„Когато критиците видят, че някой куца с единия крак, те смятат, че това е в нашата литературна традиция. Аз сигурно куцам с другия крак.“ Това казва Йордан Радичков. Така той обяснява различието си от останалите пишещи колеги. И защо го наричат самобитен. Но това сигурно не е голям кусур, защото „куцукайки с другия крак“, по пътя от врачанското село Калиманица, Монтанско, писателят стигна до там, че да го обявят за жив класик, превеждат историите му на 37 езика, а пиесите му се играят от тук до края на света.
От първата му книга с разкази „Сърцето бие за хората“, издадена през 1959-а, до последната „Пупаво време“, видяла бял свят малко повече от четири десетилетия по-късно, има написани толкова очерци, разкази, романи, пътеписи, колкото трудно ще побере една малка читалищна библиотека. Започва като кореспондент и редактор на вестник „Народна младеж“, веднага след като завършва Берковската гимназия, за да стигне до блестящата сцена на Военния театър, за да получи своя „Аскеер“ (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство. Там той развълнуван каза: „Чувствам се като бучка захар в кофа с вода“.
Какво ли би казал обаче в Стокхолм, ако... Всъщност и двете му номинации за Нобелова награда не успяха. Но затова причина не са само шведите. И нашенската завист помага България да е единствената страна на Балканите, която все още няма нобелист в литературата. А Радичков заслужаваше.
В миналото Калиманица изпратила в Америка тридесетина емигранти. След години всички останали живи се върнали. През войната американски самолет паднал в землището на селото. Той бомбардирал рафинериите в Румъния, там го улучили, прекосил Дунава, не можал да набере височина, за малко да се удари в Балкана. За да се спаси, екипажът му - 5-6 души, скочили с парашути. Паднали в някакво лозе, арестували ги, качили ги на каруцата и ги докарали в центъра. Тогава ги наобиколили емигрантите. И започнали да ги разпитват на разваления си английски. Това направо шашнало американците. Дива страна, диво място, а има хора, които говорят английски. Това разказва землякът на емигрантите, който след години трудно ще събира и на двата ревера на сакото си всички награди, с които ще го удостоява родината и светът.
Началото му обаче не било толкова бляскаво. Един от бъдещите най-големи български писатели не може да изкара повече от среден /3/ по български език и литература. Такава е оценката щом не знае що е увод, изложение и заключение и започва есетата си където си ще и завършва където си ще. Защото народът така разказвал. Тройките обаче не го притесняват. Не съм бележкар, казва. А иначе от училището не е недоволен, защото там научил, че Земята е кръгла, какво е история и география... На 13 години останал без баща, подхваща го мизерията. Нарича я част от живота, която не избледнява нито бързо, нито лесно.
В блестящото си последно интервю, дадено малко преди да си отиде от този свят пред колегата Иван Бакалов и публикувано в „Е-вестник“, класикът е по-словоохотлив от всякога. Разказва: Станал журналист и чак тогава видял морето и дори влязъл в мина. Докато ходел и пишел очерците си, до него винаги имало още един колега-старши. Да следи. Да не се допусне грешка. Като се каже някой, той да има име, презиме и рождена дата, а да не е само „добре осведомен източник“. Тогава във вестниците много се държало на истината.
Радичков е писателят, написал за първия презерватив в селото. Тогава темата за първото нещо в България била доста на мода: първият трактор, първата вършачка... Той се вдъхновил от първия презерватив. Критиката обаче не му обърнала внимание, сигурно защото и както твърди авторът, смятала, че е обидно да дава оценка за една история, свързана с презерватив. Тя обаче забелязала веднага след появяването му в литературното кафене на кого прилича: Най-напред, разбира се, на Светослав Минков,а после на Кафка. Странно. Той не знаел нищо и за двамата. Това го задължило да седне и прочете книгите им. По някое време го нарекли българския Габриел Гарсия Маркес. На тези, които решили така, Радичков отвърнал: Толкова са чели и Маркес и мен.
Преди доста години излиза разгромяваща статия срещу класика от Калиманица. Автор е не кой да е, а маститият академик Тодор Павлов, човек с много титли и награди, подвизаващ се в най-близкото обкръжение на Първия. Много лош знак. Колега прогнозира мрачно: Сега могат и да те изселят от София. Вместо това от други високи кабинети му казват : Спокойно си гледай работата и не обръщай внимание.
Интересното става после. Ето как героят на статията описва случилото се после пред журналиста Бакалов: „С Тодор Павлов аз не се познавах лично. Когато той навърши една кръгла годишнина, аз бях между лично поканените от него. Там се запознах с човека. И той ме тури до себе си на масата. Тогава ми направи много голям комплимент. Държа кратко слово и ми се извини. Каза: Да ме извинят моите стари приятели, но тук до мен седи един човек, който е от малцината в нашата литература, които разбират български език.“
Когато славата и известността споходили писателя, нещо кой знай какво не станало, той продължил да се чувства нормално. Но както твърди, за да се напия, вече трябваше да отида в Карнобат, примерно, да седна в една кръчма, да поръчам вино и да седна да пия . Знам, че никой няма да ми обърне внимание.
Радичков казва още , че обичал да ходи на лов сам, но е попадал и в дружинката на Тодор Живков. Веднъж ударил четири глигана в един лов. Това е най-големият му успех./show.blitz.bg
