logo

Писателите се надпреварвали да топят Георги Джагаров пред Живков СНИМКИ

Писателите се надпреварвали да топят Георги Джагаров пред Живков СНИМКИ

"Джагаров! Требва да те спасяваме! Писателите пътека направиха до Централния комитет да те клепат. Чудя се от какво толкова са недоволни. Но май някои иска да ти вземе властта."

Да ти каже това самият Тодор Живков, е доста страшничко. След тези думи поетът Георги Джагаров е отстранен от поста председател на СБП и е назначен за заместник-председател на Държавния съвет.

"Издигането" си той приема трагично: "Правят ме чиновник - въздиша и малко след това написва стихотворение, в което няколко пъти повтаря: "Ще се върна отново!"

Напротив, не само не се връща, но издателство "Български писател", което доскоро му е било подчинено, спира два от готовите му за печат ръкописа.

48 години по късно една книга започва точно с тази случка. Озаглавена е "Георги Джагаров Поетът е НЕпоетът". Неин съставител и до голяма степен автор, е съпругата на твореца написал "Земя като една човешка длан" .

В повече от 500 страници Цвета Джагарова е събрала стихове, интервюта, бележки, изказвания, статии, трупани десетки години в три папки и открити далеч след смъртта на поета в една черна кожена чанта.

Крайно време е вече Георги Джагаров да излезе от „съдебната зала“ и да го видим в негового естествено състояние, там където преживе винаги е бил: Над белия лист- или застанал пред жива аудитория от писатели, хора на културата и изкуството и пред партийни функионери –открито да заявява своето „Лично мнение“. Това е целта на тази книга, заявена от съставителката и спътничка на поета през почти целия му живот.

ТОДОР ЖИВКОВ

В едно свое интервю, Ани Младенова, медицинската сестра, която навсякъде придружава Тодор Живков и е неволен свидетел на разговорите му казва:

"Всички се съгласяваха с него, само Джагаров му опонираше: Не сте прав другарю Живков."

В дневника си от февруари поетът пресъздава един от разговорите си с Първия наш, както го нарича. Той го пита:

„Можете ли да си представите, че в салона на писателския съюз влизат и сядат на първия ред: Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Йордан Йовков, Елин Пелин, Никола Вапцаров изваждат бележниците си и започват да записват, какво им говори за литературата и живота някой от секретарите на Централния комитет.?

Първият наш ме попита какво искам да кажа.

Е, де да имахме сега един Христо Ботев! И аз бих отишъл да го слушам.

- Не, не Вие да го слушате, а той да ви слуша.! Защото вас са ви слушали , като говорите: Димитър Талев, Димитър Димов, Никола Фурнаджиев, Емилиян Станев, Елисавета Бгряна, , Дора Габе, Павел Вежинов...

Но явно такива разговори са били възможн само на четири очи. Когато има други от високото обкръжение на Първия и поетът си позволявал да каже нещо, което е встрани от партийната линия, Живков грубо го прекъсвал. После насаме го предупреждавал:

Абе момче, не виждаш ли с какви хора работя? Прав си, прав си, но требе да се почека.

В друг разговор Живков е далеч по-откровен:

„Продаваме България, момче! Първите секретари на окръзи се надпреварват... Всеки мисли, че по-лесно ще направи кариерата си.- Какви мръсници а? Мене също ме продават. Предават ме и ме продават. И тук в София, и там в Москва. Вече не знам с какви хора работя. Тези от Политбюро как мислиш, какви са? Кажи де, кажи! Но не смееш. Така понякога и аз се страхувам.“

Не не винаги срещите са били така миролюбиви. Случвало се обвиненията да се сипят като ледени думи, без задръжки и паузи. Както само властта може: Те громят личния живот на поета, отношенията му с приятелите, особено тези, които не споделят заръките на партията, политическите му позиции, безотговорните изказвания в различните бохемски компании и завършват с това, че от дълго време той е бил подложен на обработка от американското и английско разузнаване.

Даваш ли си сметка къде и как ще завършиш-пита Първия. Следва присъдата:

- И повече няма да се видим. Сърди се на себе си.

Но, въпреки че на няколко пъти гневът на Живков се е стоварвал като гилотина върху главата на Джагаров, той е запазил уважението си и никога не е казал лоша дума за него. За разлика от мнозина от обкръжението му, които са надпреварваха да го венцехвалят.

СЛУЧАЯТ „СОЛЖЕНИЦИН“

За него е писано много. За прословутата протестна телеграма, която писателите, гласуват до Нобеловия комитет, във връзка с удостояването на Александър Солженицин с престижната му награда. Известно е, че тогава петима членове на СБП отказват да я подкрепят. Другите около двеста високо вдигат ръцете си в знак на съгласие. Някои по навик дори ръкопляскат. После за дълго по случая настъпва мълчание.

Години по-късно, през 1990 година Джагаров е нарочен за организатор на срамната операцията, дори се намеква, че тя е проведена от него усърдно и зловещо. Във февруарския си дневник от 1990 година „обвинения“ надълго и широко се връща към този случай. Той твърди, че не е знаел нищо за въпросната телеграма. И че тя е дошла и влязла в двенния ред на събранието в последния момент, когато „парадът изцяло се командва от пълномощника на ЦК Александър Лилов.“

Месец и половина след гласуването Централният комитет, за да се хареса на съветските братя, дава указание да се изключат петимата несъгласни от Съюза на писателите. Следват и по-тежки санкции. Джагаров изповядва, че като е научил това веднага е отишъл при Тодор Живков и го е помолил да се отмени решението. Това обаче не става. Обвиненията срещу него се сипят с години, а за несъгласието му с тях четем чак днес.

ПЕНЬО ПЕНЕВ

Доста страници в книгата са посветени на дружбата на Джагаров с Пеньо Пенев. Той нарича съратника си Георги : Брат мой, човек, приятел, поет в движение. В писмата разменени помежду им, откриваме истини, пропити с много горчивина:

„Изписах се с гаранти, понеже не ме пускаха и е много страшно в лудницата...Всичко беше една внезапна криза. Трабвало за постъпя на дълго лечение, но аз не искам... Там е страшно- откровен е Пеньо.“

В друго писмо той описва своята безпаричност така: „От 15 дни, откакто съм дошъл /в Димитровград –б.а. / съм ходил един път на ресторант два пъти в стола на строителите и един път на театър. Останалото време-по предприятия и в квартирата-писане. Толкова.

На едно от събранията Пеньо Пенев нахлува непоканен и иска да го чуят. Започва да рецитира. В стиховете той всъщност изповядва своята обреченост. Думите му прозвучават като предизвестена раздяля с живота. Присъстващите в залата са потресени. Трогнат е дори коравосърдечният Георги Караславов, който продумал: Ще трябва да му помогнем.

Но...

Малко след това поетът с ватенката ще напише:

"Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан...

И така се стига до оная късна вечер, за която разказва Цвета Джагарова: ...Георги-посърнал и тих ми съобщи тъжната вест: „Отиде си Пеньо...“./show.blitz.bg

Исак ГОЗЕС

Коментирай