Алекс Сърчаджиева обикновено е усмихната пред камера и излъчва позитивизъм, от който всички имаме нужда в разделното време, в което живеем. Но зад тази усмивка стоят спомени за удари и публични изпитания, каквито малцина биха издържали – особено ако са пред погледите на всички.
Лъчезарната водеща на "Аз обичам България" не дава често интервюта, но в този разговор е не просто откровена, а истински разкрива душата си.
Пред БЛИЦ тя говори за професионалните си успехи и предизвикателства, за трудните моменти в живота, които е преодоляла, и за щастието, което намира в работата, в близките и във връзката си с публиката.
- Алекс, да започнем с "Аз обичам България" заради връщането към родната памет, което е като лъч светлина на фона на проблемите в държавата. Така ли го разчитате и вие?
- За мен "Аз обичам България" е най-семейното и най-родолюбивото предаване в българския ефир. Това наистина е лъч светлина, защото чрез много смях и закачки научаваме интересни и любопитни факти за нашата родина. Възпитаваме децата си – и себе си – на памет и уважение към героите на нашето време, както към големите личности в историята, така и към съвременните хора, които тихо вършат велики дела.
Особено любима ми е играта "Героите сред нас", в която показваме изключителни българи с огромни, световни постижения. Хора, които не парадират, а просто правят добро, без да се натрапват. Но то така правят големите личности.
- Лесно ли се възпитава памет у нация, изтормозена от тревоги?
- Именно затова "Аз обичам България" е най-положителното и смислено предаване. Срещите ми със съвременните герои винаги ме карат да си кажа: "Еее, има смисъл!" Надявам се тези хора да стават все повече.
Срещам изключителни млади българи, които ми дават надежда. А иначе по телевизията непрекъснато се показват лоши новини, всичко е мрачно, негативно, ужасяващо. А има толкова хубави неща, за които не знам защо не се говори.
- Как успявате да поддържате баланс между комерсиалното и мисията, между шоу елемента и мисията, при все, че телевизията гони преди всичко рейтинг?
- Винаги подбирам много внимателно онова, което правя. От нищо не се срамувам на този етап – нито от това, което правя и съм правила в телевизията, нито в театъра, нито в киното. Отнема ми наистина много време, преди да приема ангажимент.
Не съм човек, който смята, че трябва непременно да е на екран. Защото има и такива хора, готови на всичко, само и само да се показват. Човек трябва да има, както лична хигиена, така и хигиена в работата си. За мен това е задължително!
- Имала сте неведнъж публични изпитания, включително и в кариерата. Как се справяте, при положение че в такива ситуации човек е като оголен нерв?
- О, да, получавала съм шамари в работата си. Падала съм. Ставала съм. Шамари, които не съм очаквала изобщо. Но след първоначалния шок човек се научава да се изправя. Наясно съм, че телевизията е безпощадна машина… Вярвам обаче, че разделите би трябвало да се случват по интелигентен начин…
- Би трябвало, да…
- Само че моите раздели не бяха такива. Наистина бяха шамар. Трябвало ми е време да се изправя. Трябва да знаем, че понякога в живота се случват шокиращи неща, след които си казваме: "О, ужас, как ще се оправя сега!" Но те винаги са за добро.
Преди години, когато получих шамар и бях махната от един телевизионен формат по телефона… ако не ми се беше случило това, никога нямаше да направя моето представление "На живо и отвъд това". Просто тогава се концентрирах, съсредоточих енергията и любовта си, за да се получи, защото аз правя винаги всичко с много любов. Иначе не се хващам на хорото.
- Думата, която ми идва за това представление, е "разтърсващо", защото в него сте почти всичко друго, но не и актриса. Дълбочината е толкова осезаема, сякаш публиката вижда всичко в прозрачния му вариант…
- Точно това беше идеята… Затова и много ме беше страх. Казах си: Ако не стане, не мога да се оправдая. Няма как да кажа нито, че пиесата не е била за мен, нито за ролята, нито, че не сме се разбрали с режисьора. Там през цялото време съм аз и нямам право на грешка.
- Замисляла ли сте се в онзи първоначален момент какво би ви казала вашата майка Пепа Николова?
- Надявам се да се гордее с мен.
- А София как реагира? Това помните ли?
- О, да, помня, помня. Защото аз много дълго време не й давах да гледа представлението. Но се получи така, че имах турне в Лондон, а когато пътувам в чужбина за представления, винаги я взимам с мен, защото иначе не ми е спокойно. И в Лондон бях организирала една моя приятелка да се занимава със София, докато аз играя. Тя точно беше дошла в залата, за да я вземе, когато София попита: "На мен много ли ще ми е тъпо, ако гледам това представление?"
И преди, когато ми е задавала същия въпрос, съм й отговаряла така: „Не, няма да ти е тъпо. Но се притеснявам от това как ще реагираш ти, когато майка ти излезе и разкаже неща, които ти знаеш, но ги разказва пред 600 човека, които ти не познаваш?!“
А София отговори: "О, няма, какво толкова", отскубна се от моята приятелка, а аз не можех да реагирам, защото вече беше 19:28, а представлението беше в 20:00 ч. и трябваше да излизам на сцената. На практика ме постави пред свършен факт.
На три пъти исках да спра представлението, защото знаех какво предстои да разкажа. Просто мислех да кажа на хората: "Извинявайте, но и аз съм човек, детето ми е тук и просто не мога". Но не го направих, а след представлението изведох София на сцената, защото много исках да й благодаря пред всички за смелостта й.
След това тя ми каза: „Не разбирам защо толкова дълго време не ми даде да гледам това представление. Направила си нещо изключително. И аз научих едно, мамо – че трябва да казвам „обичам те“ на хората, които обичам“.
- Колко мъдро го е казала, въпреки годините си! Вашата най-голяма награда, несъмнено!
- О, да! Тя е изключителна, да е жива и здрава.
- В предишни години обаче, когато София е била още по-малка, сигурно е било още по-трудно да й обясните всичко, което се пише, коментира и случва в публичното пространство…
- Много, да. Когато се случи тази трагедия, когато Иван си отиде, аз трябваше да обяснявам на детето си какво е "жълта преса" и защо така се пише. Успях да й обясня, но тя ми зададе един много логичен въпрос: "Защо не пишат за съседите отсреща?". Сега мисля, че приема по-леко някои неща.
Когато си пусна снимка с мой приятел, да речем, сякаш нямам право да имам приятели мъже. Веднага едните пишат: "Тя е с нов мъж! Поздравления!", а другите: "Тя забрави Иван!" Ама, чакайте малко, оставете ме да си живея живота така, както аз реша, защото аз не се бъркам в живота на никого! И дали всяка пусната снимка означава, че някой е гадже с някого?!
- За капак наскоро имахте и хакерска атака на профила си в социалните мрежи – някой се представяше за вас и от ваше име бълваше безумни неща, сред които, че сте „бременна от Благой Георгиев“, „ще се жените за Филип Буков“ и „отслабвате с чудодейна добавка“…
- Да, бяха ме сложили и в някакво клипче, генерирано с AI, в което рекламирах някакви игри, за които се плащаше. Безумни са нещата.
А с Филип Буков играем двойка, която се жени, но на театралната сцена, не в живота, но явно хората не правят разлика между двете. Аз съм човек, който има добро чувство за хумор, Слава Богу, което много ме спасява, но срещу такива неща няма как да се боря.
Писанията за Благой Георгиев всъщност бяха една смешка в неговия подкаст. И шегата става ясна през цялото време. А като видях какво са писали за мен и Филип Буков, си казах: Това е голям комплимент за мен, предвид, че той е по-малък (усмихва се).
- Ако имаше как сега да се върнете за малко назад, примерно в началото на кариерата си, какъв съвет бихте си дали и каква илюзия бихте си спестили, ако можехте?
- Аз никога не съм имала илюзии за тази професия, защото съм израснала с майка ми. От близко съм имала възможност да наблюдавам същността ѝ и какво точно представлява – колко труд и денонощни усилия изисква.
Защото хората идват да гледат едно представление, но всъщност не си дават сметка, че зад този час и половина стои огромен, денонощен труд. Няколко месеца неспане, нерви, текстове, по някой път несъгласие с режисьора, пътувания. Или пък детето ти има 40 градуса температура и няма кой да го гледа, а ти трябва да излезеш на сцената, за да играеш.
Хората не са длъжни да знаят за тези неща. Нашата професия изисква огромна дисциплина и много труд – но не само физически, а и психически.
- Може би неслучайно се появи по пътя ви и предаването "Животът по действителен случай" по bTV, защото там сякаш паснахте като парченце от пъзел…
- О, да, наистина е така, много хубаво го определи. Много ми харесва това предаване, защото „Животът по действителен случай“ прави едно много голямо добро. То променя наистина съдби и животи. Изключително удоволствие е за мен да го водя.
Затова споделих, че много внимателно подбирам проектите, в които работя. За мен най-важното е да ми харесва, защото иначе не се получава, както трябва.
Предлагали са ми всякакви неща в телевизията, в работата като цяло, които не са ми харесвали. Затова съм ги и отказвала. И тогава първата реакция винаги е: "Добре, кажете колко пари?" А тук не става въпрос за пари. Когато нещо не ми харесва, няма как да свърша работа.
Човек трябва да бъде изключително честен в нещата, които прави – така, както е честен с приятелите си и със семейството. Публиката не можеш никога да я излъжеш. Да, би могло да я заблудиш един-два пъти, но дотам. Хората не са глупави!
Така или иначе светът, в който живеем, повечето хора го прекарват в един телефон, в който гледат нереален, несъществуващ свят – хора с филтри, снимани на плажове, щастливи, а иначе не е така, нали?! Гледаме постоянно някакви пози. Не общуваме помежду си, не си говорим, не споделяме, не изслушваме.
- Има ли нещо, което още не сте се осмелила да направите, а искате?
- Не съм мислила по този въпрос… Имам хиляди неща, които ми се въртят в главата, но може би още не им е дошло времето. Наистина вярвам, че всяко нещо си идва в точния момент. Така, както си изчаках за моето представление година и половина. Ще видим, само да сме живи и здрави./show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
