logo

Дончо Цончев се отказва от делва злато заради Ванга

Дончо Цончев се отказва от делва злато заради Ванга

С парите от разказ в „Ню Йорк таймс“ си купува фолксваген

Дончо Цончев си отиде от този свят на 27 юли 2010 година. Пет дни преди да навърши 77. Приживе той мечтаеше за неголяма хижа на високо място, от която с вижда цялата низина и човешка низост. Разбира се, в нея са разрешени: пиенето, пушенето, гостите и гостенките, смехът, плачът и псуването. Вратата не се заключва, дворът няма ограда. Това той наричаше духовното пространство. Виждаше го в сънищата си. Сега вече може и да го е намерил.

Един от най-колоритните български писатели остави повече от 60 книги, много истории и празни бутилки. На същия този 27 юли 2010 Георги Ведроденски написа в негова памет: „Вземам те!-прошепна му смъртта. И аз искам да те прочета!“

Дипломиран геолог, той е бил зидар, учител, хамалин, боксьор, автомобилен състезател, дори народен представител. Но където и да ходи, като че ли сърцето му бе останало по баирите, които обикалял с геоложко чукче, за да търси скритото от предците и природата имане. Случвало се и нещо да надуши. Веднаж това било злато. По мириса го познал. Но районът не бил малък-около триста квадратни метра. Отишъл при баба Ванга и започнал направо:

"Попаднах на една работа. Помагай", а тя му отвърнала: "Донеси ми шепа пръст и ке ти кажем." Опипала пророчицата пръстта и отсякла: "Един казан като за царевица, Около триста килограма. Виждам го. Мога да стъпя отгоре. Доне, ке си туря пантофа, ако ме заведеш... Но не мой. Не е за теб. Не го пипай. Злото седи в това злато."

Същото си помислил и когато Емилиян Станев му предложил да довърши романа му „Черният рицар“. Сякаш Бог му казал тогава: Не пипай. Не е за теб.

И приятелите, и враговете му твърдяха, че съдбата го целува всеки ден. Рано сутрин. Той беше любимец на Тодор Живков, който го беше приел в ловната си дружинка и заедно с това на хилядите си читатели, на армията припкащи поетеси, на бохемската дружина писатели, които разхождаше от кръчма в кръчма като Моисей.

Прехвърлилата сто години Дора Габе открито му симпатизираше: "Дончо, тъй умно приказваш, че брадата ти расте, пълзи до мен е ме милва като на Печно. "Доро, за кой Пенчо става дума", озадачен пита Цончев. "За Пенчо Славейков. Не го ли знаеш?", отвръщала тя.

Когато излиза романът му „Принцовете“, първото което прави властта е да го спре. Тя е бясна. Това не е книга за социалистическото строителство, а за живота на децата на най-маститите партийни величия. Те тънат в охолство, а са нещастни-пише между редовете. Романът излиза в „Профиздат“. Авторът използва момента, когато началниците са в отпуск и го издава на своя глава. Без никой да го е чел. Читателят надушва, че в него на бял свят се появяват истини, които иначе се пазят в дълбока тайна. Че в него се отваря вратата на един розкошен, фалшив свят, който няма нищо общо с техния. И започва бясно да го търси. Героите му също са изкушени да го прочетат, въпреки гаврата с тях. С някой от тях писателят не си проговаря никога повече.

Но тъжното е, че много години след това, когато България е вече уж демократична държава авторът твърди: "Принцовете са още живи."

Няма в българската поезия такъв орач като Дончо Цончев. Браздата след него блести и в нея има магия, казва Йордан Радичков.

Пиесата му „Хубавата Мария“ се играе повече от двеста пъти. За един разказ вестник „Ню Йорк таймс“ му плаща 150 долара, достатъчни да си купи фолксваген.

Вежди Рашидов разказваше, че точно Дончо го спасил в труден момент, когато решил да си реже вените. Тогава му ударил шамар. И още му е благодарен за него.

А ето какво си спомня друг един класик Антон Дончев: "Бяха ме предложи за награда на фондация на Ървин Стоун. Идва биографът на Джек Лондон, за да се срещнем, но на някой това не му се хареса и ме пратиха в Родопите. По същото време писателите във Варна се запознават с високия гост. Когато представят Дончо Цончев съпругата на Стоун- Джейн се хвърля да го прегръща: „Господин Дончев, колко се радвам, ние ви предложихме за наградата.“- Дончо обаче спокойно уточнява: Аз не съм Антон Дончев...

В резултат на тази среща обаче, Ървин Стоун започва да се интересува от творчеството на Дончо. Прочита някой негови неща и казва: Това е автор на нивото на Джек Лондон./show.blitz.bg

Исак Гозес

Коментирай