Актрисата Лилия Маравиля е добре познато име от киното и театъра. Чаровната звезда има главна роля в новия хитов български филм "Голата истина за група Жигули", чиято премиера бе преди броени дни. Родена е на 18 януари във Варна. От малка е увлечена по сцената и от втори клас е в детската театрална школа на братя Райкови. През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, а след това и майсторски клас при руския режисьор В. Фокин по системата на Мейерхолд. Играе с успех на сцените на Младежкия театър, „Сълза и смях”, Театър „Българска армия”, Сатирата, Театър 199 , сцената на „Сити Марк Арт Център”. От 1996 г. е в трупата на Театър „София”.
В момента играе в постановките "Госпожа Министершата", "Тирамису", "Развратникът", "Нощта на 16-ти януари", "Вечерята" и "Олд Сейбрук и Последният страстен любовник" в Театър „София“.
- Как се отразява пандемията на актьорите? Намаленият капацитет до 30% (вече 50% -б .а.) на публиката в театрите смущава ли ви?
- В началото беше шокиращо за нас, особено по време на пълен локдаун, когато спряха живота ни на сцената. В последствие ни пуснаха да работим с 30% капацитет на залата, което за нас беше животоспасяващо. Не сме се сърдили за тези 30 %, напротив - бяхме благодарни, че имаме възможност да практикуваме професията си и да се срещаме с публиката.
По време на първия локдаун много актьори и театри решиха да използват момента и да не лишават публиката от изкуство, като стриймваха.
Опитах се да гледам няколко
неща и бяха ужасяващи за мен
Не това е начинът да представиш изкуството си. Театърът има нужда от живия контакт, срещата между публика и актьори. Нямам против дигиталните изяви, но трябва да са представени професионално, да са заснети с повече камери, за да бъдат адекватни и кореспондиращи с модерния свят.
И въпреки, че публиката беше само 30% в салона, беше щастлива и развълнувана. А когато накрая ни се отблагодарява с аплаузи, дори под маската усещаш хубавите чувства. За нас това е най-голямата награда и ни зарежда с хъс и надежда.
- Участвате в много от постановките на Театър София и се питам дали си имате любима? В коя от тях участвате от най-дълго време?
- "Тирамису" и "Госпожа Министершата" са представленията с най-дълъг живот, в които участвам. Хората ги търсят и ги играем често. Никога няма да ми омръзнат , особено "Министершата"! Толкова ми е забавно да се превъплащавам в нея, че не усещам кога свършва представлението. То никога не е едно и също. Приемам го като различно събиране и случване с колегите. Затова обичам толкова много театъра. Това е един нов живот всяка вечер, който започва в 19 часа и умира след 21 часа.
- Това значи ли, че в театъра се чувствате по-уютно, отколкото в киното?
- Много обичам и киното, но е различно. Когато отидох да гледам за първи път филма "Голата истина за група Жигули", ужасно много се притеснявах. Аз знам какво съм снимала, как съм го почувствала и изиграла, но не знам как ще изглежда на екрана, не знам как е монтиран филмът и дали са взели най-добрия ми дубъл. Това е нещото, което ме вълнува, когато отида на филмова премиера. Вече нищо не зависи от теб - оставен си в ръцете на режисьора, на монтажиста, звукооператора и т.н. Докато на премиера в театъра се събуждам с треска, преговарям си текста, отивам по-рано на репетиция, вълнувам се, гримират ме, преминавам през сцената, за да се уверя, че всичко е на мястото си, после в гримьорната се опитвам да се събера максимално. Чуваш по уредбата как салонът започва да се пълни и пеперудите в стомаха започват да пърхат. Преди началото заставам мирно, съсредоточавам се, прекръствам се и казвам: "Давай". Когато изляза на сцената, се чувствам спокойна, като риба във вода. Знам, че всичко зависи от мен и аз мога да контролирам този процес. Докато на премиерата в киното цял ден съм спокойна - нямам текст да преговарям, вълнува ме само да седна и да стискам палци филмът да ми хареса. По-различно е вълнението. Хубаво е, когато знаеш, че всичко е в твои ръце, че можеш да надграждаш. Но пък в киното филмът остава на лента, може да се гледа пак и пак, и пак. Едното е мимолетно изкуство, докато другото е по-вечно. Така че и в двете неща има различна магия и различен живот.
- А случвало ли се е все пак на сцената да си забравите текста и как реагирате при такава ситуация?
- Човешко е да ти се случи и това е най-големият кошмар на актьорите. Не случайно най-ужасното за един актьор е да сънува, че е на сцена и си забравя текста. Не знаете за какво ужасяващо чувство става въпрос. Сърцето ти започва толкова бясно да препуска, че нищо не може да го спре. Понякога изгубваш една думичка и от там ти се разваля целият словоред и просто оглупяваш. В такива ситуации ушите ми започват да бучат, цялата се обливам във вода и просто искам да умра. Обикновено актьорът има чувството, че минават 5-10 минути, в които глупее пред публиката, но всъщност се оказват 5-10 секунди. Няма да забравя как в "Коварство и любов" на Шилер, където имах монолог в рими, изведнъж изгубих една дума и изведнъж земята спря да се върти. Гледам публиката, тя също ме гледа и си казвам на ум:
"Сега ме виждат колко глупаво
изглеждам и на всички им е ясно,
че съм си забравила текста".
На сцената беше и Калин Врачански, който нямаше как да ми помогне, защото аз водех действието. Успя да каже само: "Да, мадам". С това съвсем ме застреля, още повече ме обърка. В един момент се окопитих, но до края на представлението бях с треперещи ръце и крака. Оказа се, че никой не е разбрал за този мой гаф, а аз имах чувството, че ако сме по Шекспирово време, ще ме замерят с домати и ще ме освиркат. (смее се) Слава Богу, публиката не усети нищо. Актьорите практикуваме такава професия, в която с лекота можеш да излъжеш и да се измъкнеш. Но истината е, че това са трудни моменти. Има и такива случаи, в които ти става толкова смешно, че не можеш да издържиш. Опитваш да преодолееш това, но не винаги успяваш. Публиката разбира и много се забавлява. Тя много обича да открива, че актьорите също проявяват някаква слабост, започва да ръкопляска и със смях ни прощава. Това са рисковете на живото изкуство.
- Споменахте постановката „Госпожа Министершата“, в която имате главна роля, но дали в реалния живот имате някакъв апетит към властта? Виждаме много актьори, които се впуснаха в това приключение...
- Аз никога не съм искала да се занимавам с политика. Това не значи, че не съм човек, който се интересува от това, което се случва в държавата. Вече съм на такава възраст, в която е отговорно да знам и да мисля как искам да се развива държава ни. Нямам самочувствие да тръгвам в тази посока, защото нямам тези познания. Знам какво мога да правя и мисля да се занимавам основно с него. Би било много хубаво, ако хората се занимават с това, което могат и от което разбират, да са наясно със себестойността си, с качествата и възможностите си.
И аз, като вас, наблюдавам едни неща в политическия живот, които много ме притесняват. Това не е някакъв вид сцена, на която ще изиграеш представление. Това е отговорна мисия, на която трябва да се посветиш, да бъдеш достатъчно компетентен и да се подготвяш непрекъснато. Не е лесна работа, защото не става въпрос само за политическо говорене и поведение. Става въпрос за много механизми, за определени качества на хората да работят с инструментите на властта. Това е нещо, което не притежавам, така че няма да ме видите в политиката.
- Преди броени дни на големия екран се появи българският филм „Голата истина за група „Жигули” с ваше участие. Как се подготвихте за ролята на вокалистка на бандата? Харесахте ли се?
- Много е странно да се гледаш отстрани и не случайно актьорите не обичат да гледат филмите с тяхно участие. Когато се погледна в огледалото, си мисля, че изглеждам по един начин, изведнъж на екран виждам нещо съвсем различно. А хората около теб казват, че това си ти. И всъщност разбирам, че аз в техните очи изглеждам така, както на екран, само в моите очи съм различна. Същото е и когато си чуеш гласа отстрани и не можеш да повярваш, че това е твоят глас. А всички останали го чуват точно така, просто в твоята глава той звучи различно.
Нямам претенции към начина, по който съм изиграла сцените. Все пак филмът има режисьор, който ни напътства и казва какво иска от нас. Знам, че той работи за филма, за историята, за нашите образи и му имах доверие. Много харесах героинята си, когато прочетох сценария. Различна е от мен, а аз обичам такива роли, които ме провокират , които ме карат да търся, да измислям, да наблюдавам, да намирам. Не искам да играя някаква измишльотина, а искам да пресъздам образ, който е достатъчно достоверен. Героинята ми е емигрант, но от този тип, който съм наблюдавала през годините. Представата за тях и успехът им е бляскав, а истината се оказва по-различна. Исках това да бъде един истински, цветен образ и героинята ми да е симпатична. И тя, като всички останали герои във филма, е преминала през много провали на надеждите си, стремеж за успехи, несбъднатите мечти...
На първата репетиция казах на режисьора Виктор Божинов, че малко се страхувам. Искаше ми се героинята ми да е хем чаровна и симпатична , хем леко дразнеща. Да има всичко, в същото време да не е прекалено. Надявам се, че съм успяла. Другото по-сложно нещо беше, че трябваше да стана певица. От много малка обичам да пея, това е една от големите ми страсти. Пяла съм на много места, не само в банята. (смее се) Но тук си дадох сметка, че трябва да добия самочувствието на професионален изпълнител. Това е велико изкуство. Колкото и да обяснявам, че е прекрасно да си актьор, да си музикант и изпълнител е велико. Това изкуство толкова бързо докосва, скъсява дистанцията, няма бариера, енергиите на публика и изпълнител се сливат. За една песен от минута и половина изживяваш такава емоция, каквато в театъра за една пиеса от два часа и половина. Адреналинът е огромен. Когато снимахме последната сцена от филма, бяхме на истински фестивал и пяхме пред истинска публика. Изпълнихме всички парчета от саундтракта, за да зарадваме публиката. Всички сме актьори с голям професионален опит, но от първия ден треперим за този концерт на финала. И когато излязохме на сцената, изпитахме такова вълнение, каквото никой колега не е изпитвал на каквото и да е било представление. Гледах филма три пъти и всеки път на финала се просълзявах. А щом и Мишо Билалов се разплака на себе си, значи наистина се е получило страхотно! Вълнуваме се като зрители!
Интервю на Красимир КРАСИМИРОВ
