Бакалавърът по социология Румена Леонидова: Отказах се от науката, за да стана циркова артистка

На манежа срещнах нормални хора, които работят с телата си и си харесват живота

https://show.blitz.bg/istorii/bakalavrt-po-sotsiologiya-rumena-leonidova-otkazakh-se-ot-naukata-za-da-stana-tsirkova-artistka Show.blitz.bg
Бакалавърът по социология Румена Леонидова: Отказах се от науката, за да стана циркова артистка

В това родителите ти да са журналисти, поети, писатели и до късна доба си говорят с други поети и писатели, няма нищо яко. Безкрайни дискусии на тема изкуство... Пълна скука. А ако и името ти е Румена, следвано от бунтовното Леонидова, то тогава си направо обречена. Гледат те през лупа. Сочат те с пръст - за хубаво и за лошо. От малка те питат: Пишеш ли и ако кажеш, че не, те успокояват, че скоро ще почнеш. Освен това кучето на гения Константин Павлов гледа страшно, но нали баща ти всеки ден ходи при господаря му, трябва да свикваш с него. Въобще живееш си нечий друг живот и това е. Малко си затворена, обичаш самотата, своите си грамофонни плочи, героите ти са по-различни от супермените на останалите..., но кой обръща внимание на тези работи. Семейният съвет решава: Твоето бъдеще е словото, трябва да завършиш класическа гимназия, като най-добра основа за научна кариера в областта на хуманитарните науки.

Името на избраното училище е толкова дълго, колкото са големи и амбициите на тези, които го завършват: Национална гимназия за древни езици и култури. Влиза се трудно, но съгрешиш ли, те гонят твърде лесно.

---

В края на учението си Румена Леонидова има ясна цел. Да завърши с пълно отличие гимназията и да влезе без изпити в Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност класическа филология. Страниците на дипломната й работа набъбват с всеки изминат ден. Работи денонощно. Чете много , превежда на старогръцки и латински. Съгласува всичко с учители, търси специалисти, които да я консултират. Всичко е перфектно изпипано. Вече се вижда като книжен плъх, чийто живот ще мине над книгите, професорка, мома на средна възраст , която мери студентите си зад дебелите очила и мисли за поредната си монография и конгрес.

В името на това бъдеще тя влага много, залага всичко и в крайна сметка губи. Или по-точно не печели това, за което се е борила. Дипломната й работата е оценена на 5,75. Нещо в тезите й е подразнило комисията. Дали тенденциозно или не, това вече няма значение. Ударът е жесток. На точното място. Нокдаун. Утешителните семейни тиради не дават ефект. Не иска и да помисли за следване. Отказва да кандидатства. Година стои зад някакво деловодителско бюро. Съучениците й са студенти, живеят друг живот, говорят за университета, лекциите, дискотеките. С живота на възрастните, тя е далеч от тях. Класическата филология остава неосъществен блян. Поне до следващия опит.

Следващ опит няма да има, категорична е Румена. Край. Те не ме искат. Затвориха ми вратата. Аз също. Година по-късно тя вече учи нещо, което минава за модерно, но за което нищо не знае: социология. Каква ли пък ще е тази наука.

университет е храм. Поне в нейните представи, докато е била извън него. Реалността вътре обаче е съвсем друга. След строгата, безкопромисна гимназия, в Алма матер нещата изглеждат доста лежерни, да не кажем разпуснати. Рутината и еднообразието са покъртителни. Житейската река тече бавно и никъде не се вижда бързей, който да поразпени страстите. Но както е казал мъдрецът: Делото по спасяването на давещите е дело на самите давещи.

С идеята, че нещо трябва да се промени , Румена Леонидова побутва вратата на приземното апартаментче на Орлин и Нели в центъра на София.

Нели е от Бургас, приятелка на майка й, завършила е акробатика, но цял живот, заедно с Орлин са били артисти. Румена ги слуша замаяна. Разказите им звучат като вълшебна приказка. Десетилетия са обикаляли света. Играли са в луксозни салони, пред изискана публика, шепотът на шампанското е отвяван от аплаузите. Животът е празник.

- Професията вариететен артист може да ти служи навсякъде казва Нели. – Опитай. Ако положиш много усилия, ще стане.

В училище, в часовете по физическо възпитание Румена често е ставала обект на подигравки, заради несръчността си. Наричали са я дървена, страхлива, параноична.

Направи шпагат командва Нели.- А сега стойка на ръце , мост.

гледа безпомощно, учителката е разочарована, а Орлин се хваща за главата и излиза от стаята. Така преминава първият опознавателен урок. Изводът е, че нищо не може да се направи.

Само че ученичката не мисли така. Продължава да ходи на тренировки. Те я успокояват . Занимава се и вкъщи. Постепенно заяква, оформя фигурата си, дори си мисли, че има талант . Тайно започва да мечтае, да избяга от този си живот, да тръгне по света, да стане друга.

Рязката промяна, амбицията , шпагатите, които стават все по-красиви, малко лежерното отношение към следването, внасят смут в семейството. „Ти какво циркаджийка ли ще ставаш?” - е логичният въпрос.

Пет месеца след началото бъдещата социоложка върти обръчи и в шпагат балансира с чаша вода на челото. Елементарен номер, който веднъж дори се представя пред публика. Случайно там е телевизията. Вечерта е на екрана. В едър план. Колегите й от университета не вярват на очите си. И точно в този момент събират група артисти за Южна Корея.

- Яви се, нищо не губиш - съветва я Нели.- Подарявам ти трапеца си.

И чудото става. Румена Леонидова, второкурсничката по социология, е одобрена и тръгва.

дипломата, а висшето образование?” - вайка се майка й. Но на другия край на света, гласът й е като далечно ехо. По-мило й звучат съветите на баща й: ко това ти харесва: Давай. Върви напред. Две неща са важни в живота : професията и съпругът . Ако ги избереш правилно, няма да имаш проблеми”.

 

Каре

С мъжа ми имаме цирк, майка съм на три деца

- Румена, в крайна сметка взехте ли дипломата?

- Да. Аз съм бакалавър по социология, но това никога не ми е послужило за нищо. Оставила съм дипломата при майка ми, за да е спокойна. Тя я пази.

- Какво се случи, след като станахте артистка?

- Най-напред спряха да ме преследват комплексите, свързани с родителите ми. Във вариетето Румена Леонидова е никой. Тя не прави стойки и шпагати...

Тръгнах за Южна Кореа с циркова програма. Всички участници в нея се познаваха, мен ме гледаха като изкопаемо. Тази от къде се пръкна? А аз, която знам почти всичко за Платон и Аристотел и съм свикнала да слушам някакъв претенциозен език, изведнъж слизам надолу и виждам нормални хора, които работят с телата си, изкарват пари , обичат професията и живота си, гледат свят. Изключително интересно. Турнето продължи четири месеца. После заминахме в Скандинавието. Не спирах да тренирам и прибавям нови елементи към програмата си. Продължих на корабите в Северно море: Швеция, Холандия. Това беше изключително приятен период.

- Какво бе програмата ви там?

- Спектакълът бе четиридесет минути, играехме в бара два пъти на ден. Имах индивидуален номер, после с група от пет човека. Зрителите са весели, пияни, звучи музика, има танци, корабът се клати, трябва да балансираш, бързо да сменяш костюмите, да се съобразяваш с вълнението. С едно момиче направихме акробатичен дует, при Астор учих фокуси. Главата ми вреше и кипеше, откачих. Бях страшно възторжена.

- Харесваше ли ви публиката?

- Нели ми казваше. Не е важно какво правиш, а как го правиш и какво внушение ще предизвикаш в зрителя. Имах голям успех, особено със соловите изпълнения. Те не бяха нищо особено, но успявах да предизвикам зрителите. Играх в циркове, пред хиляда човека: честно , искрено, чувствено. Залата трещи. Експлоадира. Майка ми се чуди какво става, баща ми се разплака.

- Но в един момент решавате да изоставите всичко това. Защо?

Дадох си сметка, че ако продължавам да обикалям от едно място на друго, ще си пропилея живота. Ще направя кариера, ще спечеля пари, но ще загубя нещо важно в личностен план. Реших да дойда в Израел. През 2006 година кацнах в Тел Авив с трапеца на Нели и два куфара. Светът е пред мен, вратите са отворени, уверена съм, спокойна, вече съм била в чужбина и мога да се справя. В точното време съм, на точното място. Започнах да уча иврит, от службата за работа ме насочиха към човек, който отварял акробатическа школа и търсел преподаватели. Нир Каплан, бъдещият ми съпруг.

- Разкажете за него?

Той е роден в Израел, завършил е цирково училище в Париж: клоун, акробат, ходи на въже, жонгльор. Правил успешни улични спектакли в Япония и цяла Европа. Явно бързо пълнили шапката му, защото спечелил пари, купил шапито втора ръка и си направил цирк. Кръстил го на квартала, от който започнал: „Флорентин”. Тогава се срещнахме.

За премиерата наехме известен актьор за конферансие, още нямахме столове. Полутъмното пространство приличаше на дискотечен салон. Аз също участвах в програмата. Така започнахме. Сега в спектаклите ни има артисти от цял свят. Правим по няколко представления на ден. Винаги е пълно. Създадохме циркова школа за деца и възрастни, през която минават хиляда човека годишно. Някои от учениците ни вече са професионални артисти.

Семейството ни нараства с още трима души. Родиха се Лири, която сега е на девет, Ника - на 5 , и Елия - на 1 година.

- Сега чакате момчето?

Голямо предизвикателство е да бъдеш майка на три деца, да си гледаш къщата и в същото време да си отговорен за толкова хора: клиенти, публика, колеги. Не се оплаквам,успявам да балансирам и дори да играя. Винаги съм била на манежа, дори бременна в четвъртия месец. Докторът ми казваше: Няма проблеми, продължавай само не падай.

- И това ви се е случило. Как стана?

Започнах да работя въздушен номер. На 12 метра, под върха на шапитото.Без предпазни въжета. За да правиш това, трябва да си изключително сигурен в себе си. Да се контролираш и тогава си спокоен.

Беше в началото. Репетирах с обръч на шест метра височина. Беше полутъмно. Влезе мъжът ми и ми се скара защо нямам под себе си дюшек. Смятах, че това е излишно, на представленията под теб е само циментовият под. Все пак го послушах, сложих матрака, качих се отново и увиснах с главата надолу. Изведнъж чух някакво стържене и видях как карабината, която държи въжето, се откачва. В следващата секунда лежах в ембрионална поза върху матрака. Нищо ми нямаше. Сега, когато вече имам три деца, не си позволявам подобни волности. Някогашната ми артистична лудост вече е в миналото.

- А социологията?

Аз продължавам да съм бакалавър по социология. Дори дипломата ми е призната и в Израел. Моите съученици, вече доценти и професори, са още в шок от кариерата ми. Наложи се да превзема още една крепост финансите. Това е много трудно за човек, който не е роден тук. Сега сигурно съм единственият финансов директор, който може да направи шпагат и после две три салта.

- Има ли ключ към успеха?

В Южна Корея тръгнах към един манастир. Трябва да се изкачат много стълби. Легендата е, че който се качи горе, ще стигне до истината. Пътят е труден, вървиш и през пет минути гледаш към върха, мъчи те пот, жажда, напрежение и непрекъснато си готов да се откажеш. Тогава направих откритието си, че не трябва да гледам към крайната цел , а в краката си. Така все някога ще стигна там, накъдето съм тръгнала. Това е моят ключ към успеха.

Горещи

Коментирай