Клоунът Луис: Да накараш хората да се смеят винаги е било трудно

Той би бил най-добрият директор на всяко водноснабдително предприятие. При него водата никога не свършва. Тече отвсякъде: носа, ушите, ръцете, дори под гърба.  Почти като фонтана „Ди Треви“ в Рим. Публиката му се радва и никак не се сърди, че я къпе по никое време. 

Луис Мила е клоун в програмата на цирк „Балкански“. Води се бразилец, но и това не е съвсем точно.  Съпругата му Микаела, с която си партнира, е родена в Неапол, а във вените на дъщеричката им Изабела  тече кръв от  толкова нации, че е трудно да се определи точно каква е.  Засега се счита,  че е италианка, като майка си.

- Г-н Мила, в програмата на цирк „Балкански“ ви представят като Луис от Бразилия, но какъв сте всъщност по националност?

- Фамилията на майка ми, Елена Вивалович, идва в Латинска Америка от бивша Югославия. Това става по време на Първата световна война.  Една от бабите ми е испанка.  Майка ми се ражда  в Чили. Беше християнка и говореше сръбски.  Седем поколения нейни предци са работили в цирка. Започнали като акробати са по площадите. „Салтим банко“ или в превод  „подскачащи бълхи“, така са наричали цирковите артисти, защото се местят  от град на град. С това  са си вадили хляба.

- А какъв е баща ви?

- Чилиец. И неговите предци са били циркови артисти. Родителите ми се срещат и женят в цирка. Майка ми е била каучук, а баща ми е изпълнявал  номер на трапеца, заедно  с брат си и братовчедите. Когато са били на гастрол в Бразилия, в Рио де Жанейро се раждам аз. Това става през 1987 година. Раснах там.  Има три по- големи сестри. Те също  бяха артистки, но след като се омъжиха се отказаха и пръснаха по света.

- Вие обаче, продължавате. Не сте ли си мислил за друга някоя професия.  Далеч по-престижно и доходно е да бъдеш лекар или адвокат?

- Не. Започнах на три години като малък клоун. Хората от моята фамилия винаги са били на трапеца и клоуни.

- Какво може да прави едно дете на три години на манежа?

- Нищо. Само излизах и публиката много ми се радваше. Това ми харесваше. На осем се качих на трапеца. Баща ми ме хвърляше високо и след като правех тройно салто ме хващаше.  Отделно изпълнявах  номера на коне, с трамплин .  Преди четири години се отказах от акробатката, вече  съм на 33,  имам доста счупвания и травми.  . Работил съм  в Италия, Мексико,  Ирландия, Дубай, а с трупата на баща ми по целия американски континент.

- По- трудно ли е да разсмееш публиката днес, когато имаме много повече причини да бъдем притеснени?

- Да накараш хората да се смеят винаги е било трудно.  Зрителите са виждали много репризи,  чакат  да  им покажеш  нещо различно. Аз съм единственият артист,  който днес прави  номера с пръскащата  вода.

- Вие ли го измислихте?

- Идеята е на чичо ми. Аз го усъвършенствах. Много от моите колеги обичат да флиртуват със зрителите, да ги изкарват на манежа. Сега покрай коронавируса това е опасно. Аз не го правя.  Търся нови  начини на бъда интересен. Предпочитам да се смеят на мен, а не на други хора. 

- Какво научихте за  българските зрители? 

- Публиката е различна в различните държави. Най-трудно е в Белгия. Там са много студени .  Българите ми харесват,  те са весели. В Бразилия номерата са други. Там повече се говори. Клоунът трябва да разбира хората, да ги усети. Защото на един твой жест някой  може да се разсмее, а друг да се  обиди, да се ядоса и да ти се скара,  само затова, че си го докоснал. Така че много важно е предварително  да усетиш човека, да прецениш,  дали ще ти стане партньор или не. Това никак не е лесно.

- За първи път сте в България. Какво знаехте за страната ни преди да дойдете?

- Нищо, нямах никаква идея, нито приятели българи. По време на тежката пандемия бяхме в Италия, в Неапол. Беше като навсякъде. Нито един цирк не работеше. Когато се отвори възможност да  дойда, тръгнах. 

- Кое е по- важно за един артист - държавата или цирка, в който ще работи?

- Името на цирка е по- важно.  А  „Балкански“ е доста известен по света.  В Бразилия работих в  цирк , чийто собственик  имаше пет манежа и два луна паркове.  На всяко представление  идваха  по три хиляди  човека.  Винаги пълно. Почна пандемията и затвориха всичко. 

- Доволен ли сте от живота си?

- Смятам се за човек с късмет . Познавам света, имам семейство, малката Изабел, вече е  на четири години. Жена ми е балерина, но попада в цирка, работата й  харесва  и остава в него. Срещнахме се  в Италия. Запознахме се и останахме заедно. От седем години имаме общ номер-трансформация.

- Живеете в каравана, непрекъснато пътувате, не ви ли тежи?

- -Луксът не е важен, той е нещо преходно.  Веднъж в годината се връщаме в Неапол, Там е домът ни.

- Микаела, да бъдете на манежа, това ли беше мечтата ви?

- Аз съм типична  италианка.  На пет започнах с балета, после продължих в академия, учих  до шестнадесетгодишна.  Винаги съм изпитвала голяма любов и страст към танца. Баща ми е медицински техник майка ми- работеше  в банка. Винаги са настоявали   да тръгна по техния път. Но  аз- не. Това е съдбата ми.  Бях преподавател  но танци повече от десет години.  Учителка. Харесваше ми. 

- Защо се отказахте?

- Нещата се промениха.  Сегашното поколение не е като моето, не виждах любов и желания у децата да  учат.   Това ме умори. Намесиха се и други фактори като пари, бизнес интереси, затова напуснах.   Тогава реших  да отида в  цирка,  който въобще не познавах. За родителите ми този мой ход, беше голям удар. Надяваха се, че ще е  временно, но ето, че останах вече  дванадесет години.

- Защо?

- Харесва ми, че ходим по различни страни. Явно има нещо циганско в мен.  Обичам да скитам, да откривам нови неща, това  е  част от живота ми. В началото, то беше  в Белгия , бях много притеснена, но и до днес е така, особено на премиерите.  Публиката е нова,  шефът е друг, виждал те е само на видео, не знаеш дали ще те хареса,  защото на живо е различно. Андреналинът  не те пуска.

- Винаги ли е така, когато сте на манежа?

- -  Ако един артист  няма  адреналин , не е чувствителен  и отговорен пред зрителите, по добре е да спре. Баща ми винаги ми казваше: Правиш ли нещата само по задължение- откажи се. Не работиш ли  с любов, хората го  усещат.  Харесат ли те, стават на крака, аплодират. Това е страхотна емоция. Тя не може да се опише, трябва да се преживее.

Интервю на  Исак Гозес