41 години от смъртта на Владимир Висоцки

На 28 юли 1980 година в Москва има две събития. Едното е следено от десетки камери, показва се по стотици телевизии. На другото, почти нелегално снимат само няколко чуждестранни кореспонденти и любители фотографи.

Милиционери в бели парадни рубашки следят притеснени развълнуваното множество. Владимир Висоцки гледа тълпата от огромен портрет, закачен на фасадата на театър "Таганка". Хиляди напират съм него, като към икона. Скоро по нечие нареждане портретът е махнат и скрит зад един от прозорците на театралната фасада.

На стадионите "Лужники" и "Владимир Илич Ленин" спортисти от половината свят (останалата половина бойкотира Олимпийските игри заради съветската инвазия в Афганистан) воюват за победа.

В другия край на града площада е като бурно море. Мнозина плачат. Три дни преди това, на 25 юли, е спряло сърцето на най-обичания, след Юрий Гагарин, съветски гражданин. Официалната власт и медиите обаче, пазят този факт в дълбока тайна цели 72 часа. Вероятността много хора да дойдат, за да изпратят своя кумир, я плаши. Опашката се проточва до "Кремъл". "Отгоре" забраняват на актьорите да отнесат до Ваганковското гробище на ръце ковчега на своя любим колега. Два големи камиона трудно побират венците. Пътят пред траурния кортеж е постлан с цветя.

Смъртта на Владимир Висоцки и до днес остава загадка. Разследване не е имало. Лекарят, направил последната инжекция часове преди края на актьора, скоро след това умира, а с него и истината какво е имало в спинцовката: морфин или приспивателно.

На 25 юли най-после властта си отдъхва. Най-големият й критик вече го няма. Бавно, но усърдно, той е вървял към смъртта, под благия й поглед. Благ, защото въпреки, че през годините КГБ много добре е знаела колко силно зависим от алкохола и наркотиците е той, не го е преследвала. Напротив, позволявали са му повече, отколкото на другите съветски граждани.

Висоцки и генсека Леонидн Брежнев са единствените в Москва, които по него време са се движили с "Мерцедес". На актьора е даден тристаен апартамант, когато на простолюдието се полагат само по осемнадесет квадратни метра жилищна площ на човек. На всичкото отгоре му разрешават да се ожени за чужденка и да обикаля света, когато и както си поиска.

Вярно е, че той се е връщал и винаги в многобройните си интервюта навън, е казвал, че обича родината си и никога няма да й причини зло. Въпреки това обаче, вторият човек в КПСС, мрачният идеолог Михаил Суслов, е категоричен: Висоцки и опасен, вреден и неугоден на властта. Първият Брежнев обаче, харесвал военните песни на барда и го пазил. А заедно с него и театъра, в който играе "Таганка".

Затова съществуват догатки, че властта е приела стратегията търпеливо да изчака Висоцки да се довърши сам. Тя следи всяка негова крачка. Актьор – доностник й помага. КГБ познава живота на звездата, вижда по какъв жесток начин той изтезава организма си и е убедена, че това скоро ще свърши фатално.

Междувремено, за да намали влиянието му на кумир от огромна величина, тя неглижира творчеството му, не го признава за поет, стиховете му не се издават, обявени за блатна литература. Такова е отношението и към музиката му. Няма значение, че десетки хиляди почитатели пълнят стадионите, слушат го в захлас, а нелегалните записи звучат от всяка комунална квартира.

Въпреки това за вождовете на съветската култура такъв творец няма. Съюзът на съветските писатели плътно е затворил врати пред него. Услужливи критици отбелязват: "Поетът няма вокални данни, пее с гъгнив глас, песните му са без никаква стойност и концертите му намирисват на халтура."

И ето, че въпреки тези напълно отричащи го оценки, Висоцки неочаквано излиза с първата си стихосбирка. Но не в СССР, а в България. Тя е преведена от Любомир Левчев, тогава доста високо в родните етажи на властта. Години след това във Вършец пък ще издигнат първия паметник на певеца и поет извън Русия. Той никога не е ходил там, но местните казват: Ние го имаме за свой. А паметникът е заради поколенията.

Висоцки идва в София с трупата на "Таганка" през 1975 година. За да го има това турне решаваща е ролята на Людмила Живкова. Година преди това, като министър на културата, на официално посещение в Москва, тя настоява пред своя колега Демичев, "Таганка" да дойдат в София. Искането е посрещано с мрачно несъгласие. Дотогава "Таганка" никога не е напущала границите на СССР.

Предлагат да изпратят други театри, много по-представителни. Дъщерята на Живков държи на своето и това прави преговорите още по-трудни. Накрая руснаците отстъпват. Възможността да види Висоцки като шекспировия Хамлет довежда до лудост театрална София. Почти невъзможно е някой, отвъд отбраните хора, главно театрали, да се сдобие с билет за спектакълите. Тодор Живков обаче е там. После дава прием в чест на съветските гости и моли Висоцки да изпълни нещо. Бардът взема китарата и запява "Весела покойница".

След всяко представление десетки почитатели искат да се доберат до най-прочутия артист на трупата. Той изведнъж попада сред приятели, за чието съществунане само миг преди това дори не е и подозирал. Всеки настоява да го отведе със себе си. Поканите са стотици. Актьорът Милен Пенев, познат като младият овчар от фирма "Козият рог", му махва с ръка и макар че е в дъното на коридора, гостът отива точно при него: "Ние, аверчетата се привличаме". Двамата, доскоро непознати, влизат в една стара къща до Орлов мост. Там е квартирата на Милен. Гостът пее до сутринта, рисува на една от стените свой автопортрет и чак тогава си тръгва.

Турнето на "Таганка" продължава и поредната спирка е Стара Загора. Ден преди представлението артистите отиват да видят къщата на Яворов в Чирпан. И докато от групата се дивят на резбованите тавани на стара къща, Висоцки изчезва. Отвлича го местният поет и сладкодумец Димитър Данаилов-Моряка. Гърбицата, с която Господ го белязъл, с нищо не помрачава негового обаяние. Десетки жени въздишат не само по стиховете, на гордостта на Чирпан.

Съвместният интимен рецитал започва в музея. Само една лудо влюбена във Висоцки актриса и ням свидетел на лудата вечер. В полунощ поетите решават да се преместят пред паметника на Яворов. Носят бутилка и чаши - едната е за харамията Пею. На сутринта ги намира милицията. Данаилов обяснява, че приятелят ме у съветски другар. Така завършва тази паметна история, когато някои чирпанлии още помнят.

Има и други българи, които са се докоснали до магията Висоцки. По време на гастрола на "Таганка", например, фотографът Зефер Галибов предвидливо се скрива в тъмната зала на Народния театър и снима, докато артистите репетират. Висоцки харесва много портретите си и дава автограф на автора им..

Ти си наш - ние сме братя – това пък казал бардът на голямата българска балерина Нина Петровска. Това се случило в едно артистично мазе в тогавашния Ленинград. Артистът, разбира се, бил в центъра на шумната компания. Той пял до сутринта, нарисувал портрет на Нина и й го подарил.

Днес, 41 години след смъртта на Владимир Висоцки, славата му не помръкрва, нито в България, нито къдего и да е по света. Някога, когато майка му го смъмрила, че изоставя захванатото инженерство, за да стане актьор, той й отвърнал: Някога ще ме гледаш на сцената и ще искаш да кажеш на човека до теб: "Той е мой син". Скоро и това става./show.blitz.bg

Исак Гозес