Дарин Ангелов много пъти е доказвал, че може да носи две дини под една мишница. Даже не само две, ами и много повече, ако съберете на едно място ангажиментите му в театъра и телевизията, които той съчетава буквално в един и същи момент.
Тази комбинация със сигурност звучи непосилно за мнозина, а за Дарин е нормално ежедневие. Нещо повече - актьорът е пределно откровен с нас и признава факти от личния си свят, които със сигурност дават отговор за това как се справя толкова добре с всичко в живота си.
В много личен разговор, пълен със забавни моменти, Дарин Ангелов споделя и нещо много съкровено, което не е признавал публично до този момент.
- Дарко, ти винаги си в центъра на голяма работна динамика, носиш няколко дини под една мишница. Не прегряваш ли?
- Така е, факт, спя по 3-4 часа на денонощие, динамиката е голяма, но последните няколко седмици малко се поразредиха нещата, защото някои кино и тв проекти, с които се бях захванал лятото, приключиха. Сега съчетавам предаване, репетиции за нова постановка и представленията, в които играя. Не знам как успявам, честно ти казвам.
Понякога се чудя сам на себе си как комбинирам така нещата, че да не оставя нито един проект ощетен.
- В предварителния разговор си говорихме за един много интересен спектакъл, който предстои. Разкажи малко за него.
- Наистина е много интересен. Това е класическа норвежка драматургия – „Нора“ на Ибсен. Работим с титулувания руски режисьор Тимофей Колябин, който прави любопитна интерпретация. Целият сюжет на пиесата ще се развива през смарт устройствата, които имаме и в живота си – телефони, таблети, компютри, с всичките апликации в тях.
Всичко ще се случва на сцената пред зрителите. На практика ще качим реалния живот на сцената и ще прекараме един сюжет през телефоните си. Доста е интересно. Признавам, че в началото приех с доста резерви тази идея, но всъщност зрителите ще могат да виждат всичко, цялата кореспонденция, която правим с телефоните си на сцената, защото те ще бъдат свързани с четири големи екрана в залата. Ще се получи някаква форма на дисекция на емоциите в човека, след която човек ще си даде сметка, че общуването му не е само в реалния свят, лице в лице, а всъщност е подложен на абсолютен емоционален терор.
- Доброволен терор…
- О, да, изцяло доброволен. Ние съзнателно се подлагаме на това. Разчитаме на информацията от смарт устройствата си. На практика всеки с такова устройство живее в този свят, без дори да го осъзнава. Не знам какво ще предизвика от сцената това, но е супер интересно.
- Как си презареждаш батериите? На този виртуален свят ли разчиташ основно?
- Той е неизбежен. Целият свят върви натам. Ако се дистанцирам, автоматично правя отказ да живея. Ползвам всичко толкова, колкото имам нужда, за да се движа в крак с времето. Иначе две са нещата, които ме зареждат. Едното е изкуството, заради което може би и успявам да се справям с всички ангажименти.
А най най най-голямото ми зарядно, моят power bank, е дъщеря ми. Това е човечето, което като му видя очичките, изобщо не ми пука дали съм имал четири представления за един ден или каквото и да е още. В момента, в който ме погледне и каже „тати“, целия ми заряд се възстановява до 100 %! Тя е и смисъл, и вдъхновение, всичко за мен!
- А може би и новия мотор, с който наскоро направо изправи косата на Гала в "На кафе", успява да ти вдигне заряда?
- (смее се) о, да, да. За жалост сега не е много подходящо времето за каране на мотор, късно дойде, но пък е моя детска мечта, която исках най-после да сбъдна. Но се радвам, че не съм я сбъднал доста по-рано, защото безразсъдството на по-малки години със сигурност щеше да доведе до някоя беля. Но смятам, че вече съм достатъчно балансиран, за да се кача на такова мощно животно. Много съм щастлив!
И като го вкарах в студиото на "На кафе", нямаше никакъв аромат на бензин, защото той е може би най-доброто на пазара в момента, с всякакви филтри и пречистватели.
- Хубаво е, че си даваш сметка за рисковете от безразсъдното шофиране, не само на мотор.
- Да, как да ти кажа… много искам да посъветвам всички, които го правят, но моето мнение няма да е съвсем положително. В крайна сметка това, което правиш, е по-рисково за останалите участници в движението и бих казал следното – със себе си прави, каквото искаш, ако искаш да си вземеш супер мощен мотор, велосипед или тротинетка, и да се пребиеш, върви някъде и го направи, но тези около теб не са виновни за твоите решения. Трябва да има съобразяване.
Когато искаш да си причиняваш адреналин чрез скорост, има си съответните места за това. Отиди на някоя писта, начеши си крастата хубаво и се върни на пътя с хубавия спомен и нормалното каране.
- Брат ти Деян, с когото сте близнаци, споделя ли тази твоя екстремна страст по моторите?
- Хаха, то цялата история около брат ми и мотора е много забавна. Когато лятото му казах: „Братле, аз най-после ще си сбъдна мечтата“ и той вика: „Моторът ли?“. Избрах си една школа, в която да изкарам курс и да се явя на изпит, а по това време той беше с жена си и децата на море. Пращам му снимка и той ми връща: „Записвай ме!“ (смее се) Записах го аз и само трябваше да дойде лично да се разпише, но така стана, че после започна театралния сезон и не остана кога, но аз си изкарах курса, въпреки това.
На всичкото отгоре този курс и изпита накрая съвпадна точно с най-натоварения ми период – имах сериал, филм, репетирах, играех представления, ходех на предаването и за капак шофьорски курс за моторист. Тотална лудница!
А моторът си го купих, между другото, точно на рождения ден, направих си чуден подарък. Брат ми също искаше да си вземе тогава, но не го направи, отложи го за малко по-нататък.
- Това, че толкова си приличате не само визуално с брат ти, но и почти във всичко останало, повече ти е помагало досега или не съвсем?
- Да ти кажа честно ме успокоява. Винаги имаш с кого да си споделиш желанията, намеренията, амбициите, мечтите. Никога не оставаш сам, което е много приятно.
- Влияят ли ти писанията по медиите, в които си главен герой? И какво правиш, в случай че изпаднеш в някакъв емоционален моментен срив?
- Приел съм, че това се случва, неизбежно е. Това е една от отрицателните страни на нашата професия. Нормално е хората да любопитстват какво се случва в личен план и оттам да се появяват и жълтите писания, които да им дадат храна. Приел съм го, смея се, радвам се, гледам да не обръщам много внимание, да не го коментирам или да се ядосвам. Ако го коментирам, само ще вдигна вълната и от едно малко вълнение ще се надигне цунами.
Слава Богу, още не съм имал подобен емоционален срив, за какъвто ме питаш, но иначе предполагам, че бих потърсил професионална подкрепа. Това, което правя е, че много често, но не за дълъг период, оставам сам с мислите си, за да мога да подредя посоките, да ги събера като в сноп и да ги накарам да гледат към една конкретна дестинация. Така балансирам себе си, за да продължа напред.
- Щастлив човек ли си?
- Смея да кажа, че съм щастлив човек. Знаеш ли, случи ми се една много интересна ситуация наскоро. Един приятел, с когото не се бяхме чували много отдавна, ме попита: „Щастлив ли си?“, ама ей така, като гръм, отникъде дойде този въпрос. Отговарям: „Да!“ После продължаваме да си говорим, говорим, говорим и след около 2-3 часа отново се върнахме на същия въпрос. И той: „Айде сега пак ми отговори – щастлив ли си?“ Аз отвърнах така: „В момента съм много щастлив, но най-голямото щастие тепърва ми предстои“.
- Хубаво звучи, даже малко пророчески…
- Ами да, така го усетих и казах. Стигнахме до извода, че колкото и щастлив да си в даден момент, истинското щастие е винаги в онова, което искаш и преследваш в живота си.
- Ти какво преследваш в такъв случай?
- Това, което искам да ми се случи, ще стане много напред във времето. Преди си мислех, че когато стигна оня момент, в който вече ще мисля за това как ще се преселя в един друг свят, като се обърна назад, да не ме е срам от нещата, които съм направил, да не ме е срам от пътя, който съм извървял и да съм оставил нещо след себе си.
Сега повече ме вълнува така да изживея живота си, че дъщеря ми да не се срамува от моето присъствие в нейния живот и да бъде горда с това, което съм оставил след себе си. Някак си искам да изживея живота си през нейните очи и те да светят с това, което съм оставил. Ще бъда абсолютно пълноценно и на 100% щастлив тогава, когато дъщеря ми се обърне назад и каже: „Ето това е моят татко!“
- Пожелавам ти го!
- Много, много ти благодаря. Дано!/show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
