Той би бил най-добрият директор на всяко водноснабдително предприятие. При него водата никога не свършва. Тече отвсякъде: носа, ушите, ръцете, дори под гърба. Почти като фонтана „Ди Треви“ в Рим. Публиката му се радва и никак не се сърди, че я къпе по никое време.
Луис Мила е клоун в програмата на цирк „Балкански“. Води се бразилец, но и това не е съвсем точно. Съпругата му Микаела, с която си партнира, е родена в Неапол, а във вените на дъщеричката им Изабела тече кръв от толкова нации, че е трудно да се определи точно каква е. Засега се счита, че е италианка, като майка си.
- Г-н Мила, в програмата на цирк „Балкански“ ви представят като Луис от Бразилия, но какъв сте всъщност по националност?
- Фамилията на майка ми, Елена Вивалович, идва в Латинска Америка от бивша Югославия. Това става по време на Първата световна война. Една от бабите ми е испанка. Майка ми се ражда в Чили. Беше християнка и говореше сръбски. Седем поколения нейни предци са работили в цирка. Започнали като акробати са по площадите. „Салтим банко“ или в превод „подскачащи бълхи“, така са наричали цирковите артисти, защото се местят от град на град. С това са си вадили хляба.
- А какъв е баща ви?
- Чилиец. И неговите предци са били циркови артисти. Родителите ми се срещат и женят в цирка. Майка ми е била каучук, а баща ми е изпълнявал номер на трапеца, заедно с брат си и братовчедите. Когато са били на гастрол в Бразилия, в Рио де Жанейро се раждам аз. Това става през 1987 година. Раснах там. Има три по- големи сестри. Те също бяха артистки, но след като се омъжиха се отказаха и пръснаха по света.
- Вие обаче, продължавате. Не сте ли си мислил за друга някоя професия. Далеч по-престижно и доходно е да бъдеш лекар или адвокат?
- Не. Започнах на три години като малък клоун. Хората от моята фамилия винаги са били на трапеца и клоуни.
- Какво може да прави едно дете на три години на манежа?
- Нищо. Само излизах и публиката много ми се радваше. Това ми харесваше. На осем се качих на трапеца. Баща ми ме хвърляше високо и след като правех тройно салто ме хващаше. Отделно изпълнявах номера на коне, с трамплин . Преди четири години се отказах от акробатката, вече съм на 33, имам доста счупвания и травми. . Работил съм в Италия, Мексико, Ирландия, Дубай, а с трупата на баща ми по целия американски континент.
- По- трудно ли е да разсмееш публиката днес, когато имаме много повече причини да бъдем притеснени?
- Да накараш хората да се смеят винаги е било трудно. Зрителите са виждали много репризи, чакат да им покажеш нещо различно. Аз съм единственият артист, който днес прави номера с пръскащата вода.
- Вие ли го измислихте?
- Идеята е на чичо ми. Аз го усъвършенствах. Много от моите колеги обичат да флиртуват със зрителите, да ги изкарват на манежа. Сега покрай коронавируса това е опасно. Аз не го правя. Търся нови начини на бъда интересен. Предпочитам да се смеят на мен, а не на други хора.
- Какво научихте за българските зрители?
- Публиката е различна в различните държави. Най-трудно е в Белгия. Там са много студени . Българите ми харесват, те са весели. В Бразилия номерата са други. Там повече се говори. Клоунът трябва да разбира хората, да ги усети. Защото на един твой жест някой може да се разсмее, а друг да се обиди, да се ядоса и да ти се скара, само затова, че си го докоснал. Така че много важно е предварително да усетиш човека, да прецениш, дали ще ти стане партньор или не. Това никак не е лесно.
- За първи път сте в България. Какво знаехте за страната ни преди да дойдете?
- Нищо, нямах никаква идея, нито приятели българи. По време на тежката пандемия бяхме в Италия, в Неапол. Беше като навсякъде. Нито един цирк не работеше. Когато се отвори възможност да дойда, тръгнах.
- Кое е по- важно за един артист - държавата или цирка, в който ще работи?
- Името на цирка е по- важно. А „Балкански“ е доста известен по света. В Бразилия работих в цирк , чийто собственик имаше пет манежа и два луна паркове. На всяко представление идваха по три хиляди човека. Винаги пълно. Почна пандемията и затвориха всичко.
- Доволен ли сте от живота си?
- Смятам се за човек с късмет . Познавам света, имам семейство, малката Изабел, вече е на четири години. Жена ми е балерина, но попада в цирка, работата й харесва и остава в него. Срещнахме се в Италия. Запознахме се и останахме заедно. От седем години имаме общ номер-трансформация.
- Живеете в каравана, непрекъснато пътувате, не ви ли тежи?
- -Луксът не е важен, той е нещо преходно. Веднъж в годината се връщаме в Неапол, Там е домът ни.
- Микаела, да бъдете на манежа, това ли беше мечтата ви?
- Аз съм типична италианка. На пет започнах с балета, после продължих в академия, учих до шестнадесетгодишна. Винаги съм изпитвала голяма любов и страст към танца. Баща ми е медицински техник майка ми- работеше в банка. Винаги са настоявали да тръгна по техния път. Но аз- не. Това е съдбата ми. Бях преподавател но танци повече от десет години. Учителка. Харесваше ми.
- Защо се отказахте?
- Нещата се промениха. Сегашното поколение не е като моето, не виждах любов и желания у децата да учат. Това ме умори. Намесиха се и други фактори като пари, бизнес интереси, затова напуснах. Тогава реших да отида в цирка, който въобще не познавах. За родителите ми този мой ход, беше голям удар. Надяваха се, че ще е временно, но ето, че останах вече дванадесет години.
- Защо?
- Харесва ми, че ходим по различни страни. Явно има нещо циганско в мен. Обичам да скитам, да откривам нови неща, това е част от живота ми. В началото, то беше в Белгия , бях много притеснена, но и до днес е така, особено на премиерите. Публиката е нова, шефът е друг, виждал те е само на видео, не знаеш дали ще те хареса, защото на живо е различно. Андреналинът не те пуска.
- Винаги ли е така, когато сте на манежа?
- - Ако един артист няма адреналин , не е чувствителен и отговорен пред зрителите, по добре е да спре. Баща ми винаги ми казваше: Правиш ли нещата само по задължение- откажи се. Не работиш ли с любов, хората го усещат. Харесат ли те, стават на крака, аплодират. Това е страхотна емоция. Тя не може да се опише, трябва да се преживее.
Интервю на Исак Гозес
