Сигурно е било в края на шестдесетте години на миналия век. В София пристига малка група кинематографисти, настанява се в най-престижния тогава хотел „Балкан“ в очакване на срещата с шефовете на родната политика и култура. Сред няколкото мъже с холивудска осанка е и суперзвездата Ричард Бъртън, съпругът на божествената Елизабет Тейлър. Причината тези високопоставени личности да дойдат в София е само една. Искат да заснемат филм за Георги Димитров. Бъртън си е заплюл ролята на героя от Лайпциг. За сценарист гостите са избрали писателя Антон Дончев, който вече се е прославил с втория си роман „Време разделно“. Седем дни Ричард Бъртън и компания напразно чакат. Никой не ги приема. Това е ясен знак, че мисията им е обречена на провал.
През 1972 година на екрана в Георги Димитров се превъплъщава големият актьор Стефан Гецов. Той вече го е правил през 1963 година на сцената на Народния театър в пиесата „Първият урок“. Филмът на режисьора Христо Христов се казва „Наковалня или чук“. Слуховете разнасят, че заради тази роля Гецов е бил възнаграден с къща в центъра на София. Има и твърдения, че Живков не бил доволен от киноакцията, тъй като ненавиждал „вожда и учителя”.
Без никакво съмнение, преди на звездния небосклон да се появят Христо Стоичков и Григор Димитров, по света България се свързваше само с Георги Димитров. С негово име у нас и по света се кръщаваха градове, улици, училища, фабрики, кораби... Той бе безспорният български герой, но първото, което направи демократичната вълна веднага след 10 ноември 1989-а, е да го развенчае. Безмилостно. Клишетата велик, политик, държавник, вожд и учител бяха заменени с пияница, развратник, сатрап, подлога на Сталин... Има и още...
Георги Димитров е роден на 18 юни 1882 година. 136 години оттогава. Партиен функционер, революционер, на 9 март 1933 година в бирария „Байернхоф“ в Берлин той е арестуван заедно с двама свои сънародници, членове на ЦК на Комунистическата партия: Благой Попов и Васил Танев. Сигнал на полицията дава сервитьорът, който ги мисли за руснаци.
Няколко месеца преди това, на 27 февруари, в 21, 25 часа пламва в сградата на германския Райхстаг. Наоколо се суети полугол мъж, холандският комунист Ван дер Любе. Арестуван. Той си признава, че е запалил култовата сграда в името на световната революция. За Хитлер това е добър повод за тотална разправа с всичките противници. Така дамоклевият меч на германското правосъдие висва и над главите на тримата българи. Започва един от най-шумните процеси на 20-и век. Димитров се защитава сам и блестящо. Светът за часове научава за титаничния българин, който громи фашизма в гнездото му. Демонстрации го защитават всеки ден в различни точки на света. На негова страна е съвестта и интелигенцията на Европа. Но най-неочаквано и още един човек, който всъщност би трябвало да му е враг. Цар Борис III казва на Хитлер: „Вие няма да осъдите този човек, който по-добре от мен знаете, че е напълно невинен за пожара”. Той дори заплашва, че ще откаже да посети фюрера, ако Димитров получи смъртна присъда. В биографичната си книга за героя от Лайпциг Мони Фисколо публикува думи на Борис III: „Ние, българите, се гордеем с Димитров”.
Ирма Рьослер пък е жената, с която революционерът се запознава във влака Берлин - Мюнхен на 27 февруари 1933 година. Тя му става любовница, а следователите намират телефонния й номер в бележника му и мигом я привикват. Като свидетелка тя твърди, че в нощта на пожара Димитров е бил с нея. Въобще за способностите на българина като любовник могат да говорят много жени. И следствието се възползва от това. Дотам, че накрая обвиняемият казва: „Господин председател, трябва да знаете, че не съм нито импотентен, нито хомосексуалист, а мъж“.
Тримата българи са оправдани. Светът ликува. София и Берлин отказват да им дадат прием. Посрещнати с почести, те пристигат в Москва и тук попадат в прегръдката на бащата на народите Йосиф Висарионович Сталин. А тя често е смъртоносна. На 7 ноември, когато се празнува 20-ата годишнина от Октомврийската революция, Благой Попов е арестуван и въдворен в Сталиновите лагери. Тръгва си от Сибир след 16 години. Васил Танев е изпратен в Кулима. По-късно загива на фронта. Димитров, изпитващ панически страх от Сталин, не ги защитава. И не само тях, а още много други българи, схрускани от железните челюсти на НКВД.
Георги Димитров оцелява, връща се в родината, става министър-председател и умира на 2 юли 1949 г. в санаториума "Барвиха" край Москва, където е доведен насила, за да бъде лекуван от тежко заболяване. Видни съветски медици поставят диагнозата "сърдечна недостатъчност II степен, чернодробна цироза, диабет, хроничен простатит".
На 3 юли 1949 г. Министерският съвет взима решение тялото на Георги Димитров да бъде балсамирано и поставено в мавзолей. Задачата е сградата да бъде изградена максимално скоростно. От СССР идва бързо втърдяващ се цимент. Работи се на три смени. Фактът, че в суматохата загива трудовак, притеснява, но нито за миг не намалява темпото. Свидетелите са задължени да мълчат. За облицовката се използва русенски камък, заменен по-късно с плочи от врачански мрамор. На шестия ден от началото на градежа, точно след 138 часа, на 9 юли 1949 година мавзолеят е готов. Той става най пазената и посещавана забележителност в социалистическа България. 25 февруари 1990 г., по време на митинг, тълпата го атакува и иска да влезе вътре. Отпред са само две войничето, които дори нямат патрони в пушките.
На 17 юли 1990-а, правителството с премиер Андрей Луканов и министър на външните работи Бойко Димитров /син на героя от Лайпциг/ решава тялото да се извади от мавзолея и да се погребе. Изнасянето става в шест часа. Вождът е положен в обикновен талашитен ковчег, покрит със саван и натоварен на микробус. Така шефът на интернационала най-после намира покой в католическата част на Централните софийски гробища, редом до вечния дом на майка си.
Преди това учени са взели кичур от косата и проби от мозъка, който се съхранява в стъкленица в помещение под саркофага. Изследванията показват многократно по-висока доза живак в тях. Това дава основание да се потвърди това, което се говори под сурдинка: че Димитров е отровен от Сталин.
В книгата си "Болестите и сексът на държавниците" доктор Тотко Найденов твърди, че живакът е бил поставен в двойното дъно на чекмеджето на Димитров в санаториума. Появи се и свидетелство на големия композитор Дмитрий Шостакович, който по това време също е бил на почивка. От прозореца той видял как българинът и Сталин жестоко се карали. Димитров нервно ръкомахал с ръце. А това бащицата на народите не прощавал./show.blitz.bg
Подготви: Исак ГОЗЕС
