logo

Писателят Любомир Котев: За първия си разказ спечелих кутия цигари "Родопи"

Писателят Любомир Котев: За първия си разказ спечелих кутия цигари "Родопи"

Днешните политици кантар не ги лови, казва почетният гражданин на Ямбол

Писателят Любомил Котев стана почетен гражданин на Ямбол. Поводът-навършил седемдесет години, я заслугата, че е написал 43 книги. Под перото му са минали Захари Стоянов, Йордан Йовков, Бай Ганьо, махалата, в която е расъл и дори психологията на целокупния български народ.

 

- Г-н Котев, с какво почетният гражданин е по-различен от останалите граждани?

- Не знам, но се лаская от мисълта, че такива хора някак обясняват, онагледяват понятието „гражданин”, което инак е много популярно, но и твърде неясно. Ние все говорим за „гражданско общество” и все се оплакваме, че малцина са дорасли да бъдат „граждани”. Така е още от времето на великия руски реформатор Столипин, който патетично се провиква: "Гражданско общество - добре, но къде са гражданите?"

Никой не е пророк в родното си място! – знаем, а почетният гражданин е награден от съгражданите си тъкмо с тази привилегия. Що се отнася до другите привилегии, няма как да ходим безплатно на баня, защото обществени бани вече няма, а и градския клозет не можем да използваме безплатно, защото е приватизиран…

- На кой друг град бихте искали да станете почетен граждани?

- На Градът на слънцето, на съвършения град, който е утопия, непостижим и непонятен, заради профанщината ни, заради огрубяването и изглупяването. Ние – колкото и неприятно да ни е, трябва да го признаем – не само не сме дорасли да бъдем граждани, но сякаш се стремим да постигнем пълното обезчовечаваме. Стивън Хокинс казва, че мерило за интелигентността е развитието на личността чрез самоусъвършенстване, а ние бленуваме израстване, успехи, пари и слава, без самопознание и самоусъвършенстване, което логично ни отпраща към Преизподнята…

- Как вирее един писател в провинцията?

- Всякога съм се чувствал прекрасно в Моя град. Е, дразнили са ме понякога, но са ме и разсмивали провинциалните сплетни и комшийските баталии, вбесявали са ме пошлотията и интригите, но жестоко ограбен и онеправдан не съм се усещал никога. За писателя, мисля, провинцията не е географско понятие, проблемът на писателя е провинцията на духа.

И ми се струваше някога, че по-изисканото общество в столицата и по-интензивният културен живот облагородяват битието и правят по-близък, по-осезаем светът на идеите, но постепенно осъзнах, че понякога тъкмо там вилнее най-страшната провинциалщина. Живея ту в Ямбол, ту в Медвен и всякога, когато ми се прище и мога пътувам по света, но съм оградил една своя, изконна територия, една неприкосновена земя, досущ като Фокнър, която наричам моята Йокнапатова…

- Ако не бяхте станали писател, с какво щяхте да се занимавате?

- Нямам идея, аз всякога съм искал да бъда тъкмо писател, артист по-точно, рисувам от дете, но това някак не ме задоволяваше, не ми стигаше, искаше ми се да изобразявам по-мащабно човека и света. Затова записах филология, за да се доограмотя и придобия нужната за словесното творчество култура. Но се изненадах, когато на подобен въпрос, в една антнкета, отговорих: Лечител, гениално е да даряваш, здраве, радост и надежда! Искам да лекувам! Не само и не толкова физически, колкото духовно, искам да излекувам мъката на човека и да го освободя от глупостта, ако е възможно…

- Кое е първото ви произведение?

- Имах един съученик, син на учителката по литература, който всяка година печелеше конкурса, посветен на Левски, чието име носеше гимназията ни. Завиждаха му, то се знае, и току подхвърляха, че печели, заради майка си. И не помня как точно се случи, но се хванахме на бас, че аз ще напиша по-добър разказ. Написах го, четях тогава „Пътешествия с Чарли” на Стайнбек и стъкмих едно пътуване из сутрешния Ямбол. Приятелят ми, като прочете разказа, рече: Печелиш! И ми купи кутия цигари „Ропотамо” – такъв беше облога. А първата ми публикация е рецензия за книгата на Биньо Иванов „До другата трева” във вестник „Студентски глас”.

- А последното?

- Написах книга втора от „Записки върху Записките”, която е със заглавие „Романът на Захарий” и се занимава, общо взето, с жанровата специфика на това изумително произведение. Казвам „общо взето”, защото и тази книга, като първата, е есеистична, защото е едно фриволно, писателско упражнение, което няма претенцията на бъде литературоведско изследване, но ако е, все пак, в някаква степен, нещо такова, е освободено от всякаква схоластика.

- Кой е най-големият ви литературен успех?

- Че съумях да напиша книгите, които исках. Аз съм концептуален писател и не се уповавам на вдъхновението, ако днес нямам мерак да пиша едно, идва ми сила за друго. Пиша и белетристика, и критика, и есеистика, и публицистика, и народопсихология, и какво ли не, та все съумявам да се спогодя някак с прословутото вдъхновение. Така написах, пак казвам, повечето от книгите, които исках да напиша, но имам, както казваше Йовков, сюжети за три живота и не се страхувам, че оттук-насетне ще ме затисне скуката…

А неуспех?

-Най-големият ми неуспех е, че се посветих на този занаят във време, когато всички пишат, но никой не чете. Цялото, многохилядно, пишещо войнство, е заето най-вече със собствените си писания и, ако изобщо прочита нещичко, то е на брата по съдба, на „съидейника”, както назовават тези таланти съучастника от кръга, котилото, котерията. Друго нямат нито време, нито желание, да четат тези така наречени писатели, които най-често съчетават алхимически манията за величие с комплекса за малоценност.

Или, те са за съжаление, може би, но и моето дередже не е по-добро- те са по-щастливи от мен, сигурен съм, предпоследният всякога е по-доволен от втория. Но тези писателски и читателски ексцесии, слава Богу, имат и своята забавна страна. Отдавна свикнах с абсурда да ме поучават хора, които не са прочели толкова книги, колкото аз съм написал, отдавна не се ядосвам и се смея със страшна сила…

- Има ли нещо, за което завиждате на другия?

- Прословутата ни завист, според мен, е най-тежката патология в националния характер, аз всякога съм недоумявал защо толкова хора се кахърят, заради успеха на комшията, защо, наместо да се радват, наравно с него, се товарят с негативни емоции. Завистта на мен ми е неприсъща, но съм изпитвал така наречената „благородна завист”, ако има такава, когато прочета нещо, което ми се е искало и аз да напиша, тъкмо по този начин, а са ме изпреварили или са го направили по-добре от мен.

- Кой е любимият ви литературен герой? А любимият политик?

- Безброй са любимите ми герои, от Тарзан и Айвънхоу някога, през Остап Бендер и Маркиз дьо Растиняк по-сетне, до Чичовците на Вазов, непреодолимия Бай Ганьо и самоописващия се Захарий напоследък. Любим политик нямам, съумяха да ме разочароват всички, някогашните, при които достойнствата и недостатъците са на кантар в най-добрия случай, и днешните, дето кантарът изобщо не ги лови…/show.blitz.bg

Интервю на Исак ГОЗЕС

Коментирай