Шоуменът на Варна. Това прозвище, като че ли напълно приляга на Кирил Аспарухов. Момчето, родено в перлата на юга – Петрич, което пристига в морската столица, за да си търси работа, днес е една от най-известните личности в града.
Първите стъпки край морето обаче, са много далече от светлините на прожекторите. Започва работа като инженер в проектантската организация на химическите заводи в Девня. Скоро го преназначават за културно масовик, което ще рече човек, който води колектива на: кино, театър, концерти и съветва отделните му членове, какво да четат. Това не му стига и започва да кани в Долината на голямата химия светилата на българското кино и театър: Невена Коканова, Георги Георгиев-Гец, Константин Коцев, Стоянка Мутафова, Йорданка Кузманова, Димитър Буйнозов, Искра Радева, Йосиф Сърчаджиев, та дори и Людмила Гурченко. Според тогавашните правила грандамата на съветското кино няма право да напуска Варна, но културно масовикът я „отвлича“, което едва не предизвиква дипломатически скандал.
В един момент Аспарухов се оказва навсякъде: труди се за утвърждаването на акробатичния рокендрол, салсата, меренгето, създава школа за манекени, води шоу програми, дори коментира баскетболни, волейболни и други мачове. Истински брат-близнак на многоръкия Шива. Той е церемониалмайстор на червения килим на кинофестивала „Любовта е лудост“, телевизионен водещ, журналист, поет-въобще всестранно развита личност според критериите на другарката Людмила Живкова. При това никой не го е пуснал с парашут, а всичко си е извоювал сам.
- Г-н Аспарухов, довели сте толкова звезди във Варна, но сигурно с някои не сте успели. Кой ви провали?
- За тези близо петдесет години не съм се разминал с нито едно от големите имена на българската култура. Най-„сладка“ беше срещата ми с Невена Коканова. Тя не само ми даде доста интервюта, допусна ме да участвам на нейните рецитали, но дори ми стана и кума. А Йорданка Кузманова направо ми каза: Ти си петрички шемет. Това стана в родния ми град, където актрисата гостува в училище „Пейо Яворов“, което съм завършил.
- Кое е най-странното място, на което сте вземали интервюта?
- Веднъж Коканова ме заведе на нудистки плаж. Там сред множеството забелязах Хачо Бояджиев. Отделихме се настрана и започнах да задавам въпросите си, а той да ми отговаря. Така направихме интервюто, както си бяхме чисто голи. Американският цигулар Руджиеро Ричи „разпитах“ в движение, на улицата, докато вървяхме към хотела му. Интервю съм правил и в скоростния външен асансьор на 73-етажен хотел в Атланта, Джорджия, под стълбите на хотел „Одеса“ и разбира се на плажа, където звездите на световния балет, дошли за варненския фестивал, разпускаха. Успях дори да се напъхам в гримьорната на Жулиет Греко – Жужуб, френската песенна легенда. Когато бодигардовете ме откриха, тя беше приела моята кървавочервена хризантема и магнетофонът ми вече я записваше.
- Ако класирате вашите постижения, кое от тях ще поставите на първо място?
- Категорично интервюто ми със Силви Вартан. Към нея съм пътувал още от студентските си години, след като я видях във филма „Търсете идола”. Организаторите на концерта й във Варна използваха богат арсенал от номера , за да я скрият от журналистите. Те умишлено провалиха всички предварително предвидени с нея срещи. Аз пък ги заплаших, че по време на концерта ще обявя, че в „Двореца на спорта“ има бомба. Казах им, че нищо не може да ме спре. Така си извоювах обещанието за среща. На другия ден, часове преди заминаването си, във фоайето на хотела , госпожа Вартан идваше към мен. Беше с плитка на една страна, огромен антураж и малко кученце. И всичко завърши благополучно. Нещо повече. На финала си сменихме ролите и тя ми зададе няколко въпроса. Подарих й томче с мои стихове и интервюта, а тя се разписа върху биографичните си книги, които пазя като скъпи реликви. Тогава наистина повярвах , че Бог е бдял над мен.
- Какво ви напомня „Аспарухов мост“. Говори се, че е кръстен на вас?
- Това беше една шега в движение, която доказва, колко бързо се разпространява клюката. Бях четвъртият инженер на магистрала „Хемус”. И след като се специализирах да работя с изотопен инструмент „Трокслер”, навличах бялата престилка с дозометричния кръг на гърдите и кръстосвах цялото трасе, за да вземам проби на пътната, бетонната и асфалтовата настилка. Веднъж един пенсионер ме попита: Ама другарю Аспарухов, на ваше име ли е кръстен моста? Разбира се, че на мое, предизвикателно му отговорих. И клюката тръгна.
Последните проби взех минути преди Тодор Живков да пререже лентата и открие гигантското съоръжение. Три дни след това ме…съкратиха. Нямах варненско жителство. Добре, че беше Девня, да ме спаси.
- Вече не сте в младенческа възраст. Кое е най важното, което разбрахте през годините?
- Осъзнавах колко важно е да оставяш следа. Оказва се, че аз наистина умея да създавам традиции, да оставям следи. При това не само в журналистиката, а и в модата, в спорта, в танците, конкурсите, фестивалите… С това се гордея. Е имам и кусури. Ако доверието е недостатък, имам го. Ако щедростта е недостатък- имам я. Без тях няма да съм аз. Въобще наивник на възраст, както казал съм го в едно свое стихотворение. Имам книга, в която въпросите към интервюираните се базират само на народни поговорки. Три са ми любими: Пази Боже сляпо да прогледа. Приятел в нужда се познава. Всяка жаба да си знае гьола. Ако тези наши народни мъдрости не станат част от морала всеки ден, загубени сме. Пътувам много и неизбежни са паралелите, които правя с държавата си и с родна Варна. Някъде, извън пределите ни, съхраняват миналото, културните и исторически паметници, а ние ги рушим. Има страни, в които успяват от ада да направят рай, а ние – обратното. Пясъците превръщат в градини, а ние ги бетонираме и безвъзвратно – унищожаваме.
- Пенсионер сте. Как се чувствате, след като бурния живот, който сте водили някога, вече е минало?
- Затвориха медийна група „Черно море“. Недоумявам факта , че половин милионен град като Варна няма 24 часова телевизия, няма и вестник. А преди години и телевизиите и вестниците бяха по пет. Дори в родния ми Петрич те са две. Пълен абсурд. Градът на конкурсите, лятната столица на България да няма своя телевизия!!! А аз, който усеща, че още може да бъде полезен, продължава да търси. Какво ли?
Интервю на Исак Гозес
