Ирен Кривошиева е човек, който редица пъти досега е бил изправян пред тежки житейски изпитания. Силата на духа й обаче, се оказва неподозирана, дори и за самата нея. Актрисата обикновено се старае да пази тъгата и неприятните моменти само за себе си, но идва момент, в който излива душата си.
Поводът този път съчетава личното с професионалното, защото Ирен участва в първия български игрален филм, базиран на православен роман в родната киноистория - "Не затваряй очи". Темата за вярата обаче, е особено застъпена в нейния реален живот, в който главната й роля е неизбежна.
Пред БЛИЦ Ирен Кривошиева наистина излива душата си, разкрива покъртителни подробности за едни страшни моменти, свързани със смъртта на Стефан Данаилов, на Стоянка Мутафова и на майка си, които са достатъчно тежки, за да се връща към тях, но и за които в същото време говори с лекота.
- Ирен, ти участваш в първия български игрален филм в родната киноистория, базиран на православен роман „Не затваряй очи“. Вярата е нещо, изконно важно за всеки човек, но самата ти как се почувства след поканата да станеш част от актьорския състав на подобен проект?
- Знаех за този проект от може би 2 години. Мое дете от школата играе там. Снимките на морето бяха вече минали, защото филма се снимаше на етапи заради финансирането, и когато се забавиха с предложението, на мен направо ми се сви сърцето, защото исках да участвам в такъв проект.
Но чудеса стават! Засякох продукцията в Бачковския манастир, срещнахме се пред мощите на Свети Патриарх Евтимий с моя приятел и колега Кръстьо Лафазанов, когото много обичам, и оттам започна и моята роля на битата отчаяна и невярваща в нищо жена.
Вярата спасява и Господ помага на вярващия. Този филм наистина е специфичен, свързан с вярата, за която мисля, че няма достатъчно нито литература, нито произведения на изкуството. Това означава, че в ежедневието си човек се е отдалечил от вярата си! Вярата в Бог!
Но се е приближил до друг вид вяра – като вярата в новата кола, в новия апартамент, в екскурзия до Малдивите, през „Къде ще прекараме Нова година“, „Какво ще ядем?“ и „Как да си купим дреха, която е последен писък на модата“.
Не, че аз не се различавам от всичко това, защото и аз искам такава дреха в гардероба си, и аз искам козметика, това и онова, но отдалечаването, поне това, което правим ние, всъщност е неспецифично. Всичко останало е специфично.
- Тоест, ти смяташ, че материалното до такава степен е обзело съзнанията на хората, че ако не се появи такъв филм, например, може би ще е трудно да стигнат отново до нея, да я осъзнаят в същината й?
- Безспорно е материално. Но това е и работата на злите духове на Дявола – за да може да отвлече човека от духа. Обаче! Малко преди да дойда за нашата среща, говорих с игуменката на Драгалевския манастир, с която сме много близки – точно за това – че има много прости неща, които ни убягват в този момент.
А простото е следното. Ние имаме едно тяло, което съдържа душата. Това е съда, в който живее душата, а ние правим обратното – грижим се за съда, а не за душата. Когато този съд е лъснат, а тя е излязла от него, той е празен. Затова много често се получава тази безумна липса, която човек чувства.
- Говориш за човешка празнина, нали?
- Празнина, да, точно. Лесно можеш да чуеш, например, репликата: „Влюбих се, обаче разлюбих“, „Не обичам никого“ или „Майка ми не ме обича достатъчно“, или „Ако няма наркотик или алкохол, се чувствам много тревожен“ и т.н. А тревогата е от Дявола, тя те прави тревожен и със слаб дух.
Ще ти дам и още един пример, който е изключително важен. Ето, погледни мен – аз нямам майка и баща, защото и двамата са починали. Това са моите родители. Следващата след тях съм аз. Въпросът е, че аз обеднявам, когато моите родители ги няма. Аз съм сирак. И в нашето общество се знае, че ние сме сираци. А когато сме далеч от Бога, ние сме три пъти сираци, защото той е създал и родителите, и нас. Тоест, ние сме далеч от Твореца.
И когато сме сираци, страдаме, защото сме бедни и не знаем какво да правим. Например, искаме да получим слава, а славата е временна – днес си нагоре, утре си на дъното!
- Филмът неслучайно се казва „Не затваряй очи“, вероятно защото човек трябва не само да гледа, но и да се научи да вижда. Да вниква отвъд материалното, прозирайки по-дълбокия смисъл там, където той не винаги е достатъчно видим…
- Много хубаво казано. Но да, когато се каже „Не затваряй очи“, според мен се има предвид не да виждаш повече навън, а да виждаш вътре. И първото, което трябва да видиш, са собствените си грехове.
Молитвата казва: „Научи ме, Господи, отвори ми очите, за да видя собствените си грехове!“ В нашето общество обикновено виждаме чуждите грехове, собствените – не.
- Стара максима е това – винаги някой друг е виновен…
- Именно. Но понеже не виждаме собствените си грехове, в един момент те започват да тежат, защото ние не ги чистим. И като тежат, тежат, тежат, идват болести, защото тялото се разяжда от греха.
- Ти самата как си намерила своя начин за чистене на тези грехове? Как правиш така, че се освобождаваш от тежестта?
- Не съм го намерила… търся го още. Цял живот се търси този начин – от раждането до смъртта. Освен това има и много сили, които постоянно блъскат човек назад.
Ето, например, аз съм славолюбива, честолюбива, искам това, искам онова, но вече започвам да го съзнавам. А вероятността да започна да чистя по този начин, когато вече съм в процес на осъзнаване, винаги е по-голяма.
Пътят е тесен, така казват. Църквата неслучайно е създадена. Ако всяка неделя всеки ходи на църква, ще усети разликата, защото това е чистилище, болница.
- Преди години правих интервю със Стефан Данаилов – в кафене пред Националната галерия, която е в непосредствена близост до църквата „Александър Невски“. В един момент покрай нас мина човек, който продава български знамена, погледна към нашата маса, разпозна Стефан Данаилов, приближи се с усмивка и постави във вазата в средата на масата едно българско знаме. Ето с такава вяра продължи разговора ни тогава…
- Много красив спомен! Около Стефан имаше много слава, много политика, много хора, много съобразяване. Но в последните години, особено в разговорите, които са имали със сина ни Владимир, ме карат да си мисля, че Стефан е в рая. Това е, което ние се молим за всеки един човек.
Но какво означава да си в рая – когато човек чисти себе си и е лек, за да отиде нависоко. А Стефан в последните, трагични за него, физически мъки, очисти себе си. Господ дава на всеки възможност за спасение.
- В последните си години Стефан Данаилов не беше ли заобиколен от много хора, най-вече от своите студенти, които възприемаше като свои деца?
- Не. В последните най-тежки времена за него, хората се отдръпнаха от него. Той беше много сам. За учениците не казвам нищо, но за всички останали хора със сигурност. В последните си три години Стефан беше много сам, но всъщност това беше много добре, защото тогава има време да се обърне към себе си.
В болницата, в която бях всеки ден в 11 часа, и ме оставяха да стоя, колкото искам, единствените хора, които го посетиха, освен мен и синът ми Влади, бяха Вежди (Вежди Рашидов, б.а.) и племенницата му. Никой друг!
- Как те накара да се почувстваш тази картина, гледайки отстрани?
- Знаеш ли… аз съм била при трима души в моргата и те са ми дали възможност да разбера какъв всъщност е живота. Господ е велик, той дава всекиму и докрай го държи да изчисти по възможност себе си. Подобно на начина, по който се добива златото – много труд, много чистене, докато накрая остане чистото злато.
Мама беше също така, Бог да я прости. Стефан беше в последните си години така. По стечение на обстоятелствата остава този, който е най-важен за него. Така го мислех за себе си. Защото какви иначе биха били тези обстоятелства, при които аз трябваше да вляза в моргата да го разпозная, защото нямаше никой друг?
- Колко сила се иска за нещо подобно?! Колко точно силен дух трябва да имаш…
- Да.. Синът ми ми каза: „Мамо, опитай се да седиш, колкото е възможно по-дълго, че когато излиза душата му, да не е сам“. И ето, ти сега ме питаш каква сила трябва да имам, за да го направя?! Направих го, колкото можах.
- Изненада ли се от себе си в този момент?
- Човек в такива моменти не може да разсъждава така, въпреки че съзнателно е там. Някак си се случва. А и аз го попитах, когато още беше в съзнание, но интубиран – дали иска аз да бъда там, и той кимна утвърдително.
- Вероятно той по-добре е познавал капацитета на силата в теб?
- Може би е точно така. Все пак да родиш син на такъв човек, да издържиш всичко, което беше около него, не е лесно. Но силата и вярата вървят ръка за ръка. Човек може да бъде вярващ и богоугоден по действията си и по желанието.
- Ирен, ти имаше същата сила и в последните земни мигове на твоята майка. Тогава отново имахме разговор и ти нито за миг не звучеше като човек, който се предава пред тежестта на болката.
- Така беше. Истината е, че моето дете Владимир ми помага много за това. Дава ми сили, много е умен и мъдър. Имам голяма упора от него – той прекара дълго време и с баба си, и с баща си.
И Слава на Бога, много ми е добро детето! Мисълта ми е, че силата в един човек не идва от него, а от Бог.
- Бяхте много близки и с голямата Стоянка Мутафова, която с лекота иронизираше живота, умееше и да го живее с лекота. Какво според теб би ти казала тя, ако можеше, в моментите, когато се нуждаеш от такава сила, за да преодолееш подобни ситуации?
- Има една дума, която тя ми казваше и мисля, че важи и за такива ситуации. Казваше ми: „Чешитите умират прави! Ти и аз сме чешити… чешитите умират прави!“
Много съм научила от нея, включително и как се играе театър, как се превъзмогват обстоятелства, как се партнира на сцената, всичко. Със Стоянка бяхме наистина много близки. Имахме някаква друга връзка, духовна. Тя много ме обичаше и аз не си спомням да съм се сетила да си правя снимки с нея, докато сме били ден и нощ заедно, защото всъщност за мен е по-важно това, което е човекът.
Случи се така, че Стефан беше в същата болница – ВМА, в същата стая, а на леглото до него, зад стъклото, лежеше Стоянка – в кома. И аз посещавах всеки Божи ден, 20 дни, и единия, и другия. На 6 декември Стоянка почина, на 27 ноември – Стефан. Божа работа…
- Ти имаш неподозирана сила в себе си! Колкото крехка изглеждаш, толкова си и исполин в силата си.
- Много опит имам в това.. Не трупам в себе си нещо, което да ме държи. Забравям лесно. И постоянно идва нещо ново, ново, ново, а аз помня само най-хубавото.
- Към днешна дата чувстваш ли удовлетворение от сцената, от киното, достатъчна ли ти е играта в тях, толкова, че да задоволи актьорския глад?
- Аз повече съм снимала, отколкото съм играла театър. Отделно, бях 30 години в Америка, но винаги казвам едно нещо – няма никаква разлика между онова време и това сега.
Имам двойно гражданство – българско и американско, имам награда за филма „В името на народа“, който хората не са гледали засега, по някаква причина са го спрели и не го пускат, както и за „Хотел „Централ“ на фестивала „Златна роза“.
Сега е награден филм, който пак засяга мен – американската комисия в Холивуд е номинирала Мария Бакалова за Оскарите, а ние в България също я награждаваме. Нещата са същите. Само ние сме една много малка държава, с много влияние върху нас.
Ако сега се влияем от Холивуд, който е политически ориентиран, преди сме се влияели от нещо друго, пак политически ориентирано.
- Можем ли да кажем, че държавата на моменти се задъхва от дефицит на култура? Сякаш не се инвестира достатъчно в нея, толкова, че да есе чувства осезаемо.
- Културата е неизменна част от духовността. Когато сме отдалечени от Бога, неминуемо принизяваме и духовността. Културата е човешка категория, човекът я създава и ако той далеч от Бога, не може да създаде и култура.
- Тъй като сме пред поредните избори, няма как да не те попитам за финал – изгуби ли вяра, че твоят глас има значение и ще отидеш ли да гласуваш и този път?
- Обещания на думи…едно време имах един приятел в Америка, който беше мултимилионер, та той казваше: „Хартията е много щедра и благосклонна – всички могат да си пишат, каквото искат на нея, но после какво ще направят, е друга работа!“
И друго ще кажа – на беден народ властта му е такава. В Америка, за да станеш президент, първо трябва да имаш определени средства, но не следва да ги трупаш. Докато тук, ако целия народ мине да се натрупа, ще има още много време, в което да имаме на всеки седем месеца избори.
Аз гласувам в две държави. Сега ми предстои да гласувам за президент на Америка. А тук ще изчакам, когато положението се стабилизира, за да гласувам./show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
