С клоуна започва изборът на артистите за всеки цирков спектакъл. В тозгодишната „Нощ на звездите“, в чест на младите български таланти, подкрепяни от фондация „Енчо Керязов“, веселието ще бъде грижа на човека, спечелил си титлата „Директор на смеха“ , италианецът Давид Ларибле. Той е носител на златен и сребърен клоун от цирковия фестивал в Монте Карло. Сравняват го с колоси от миналото като Олег Попов и Чарли Ривър. Роден е в град Новаро, северна Италия в семейство на циркови акробати. От малък решава, че ще бъде клоун, защото това му се струва най-лесно. Но греши. Всъщност избира най-трудното, защото добрият клоун трябва да владее всички останали циркови жанрове.
Днес Ларибле свири на пиано, тромпет, китара, флейта и пее като Павароти. Гастролирал е в най-големите циркове в света. Имал е самостоятелен спектакъл на „Бродуеюй“ в Ню Йорк , като сред зрителите са били Ричард Гиар, Уди Алън, Франсис Копола, Стивън Спилбърг:
- Господин Ларибле, спомняте ли кога за първи пък излязохте на матежа?
- Това стана в цирк „Мудрано“. Един от клоуните се разболя и трябваше да го заместя.
- Кой сте вие на сцената?
- Детето. То е всичко: глупак, наивник, сладур, палавник... Детете у нас никога не умира. Човек старее, а то остава живо. До последните ни дни.
- Клонът винаги ли е тъжен?
- Не е вярно. Това в легенда, наложена от операта „Палачи“ и филмите. Ако си тъжен оставаш си такъв. Клоунът е като всеки нормален човек. Могат да се случват различни неща. Разликата от останалите хора е в това е, че идва часа, в който той трябва да излезе на сцената и тогава е длъжен да дари публиката с много радост и веселие. Той не може да каже: "Здравейте, аз тази вечер съм тъжен, не мога да играя. Извинете, но елате утре".
- Имате два клоуна от фестивала в Монте Карло. Смятат ви за най-добрия в света. Как се отнасяте към тази оценка?
- Не го вярвам. Ако бях боксьор и побеждавах всичките си противници на ринга, щях да се съглася, но в изкуствата не е така. Това, което прави артиста значим, е неговата публика. Има актьори, чийто кариера се движи само нагоре. Има и такива, които просветнат за година- две и после ги няма. Търси ги в някой малък цирк. Наградите не повишават цената ми.
- Но носят слава?
- Не вярвам, че един импресарио ще сключи договор с мен, само защото имам „Златен клоун“. Него го интересува единствено какво правя на манежа. Има много големи артисти, които никога не са получавали отличие в Монако, а има и такива на средно ниво, които са награждавани. В цирка има приятелство, уважение. Дори да се чувстваш суперстар, не трябва да го показваш. Доказвай се на манежа.
- Вие сте седмо поколение цирков артист. Промени ли се публиката през годините?
- Днес е по-трудно да разсмееш хората, но далеч по-нужно. Обяснявам си го с обстановката, в която живеем. Клоуните в миналото винаги са стигали апогея си в трудни за хората моменти: след депресия и война. Когато надеждата е изчерпана. Тогава клоунът има най-голямо право да съществува.
- Има ли нещо общо между политиците и клоуните?
- Нищо. Защото, за да си клоун трябва да си много честен човек. Честен и сериозен. Между политиците такива са много малко. В Италия не повече от два процента. За България-не знам.
- След толкова награда и успехи, сигурно сте много богат?
- Богат на емоции, любов... Парите идват и си отиват. Те не са важни. Не съм виждал пачка банкноти в ковчега. По-важна ми е обичта на хората до мен. Аз съм клоун един час на ден. Много по-важно е да бъдеш голям човек, отколкото голям клоун. А най-добре е да бъдеш и двете./show.blitz.bg
Интервю на Исак Гозес
