Даже и на хората, които не са виждали Петър Димков, днес им се струва че са го познавали. До такава степен той е част от България и от светлата памет на нацията ни, че безспорно се нарежда сред най-известните ни личности. Книгите му „Природолечение и природосъобразен начин на живот”, „Хигиена и лекуване на душата, „Очна диагноза” и днес идеално служат в практиката за лечението на различни болести. Върху тези книги той работи и ги допълва цял живот. И в последния ден от живота си , 4 декември 1981, той работи интензивно: надписвал е пликовете, за да ги изпрати на поредните си пациенти. Това са напечатани на машина билкови рецепти, с които е трябвало да се лекуват нуждаещите се, след като са преминали безплатен преглед в дома му. Лечителят почива в съня си. Хората по-късно разправят, че са получили писмата, седмици след като той вече не е бил жив.
Два дни преди да почине, той се е качил на Витоша по молба на екип на Националната телевизия, за да го снимат в документален филм, чийто автор е журналистката Детелина Барутчиева. Събирал е билки и е обяснявал какво е зло и какво добро и защо е важна хигиената и лечението не само на тялото, но и на душата за здравето ни. За съжаление снимките на Витоша са се оказали брак, но разговорът с него от предния ден е останал в документалното предаване и вероятно е в архива на БНТ. Режисьорът Стилиян Иванов създава филма „Лечителят” в 2007 г., омаян от личността му, включвайки документален запис, притежание на семейство Димкови.
Има още два отлични по-раншни филма, направени за Димков, благодарение на които можем да го чуем и видим и днес. Първият от 1981 година беше прожектиран цял месец в кино „Култура” след смъртта на лечителя.
Хората се тълпяха, за да го гледат, но за билети се чакаше на дълги опашки.
Залата бе претъпкана от правостоящи. Дори се организира обсъждане на филма, на което хората приканиха да говори дъщеря му, художничката Лили Димкова, да разкаже за баща си. По разпореждане на академик Малеев обаче филмът бе спрян и хората от провинцията не успяха да го видят. Днес той може да се гледа в интернет. Вторият филм „С обич и уважение на Петър Димков” започва да се снима по сценарий на Николай Кафтанджиев, близък приятел на Петър Димков, който пише по-късно книга за лечителя, назована „Петър Димков, добре познатият... непознат”. Режисьор е Людмила Шишкова, но поради сърдечно заболяване и нейната смърт, филмът го довършва режисьорът Илко Дундаков. Този филм също може да се види в интернет.
Когато Петър Димков си отива на 95 години, сравняват погребението му с това на Иван Вазов,
толкова много хора са дошли да се прощават с човека, показал какво означава на дело да се обича ближния и да му се помага абсолютно безкористно.
Малко хора знаят, че когато служи като офицер и го местят от град на град, Димков винаги активно е участвал в съдбата на градовете, през които минава. Подкрепя и помага да се осъществи всяка родолюбива идея: в Свищов, реставрирането на кораба „Радецки” по инициатива на Стоян Заимов, във Варна създаването на Варненска филхармония, „за да слушат децата от малки класическа музика”. Помага да се реставрира „Аспаруховата кула”. В Карлово спасява от разрушаване къщата на Левски и с войниците си я възстановяват за месец. Но го дават на Военен съд, че прави спасителната акция без разрешение от Военното министерство. Добре, че е имало и други истински родолюбци като генерал Ватев, чиято намеса помага да не бъде осъден Димков. Всичките му ордени за храброст по време на бойни действия днес се намират във Варненския музей.
След като го пенсионират принудително като военен в 1936 година, той започва да работи върху билколечението. Първите си познания в билкарството дължи на майка си Екатерина и затова посвещава книгите си на нея. Когато бил малък, тя му диктувала да записва рецептите на народните лечители, които старателно събирала.
Наблюдателност, чисто сърце и любов към ближния, ето това кара Петър Димков да лекува безплатно хората до края на живота си.
Последовател е на учителя Дънов.
Бил е вегетарианец и такива стават и децата му. До ден-днешен дъщеря му Лили Димкова не кусва месо: „Толкова обичам животните, че никога не бих посегнала да ям убита птица или животно.”
Димков разказва, че когато бил млад офицер, наблюдавал в полето прелетните птици как преди отлитане се хранели главно със зрънцата на полския бъзак, с малките узрели плодчета. Разбрал, че така набирали сили за големия си преход на юг.
Наблюдавал и как невестулка се биела със змия и от време на време прескачала да хапне зрънца от бъзака, да се подсили. Решил, че именно този бъзов храст може да достави на човешкия организъм имунна защита. Така създал бъзовия сироп за подсилване на имунната защита на нуждаещите се. Той самият постоянно е имал под ръка шише със сироп от полски бъзак. Когато е приемал хора за лечение, винаги е влизал в стаята си да отпие глътка. От входната врата на къщата на семейството - улица „Лука Кунин” - са имали ключове 25 души. И са можели да влизат когато поискат. Домът на семейство Димкови е бил като Аврамов дом. Дъщерята на лечителя ми е разказвала, че не е можела да отиде по нощница даже до банята, защото всеки момент някой може да влезе в дома им. Понякога, тъкмо са седнали да вечерят, пристига близък човек и води по спешност някой болен. Димков запазвал спокойствие, никога не казвал, „Уморен съм”, „Сега вечеряме” или „Не мога да го приема”. Ставал и отивал да извърши прегледа.
Подготви: Савка ЧОЛАКОВА
