Доайенът на българската журналистика Кирил Янев навърши 95 години. Ние там всички бяхме моряци, казва юбилярът за момчетиите от родния си Ахтопол и Созопол, където е расъл. Той обаче, решава да е нещо друго. В стенвестника на бургаската гимназия вижда първите си писания и се запалва. Търчи след моряци, докери, и колоритните местни знаменитости и ги описва. Вестник "Кооператовни село" го забелязва и го прави свой кореспондент. После го "изтеглят" в София.
Следва победоностния му марш в най-големите български вестници: "Труд", "Отечествен фронт", "Поглед" . Янев е и в екипа, създал първия брой на хита на родния печат, списание "Отечество". Там достига до главен редактор. По душа обаче, си остава репортер.
Човек, който броди по тлаки, паланки и лъскави кабинети и съвестно записва безценните спомени на селяни, градска интелигенция, поети, маршали, с натежили от ордени кители, дълбоко законспирирани разузнавачи. Така се раждат филмите и книгите му. Всяка от тях е документ без възраст. Защото разказва по нещо, за което никой дотогава не е посмял да напише..
"Истинската ми професионална биография - това са моите пътувания, моите срещи, запознанства...", каза Кирил Янев, когато получаваше голямата награда на Съюза на българските журналисти "Йосиф Хербст". С тях, срещите му, започна и нашия разговор с достолепния ни събеседник.
- Г-н Янев, кой от хората, с които сте се познавали, ви е направил най-голямо впечатление?
- Всичките. Другарувах с цялата българска интелигеция. Разговарял съм с маршалите Жуков и Рокосовски, с виетнамския лидер Хо Ши Мин, председателят на ОПП Ясер Арафат ме считаше за приятел. Най-трудната и благодатна обаче, бе срещата ми с генерал Константин Телегин.
- Защо?
- Уредиха я, макар и много трудно, мои приятели в Москва. Дотогава той не бе давал никакви интервюта. Пред мен обаче, разказвайки за войната с Хитлер, реши да назове нещата с истинските им имена. А те се оказаха доста по различни от писанията на официалните историци.
- За какво по-точно става дума?
- Ще се върна към разказа на Телегин за щурма на Райхстага. Доста преди това Сталин е избрал двамата щастливци, които да издигнат знамето върху купола на сградата, символизираща силата на нацистка Германия: своя сънародник, грузинецът Мелитон Кантария и руснакът Вася Егоров. Байракът е специално извезан в московска работилница, на дръжката му е изписано: "Знаме на победата".
- Това е известен факт. Кадрите на това забележително събитие непрестанно се повтарят и до днес...
- Това, което се крие обаче е, че на своя глава ген. Телегин нарежда на петима свои бойци да увият около телата си червен плат и да го развеят върху статуята на богинята на победата. Първото знаме е издигнато в 22:30 часа на 30 април от сержант Михаил Минин, второто - от групата на майор Михаил Бондар, а третото – от лейтенант Сергей Сорокин.
Снимката на сержанта обикаля световната преса, но сценарият на Сталин е провален и той е бесен. Два дни след това избраниците му под силна охрана и следвани от фоторепортери и кинооператори, развяват театрално знамето на вожда и стават герои на СССР. Минин и другарите му не са удостоени с тази чест, а генерал Телегин и изпратен за 25 години в ГУЛАГ. Освобождават го сред смъртта на вожда.
- Вие първи, в своя книга, възкресявате името на английския майор Томпсън. Десетилетия то е потънало в забрава и се споменава само като наименование на гара, недалеч от София?
- Неговата съдба е трагична. По време на войната е изпратен у нас, за да установи връзка на българските партизани с британското командване. Хващат ги и го разстрелват край село Литаково. Георги Димитров го обявава за герой, кани в България майката и брат му. Аз също успях да се срещна с тях. Открих и чух разказа и на хора, които са го познавали лично. Студената война обаче вледенява отношенията ни с Англия. Чърчил не крие неприязанта си към българите. Томпсън вече е герой в родината си, но у нас е обявен за шпионин и предател. За него е забранено да се пише и говори. В своята книга аз си позволих да възкреся истинския му образ: на човек романтик, красавец, борец за правда и равенство между хората, каквото никога няма да има.
- Подобна е съдбата и на една смела българка, Кръстана Янева, за която вие пишете н книгата си.: "Фюрерът умра в 3,30 часа"...
- За съжаление и нейното име е забулено в мълчание. Кръстана, под името Фрида, е част от разузнавателната дружина „Червеният Оркестър“, която се бори против нацизма. Тя обикаля Париж, Прага, Брюксел..., събира сведения за състоянието на съпротивителната група, пренася опасни пратки. Арестувана е в квартирата си в Берлин на 29 април 1943-та. Години след това намерих хазайката й, от която научих, че момичето е било измъчвано 49 дни и осъдено на смърт чрез гилотиниране.
Надзирателката на затвора пък ми разказа за последните й минути: "Излъгах я, че има свиждане. Срещу подпис, я предадох на двама мъжаги с гумирани дрехи и маски. Те я вкараха в специална стая, затвориха вратата и... край."
Янева е погребана в руското военно гробище в Берлин.
- Защо за тази жена не се говори у нас?
- Преди години на кръстовището на улиците "Патриарх Евтимий" и "Граф Игнатиев", където е било общежитието за сираци, в което тя е работила, имаше плоча на Фрида. Три години след 10 ноември 1989 години решиха да махнат. Случих се там и поисках да я прибера и съхраня, но работникът, който я трошеше, ми обясни, че му е нужна, за да се отчете. А в Германия, в дома, където е живяла антифашистката Кръстана Янева, паметната плочи седи непокътната. Въпреки повратностите на времето.
- Работили се в една стая се големия поет Александър Геров? Той ви е бил нещо като наставник?
- Геров беше внимателен, деликатен и чувствителен човек. "Гледай на мен като на един свободен журналист", така ми казваше. Още пазя стихосбирката му "Приятели" с посвещение: "На Кирил за нашата съвместна работа." 9 ноември 1965 година.
- След толкова години в журналистиката и толкова вестници, къде сте се чувствали най-добре?
- В "Поглед" е най-добрия ми период. Там бяхме доста освободени. "Отгоре" обаче, определиха, че сме правили жълт вестник и ни разгониха./show.blitz.bg
Интервю на Исак ГОЗЕС
