Днешният празничен 6-ти май провокира някои известни родни българи да се върнат към емблематичните си спомени от периода, в който са били в казармата.
"Честит празник на Българската армия! Честит празник на всички мъже и жени, отдали живота си на тази благородна професия, в защита на българската държавност. Аз бях в казармата 90-92-ра година, точно на вододела, когато България се променяше много. Бях артилерист в град Симитли, поделение, което беше противотанкова артилерия. Хиляди истории, по-голямата част от които съм забравил. Останало е само хубавото и най-вече - останали са прекрасни приятелства, надявам се за цял живот", връща лентата Ники Дойнов. И продължава:
"Когато започнах втората си година в казармата, започва да ти идва в повече, стар войник си. Лятото на 91-ва година, на плаца, където обикновено пускат нашия артилерийски марш, седнал съм аз, в една хубава топла вечер и познавах човека, който пускаше музиката. Точно тогава беше излязла една песен на една от любимите ми банди "Инексес" - казваше се "Да изчезнеш" - точно това, което ми се искаше да направя тогава от казармаат (смее се). Такова вълнение ме обзе, че имах чувството, че можех да тичам от Симитли до София, за да се прибера. Незабравим спомен!"
"В казармата всеки ден е различна история. Няма да забравя на третия, четвъртия ден от влизането ни - защото аз имах щастието да бъда заедно с брат ми, тъй като сме близнаци и нямаха право да ни делят, се скарахме на една лавка с някакви стари войници, които искаха да им дадем вафла. Стана неприятно, защото се стигна и до лек физически конфликт. За щастие нашият капитан беше зад нас и само каза: "Ангелови, Ангелови, не!" Това са първите спомени, които изникват в съзнанието на актьора Дарин Ангелов.
"След това още преди да съм положил клетва, се наложи да мия 11 дни чиниите на цялата рота, а брат ми - 9 дни. Няма да забравя и как съм търсил гилзички, защото за всяка намерена гилза ти даваха по един допълнителен ден отпуска. Търсех гилзи като ненормален (смее се). Веднъж бяхме с останалите войници в камиона, имаше една гилма на земята, която виждам, че и други войници гледат. В един момент започнах да я придърпвам леко с кубинка и всъщност по време на цялото пътуване я затисках, защото знаех, че там отдолу, под подметката, е отпуската ми.
Смятам, че казармата е нещо крайно необходимо за един мъж - трябва да се срещне с това предизвикателство, но не по 2 или по 6 години, както е имало. Достатъчно е да се върне и само 1 година, защото това е първото откъсване на момчето от родителите."
"Казармата те учи на отговорност, на дисциплина към живота, освен, че те смачкват. Тогава разбираш, че няма само "татко носи, мама меси". Има моменти, в които разбираш, че трябва да вземеш отношение, да носиш отговорност", откровен за този период от живота си е и Димитър Ковачев - Фънки.
"Не е необходимо да е две години и 3 месеца, както съм бил аз, но е готино. Едно обучение е, подготовка за живота, които следва. Останали са ми, разбира се, много приятелства, но в живота всичко отива по дяволите - един насам, друг натам, но иначе запазваш отношенията. Чуваме се до ден-днешен с приятелите от казармата, убийствени пичове", добавя още рокаджията.
"Гергьовден за мен един от най-големите и истински празници на България. Аз, за разлика от много от днешните млади хора, които нямат сериозно отношение към казармата, имам голям респект. Смятам, че наистина, както се говореше, че когато един мъж мине през казармата, става такъв и за живота", откровен за казармения си период е и големият Веско Маринов. Певецът споделя и доста любопитни истории.
"Тогава открих и музиката за себе си, която впоследствие предопредели живота ми. За една войнишка самодейност трябваше да си намерят певец - един от тогавашните певци ме чул как с група "Сигнал" съм си пял правилно в окопа, минавайки от там. Дойде при мен и вика: "Чух те!" И така изпяхме няколко песни на "Сигнал", на Михаил Белчев и така тръгна, запали ми се главата. Носеше ми се славата, че бях и барабанист, и певец.
За всичко съм благодарен на казармата - за приятелите, които ми останаха, за възпитанието, което ми даде, за да оцелея в бъдещия ми млад, самостоятелен живот в голямата и студена София".
За Мариус Куркински пък, казармата, очевидно, е била наситена с доста емоции. "В казармата бяха потенциален убиец", казва той. И добавя още:
"Винаги съм бил против насилствената казарма, но за военното обучение не мога да отговоря. В казармата по принуда ми се наложи да бъда водач на верижна машина. Нямах никакъв опит, нито понятие как се кормува. На полигона видяха, че не съм годен за механик-водач и ми връчиха книжката. Изпратиха ме в едно от най-опасните бойни поделения в село Звездец, където трябваше да управлявам машина, в която имаше и други войници.
До днес не мога да се обясня как дадени хора си позволиха да сложат някой като мен да застрашава не само собствения си живот, но и този на другите. Бил съм си потенциален убиец! Голям стрес! Карах из гористи местности и опасни терени. Отговарях за скъпа техника и чужди животи. Ако психиката ми беше по-лабилна можеше да получа някое отклонение".
Режисьорът споделя, че в казармата го е крепила само мисълта, че е приет в НАТФИЗ и след две години ще влезе да учи.
"Случилото се с мен тогава, в родната казарма, е нагледен пример какво представляваше онзи режим, как за нищо подлагаше хората на риск. И сегашната ситуация на тези, които си отбраняват родината, я разбирам. Много е тъжно, не дай Боже да се случи у нас"./show.blitz.bg
