Илия Костов е сценарист и режисьор на лентата. Той е сценарист на игралните филми „Ако можеш забрави” и „Мадам Бовари от Сливен” и сценарист, режисьор и продуцент на филмите , „Слънчево", „Асистентът", „Трака-трак“, „Време за жени”, както и на документалните продукции посветени на живота на: Добри Чинтулов, Добри Желязков-Фабрикаджията, Константин Величков, бащата на българското кино Васил Гендов, „Българското книжовно дружество” и др.
- Господин Костов, кои са героите на вашия най-нов филм и какво преживяват те, докато обикалят България със своето „Пътуващо кино?
- Трима позастарели кинаджии, които се опитват с едно странно пътуване да възродят романтиката на отминалите години и покрай това да реставрират своите взаимоотношения. В компанията на един младеж те по-трудния начин разбират, че тяхната кауза е обречена.
И докато се пътуват тези хора попадат в обществени и социални ситуации, които разкриват модела на едно общество, отдавна скъсало с нормалните морални норми. Едно общество вече достатъчно прагматично, което е забравило категории като: любов, приятелство, колегиалност, изкуство. И единствените срещнати по пътя, които опревергават макар и за кратко това, са...хора, докоснати трайно и влюбени завинаги в киното.
- Това носталгия по миналото ли е?
- В никакъв случай. Носталгията е сантиментално чувство, а връщането в спомените е просто усещането, че си бил значим, нужен и работещ любимата професия. Това е филмов разказ, разположен в територията на трагикомедията и най-важното в този жанр и да овладееш мярката, да вървиш с широко отворени очи по опънато въже и да не залитнеш вляво или вдясно.
- Тъжни хората ли са героите?
- Първо жанра го задължава. Тъга и смях в една симбиоза на математически изчислена драматургия. Но това не е само филм за хората, от киното, някой успели, други-не, това е филм и за хората, докоснати от магията на екрана, а такива сме всички ние. Защото киното отдавна е станало неотменима част от нашия ден. Шльондорф е казал: "Киното не може да промени живота и човека, но жалко, ако го нямаше."
- Допускате ли, че интернет може да го убие, както направи например с вестниците?
- Не само интернет, но и телевизиите, и другите модерни комуникации в някаква степен профанират киното или поне крадат всичко значимо и полезно от него. И затова последните тенденции са, от една страна да се прави чисто комерсиално кино, а от друга претенциозни бутикови продукции, което обикалят фестивалите, но публиката рядко гледа, освен ако не са в някакво безплатно мероприятие.
А както всички истински неща в този живот филмът произтича от природата на нещата. Филмът се прави с много пари за да разкаже някаква интересна история , да преизвиква смях, емоции, страх и да забавлява. Това е задачата му за този час и половина. Интелектуалната поза в много филми може евтино да бъде заменена с топче хартия, молив или принтер.
- Борис Луканов получи награда за мъжка роля. Кои са останалите актьори, които участват в „Пътуващо кино“.
- Луканов се справи чудесно, макар, че присъствието му на екрана е съвсем кратко. Останалите актьори са добре познати: Любен Чаталов, Катя Евро, Юри Ангелов, младият Кристиян Макаров, Васил Банов, Досьо Досев. Чудесна роля прави Зуека, а също и сегашния евродепутат Андрей Слабаков.
- Покрай снимките сте обиколили много села, стигнали сте дори до Америка. Какво видяхте и разбрахте за живота на българите.
- В село Баня ни нападна местен цигански барон. Дойде с бандата си от двадесетина души, въоръжени с колове. Каза, че парите, които плащаме, на хората от махалата, ангажирани в масовката, трябва да минат през него. Иначе веднага трябва да напуснем селото.
С други думи, на това място, той е господаря и никой няма власт над него. Човекът беше настървен, арогантен, брутален, и ако не ни пребиха и не потрошиха камерите, то е защото полицията ни спаси. Тя ни конвоира през всичките дни, докато снимахне там. В центъра на европейска България.
Това е проблем, пред който политиците си затварят очите и запушват ушите, но той екскалира на много места и ще стане неконтролируем и опасен, ако не се вземат мерки.
- Неотдавна, след половинвековно прекъсване бе извършена литургия в храма „Свети Иван Рилски“ в останалото под язовир Жребчево село Запълня. Вие го открихте преди десетина години за филма си „Слънчево“ . Как стана това?
- Аз съм от този край и знаех, че има такава църква . Но интересното е, че когато за първи път отидохме, с Досьо Досев, който играеше отеца, църквата беше наполовина под водата. Стигнахме до нея с лодка. Три месеца по късно водата се бе отдръпнала, така че имахме късмета, да заснемем кадрите, нужни за началото и финала точно така, както се придвиждаше в сценария. Сякаш Господ ни бе дошъл на помощ.
- Всички ваши филми са свързани с родния ви Сливен. Въпреки че не живеете там, той остава в творчеството ви? Защо?
- Не го правя, за да ме потупа някой по рамото или да получа значка. Този край е част от мен няма как да го забравя.
- Няколко пъти сте номинирам за наградата на Сливен, но никога не сте я печелили. Огорчава ли ви това?
- По важното е, зрителите, които гледат филмите ми, да ги харесат и разбират. Останалото е въпрос на критерии на тези, който дават наградите и аз не искам да ги коментирам. Преди доста години по същия повод, бай Радой Ралин ми цитира Чехов:” Няма нищо по-противно от провинциалния интелигент”. Не знам и до ден днешен, какво искаше да каже с това!?
- Добри Чинтулов е един от видните сливналии, за които сте правили филм? Какво не знаем за него освен това, че е автор на „Стани, стани юнак балкански“ и „Вятър ечи балкан стене“?
- Че е живял един труден живот, лишен от истинско проятелство и съмишленици, отговарящи на неговата култура и интелект. В спомените си той споделя, че е заради бунтовните си стихове е недолюбван от сливенските първенци, които тогава модерно и много опортюнистично се гърчеят и турчеят.
Това е го е принудило по едно време да избяга в Ямбол, където става учител. Нещо повече той изгаря част от ръкописите си, защото се е страхувал, че местен българин ще го предаде на турците и ще бъде арестуван. Затова днес ние разполагаме с много малко, от многото, който този забележителен талант е създал.
- Какво е мнението ви за съвременното кино!?
- Киното се развива динамично като всяка обществена културна структура. Идват нови лица, нови идеи, нови модерности, които мимолетно отшумяват. Но не трябва да се забравя, че това в крайна сметка е филм...и нищо друго!
Забелязва се като тенденция една особена егоцентричност на режисьора, който иска преди всичко да бъде забелязан и често преминава червената линия за сметка на филма. Така и в чуждото и нашето кино се забелязват такива тенденци. От самолет се виждат чужди клишета, тематични и жанрови...както и модни темички, особено лансирани по фестивали.
Социализъм, расизъм, разни други изми, мизантропия, обществена-социална чернилка, патологични или маргинални герои, джендърство и пр.! Това е печеливша карта, особено в чуждите фестивали и младите умират да се стремят към това.
- И все пак кое е основното в този проблем?
- Основното, разбира се е многопластово, но абсолютното девалвиране на професионалния сценарист и правенето на филми по текстове, много често взети от вестникарските колонки, които се наричат сценарий , само защото по тях се реализира филма е пагубно. Не само за филма, не само за едно национално кино, но основно за зрителя, за когото е призвано да се похарчат тези пари. Останалото е снобария, измислени критерии и авторско его.
Освен това наградата не прави филма по-добър. Наградата, дадена от пет или седем човека е все пак субективна оценка. Единствената оценка я дава времето, както и желанието на зрителя да гледа конкретен филм отново и отново...!
Като маниак киноман сега съм отново на вълна , „френската вълна”. Ами Шаброл, Годар, Трюфо с първите си филми правят точно това, което критикът Трюфо формулира като „Киното трябва да бъде интимно и от друга страна великолепно зрелище”. Но нека не забравяме, че това е най-трудното, другото, смея да твърда е по-лесното и единствено възможно за хора ,които се стремят само към награда и известност.
- Нещо лошо ли виждате в наградите?
- В никакъв случай, дори битката на живот и смърт за тях, професионално и философски вече ме забавлява сериозно. Един пример” Менцел говори със свой колега в монтажната, при което колегата казва. Искам да съм известен и богат режисьор, а Менцел казва-искам да направя много хубав филм. Монтажистката се обръща към Менцел-бъдете доволен, че между вас има такава разлика. Толкова за наградите и за мотива да бъдеш режисьор.
- А защо винаги комедия или трагикомедия!?
- От глупост и от нещо, което все още не мога да разбера за себе си. Комедията, поначало е неглижиран жанр от „мъдрите” и разбирачите. Фестивалите, пък направо се хващат за пистолетите. Когато посегнеш към комедията, трябва да знаеш, че в ръката си държиш картата на Черен Петър...! Когато Оскар Уайлд е на смъртно легло, „тактичен” приятел го пита, трудно ли се умира!? Умирането е лесно, трудна е комедията-е отговорът.
- И за финал?
- Чух наскоро, че бъдещето на българското кино било само в арт киното за фестивали. По-голяма глупост, не бях чувал, в която освен всичко, има и голяма доза цинизъм и откровен комформизъм. Ако министерството на културата е съгласно с това да направи нов филмов център с отделен бюджет за бутиково кино, което да прославя България.
Нали и министерството на културата реши с холивудски звезди да рекламира туризма!? Ефект, моля...!? Изобщо в живота на майка България се навъдиха много мистификатори, които искат да бъдат близо до властта и парата...,и ордените! Тъжно! Но пък, разбираемо.
Интервю на Исак ГОЗЕС
