, с гръб към мен. Петнадесет дни, когато погледнех към прозореца, Валери седеше все там."
Роден в семейството на известния юрист, автор на книга за Яворов, Нисим Меворах и учителката по френски Мария Петрова, по настояване на родителите си, Валери завършва медицина. Изпращат го в болницата на "Рилския манастир", но за кратко, защото е война и решава, че мястото му е на фронта. Преди обаче да се зарови в дебелите медицински учебници, на шестнадесет години, още юноша, Валери публикува първите си стихове. Подписва ги с името на майка си Петров, защото тогава е трудно да печати с еврейско име.
През 1938 години излиза и първата му стихосбирка "Птици към север". С медицината се разделя, явно без носталгия, и от това печели българската поезия, театър, кино. Ще минат години. Книгите му ще изпълнят лавиците на библиотеките, той ще стане академик, но ще каже: "Моля ви, избягвайте титлата академик, Тя някак си никак не върви за поет."
Излишна скромност ли? Не. Просто човекът си беше такъв.
Спомням си един случай, на който станах свидетел, като репортер, във Великото народно събрание. В него от ляво и от дясно се виждаха лицата на едни от най-големите ни актьори, режисьори, писатели, философи... Валери Петров бе един от тях. Една привечер той за първи път застана на трибуната.
Говореше тихо, за разлика от крещящите оратори преди него. Разказваше кротко за идеалите на своята младост, за нуждата от социална правда и човечност. На синята част от залата, сред която имаше и доста литератори, словото му никак не се хареса. Не беше в тяхната тоналност. И те започнаха да подвикват, тропат и освиркват оратора.
В подобни случаи, обикновено, човекът на трибуната започваше да се надвиква с опонентите си. Но не и Валери Петров. Той каза само: "Съжалявам, но явно моите думи не са за тази аудитория." После бавно се отправи към мястото си. Изпрати го мъртва тишина. Четиристотин души гузно мълчаха.
Няма съмнение, че ако беше жив и в днешното нечовешко, тревожно време Валери Петров не би мълчал. Какво ли би написал? Отговорът е пак в думите на приятеля му Антон Дончев: "Стихове - като остриета от добра стомана, излъскани с любов."/show.blitz.bg
Исак ГОЗЕС
Коментирай