logo

Живописецът Петър Пиронков: Човечеството е в безхаберие към духовността!

Живописецът Петър Пиронков: Човечеството е в безхаберие към духовността!

Петър Пиронков е известен български художник, в чието творчество всяко произведение носи своя собствена автентичност, без да напомня на останалите. И неслучайно. Той е син на известния майстор в живописта Енчо Пиронков. Негова сестра е поетесата, писател, композитор, журналист и бижутер Вида Пиронкова, а племенничката – звездата в родния женски тенис Цвети Пиронкова. През 2003-та Петър Пиронков специализира живопис при проф. Алесандро Тротти в Академия за изящни изкуства в Рим. До момента има над 45 самостоятелни изложби, участва в множество пленери и артфоруми в България и в чужбина. Носител е на първа награда за живопис „Перикле Фацини” (1999) и „Златно перо” (2011). Работи в областта на камерната фигуративна живопис. Негови творби са притежание на частни колекционери в България, Италия, Белгия, Франция, Германия, Австрия, Китай, САЩ и др. Член на Съюза на българските художници, както и член на „Стоте Художника на Виа Маргута”. Пред репортер на БЛИЦ Петър Пиронков обяснява какво всъщност представлява изкуството и защо няма нищо общо с общоприетата логика за живота и отношенията в него. Неговата изложба предстои – може да й се насладите на 17 януари в столичната галерия „Нирвана”.

- Г-н Пиронков, какво точно е изкуството за вас, особено в свят, който става все по-материален в развитието си?

- Много интересен въпрос наистина. Изкуството не се предава по наследство. За него не се учи. Това е дарба – и когато го правиш, и когато го гледаш. Случва се тогава, когато заходиш към едно произведение с идеята, че това не е предмет и не го правиш, за да те харесат, нито за да станеш известен. Разковничето е в сътворението – това е изкуството! Да, впоследствие произведението става търговски предмет, но това мен никога не ме е интересувало. Хората винаги са имали нужда да усетят присъствието на художника в произведението; да открият неговия момент – това духовно, а не толкова изобразително откритие, което е направил. Вече никой не иска да гледа изображението, а неговият автор, който не се е задоволил със себе си, а е търсил нещо неочаквано – да очарова себе си. Това е живописта, а рисуването е друго – рисуват децата и тези, които искат да докажат себе си. При живописта основно е чувството, усещането за вечност, за вечните нужди на човека да се доближи до Бог. Говоря за едни състояния на човешкия дух, в който авторът изпада, докато твори.

- Но това търсене винаги е резултат от дълбоки осъзнавания. В този смисъл кога покълна у вас идеята да се посветите на живописта?

- Да, това е вярно. При мен живописта се яви много рано в живота – още бях дете. Оттам нататък цял живот живея и творя, отдавам се на изкуството, защото то предимно се живее. А картината трябва да е пълноценно изживяна, иначе си като децата, като бабичките и леличките, които девалвираха и думата „изкуство”, и представата за картина.

Днес като кажеш „картина” и човечеството се отвращава. Защото се сещат точно за тези баби и лели, които наскачват и внушават какво ли не. А изкуството е субективно, то е начин на мислене. Не е елитарно, само по себе си, в същото време е начин на осмисляне на фона на сегашното безхаберие. Защото човечеството е в безхаберие към духовността! Затова и сега са най-хубавите години и времена за изкуството, защото то е нещо лично – седиш си като отшелник и твориш. Но няма желаещи, защото е за корави момчета. Иска се да си над нещата.

- А може би човек трябва да има силата и самосъзнанието да бори системно абсурдите на съвремието, за да може след това да вплете изводите по един аристократичен начин в произведенията си?!

- О, добре казано. Действително всичко е в това абсурдно състояние. Човечеството е в тази фаза. Ние затваряме един цикъл, който се случва от векове. Откакто свят светува човечеството е циклично и сега просто е края на цикъла – който се е случил и в Римската империя, и в Античността. Всичко е част от това, от природата, но изкуството не е природа. Човекът е природа, но ние не се репродуцираме, защото всяко едно човешко същество е уникално. Моите деца са мои физически, но иначе какви мои деца са?! Никакви… те са деца на природата. Талант? Казват – ти си им предал своя талант. Не! Нищо не съм им предал. Всеки се ражда индивидуално, а кой го дарява, няма как да отговоря. Както казах – изкуството е усещане за сътворението, носи една сакралност, една мистика, драматургия. Като любовта е – не е ли драматична, не е любов, а става някаква сапунка! Необяснимо е… затова е и вечно.

- Може ли да се каже, че изкуството проектира по някакъв начин реалността?

- Абсолютно. Защо в една картина, която е рисувана преди 500 години, например, се виждат хора, които по времето на сътворяването на това произведение, ги е нямало, няма и да ги има?! Като гледаш Рембранд, Рубенс, Ел Греко… да не би да има такива същества? Няма ги. Тези същества не са присъствали тогава, с тези дрехи и с тези проблеми вътре – това са художествени произведения. И затова след 500 години се гледа. В тези произведения няма бит, няма я културата на една нация – защото това са битовизмите. Никой не гледа битовизми, а гледа човешкото същество, което е изведено до една божественост, така и въздейства. Изкуството е един свят, който ние не сме чули и не сме видели – светът на автора.

- Нужно ли е в душата си творецът да е настроен бунтарски, за да пресъздава чрез изкуството нагласите си за живота?

- Въпрос на излъчване е. И на 15, и на 30 години излъчването е едно и също, не се променя. А литературата в изкуството е убиец! Имахме един период, в който велики художници оставиха велики произведения, чието съдържание не е тяхно. Не е съдържанието на автора! То носи литература и нечия пропаганда, а публиката не иска да гледа онова, което може да види, да усети – всеки гледа неразбрания художник. Аз разбера ли картината, се обръщам веднага. Нека я гледа друг. Търся това, което остава неразбрано, онзи, който ми е чужд. С този номер Ван Гог отиде в небесата… че уж не бил продал. Това са митове и легенди от 1001 нощи.

Когато тръгнеш на протест, ти автоматично ставаш на нивото на публиката, съответно тя няма да те гледа, вече ставаш нещо изживяно. Всъщност изкуството е най-големия абсурд, защото в него виждаш уловено едно духовно откритие, ново за човечеството, което е вечно. В същото време авторът е тленен, платното е тленно… Е това не е ли абсурд?! Как така нещо, което се разлага в рамките на 30 години да векува??? А хората го гледат и пазят като очите си. Това е изкуството – тази необяснима магия! Важно е да знаеш какво търсиш и какво искаш, да имаш философия – без това няма как да е изкуство.

- Как ви понася високотехнологичното време, в което живеем, в което изобилието често води до пренасищане, най-вече в материален аспект?

- Когато човек има излишък, всичко става въпрос на обслужване. А в момента има огромен излишък – държавен, личен, а той ражда нуждата да се обграждаш със съкровища, защото те излъчват, магнетични са, за тях се убиват. Сегашното общество е в грях – най-малкото, защото е лениво. Изпаднали сме в една либералност заради този излишък – тя обаче, води до загуба на критериите. Не може всички да са на колите, в апартаментите, на море, на ски, да имат висше образование.. какво става?! Стадото се ограмотява! А там, където има стадо, изкуство няма, нито пък естетика, философия пък още по-малко! Но пък това е рай за изкуството – да се качиш над тези неща и да останеш сам със себе си. Човек отива в църквата, не за да го опростят, не за да го благословят, а за да остане сам със себе си. Е, аз всеки ден творя и през този период съм само аз – и Господ го няма, толкова е лично.

- При вас е много отличително това, че творите винаги така, че да обръщате логиката, за да провокирате новото, независимо дали то ще бъде понятно или не…

- Точно така е. Това е идеята – в моите картини живописта да няма логика с обекта – да е наобратно. Това е изкуството – да предизвикаш този, който наблюдава, да усети, да произведе духовна енергия. От дете съм си повтарял винаги: „Петре, помни – мравката и слонът – това са различни понятия за пространство и големина. Обаче мравката не вижда слонът и слонът – мравката, а са на едно място, но се усещат като присъствия”.

- Какъв е фокусът на посланието в предстоящата ви изложба на 17-ти януари в галерия „Нирвана”?

- Моите изложби нямат наименование, защото аз всеки път показвам произведения, които не са излагани в художествени зали. Търся едно разнообразие на сюжета, затова и имам 2-3 изложби в годината. Но на тях хората няма да видят едни и същи произведения, а една естетика на подбора за съответната зала. Във всяка от картините ми има по едно духовно откритие, което не се е повторило преди това.

- Колко задължаваща се оказва и за вас фамилията Пиронкови?

- В момента като нашата фамилия няма. Ние сме на върха! Фамилията Пиронкови стана запазена марка. Тежест няма, защото всичко е въпрос на индивидуалност. Аз завърших Художествената академия със специалност „Живопис” в Рим, но фамилията ми не е допринесла, за да вляза там. Влязох първи и излязох първи – и единствен като живописец на свободна практика. И е много важно да си на свободна практика, защото живописецът и художникът са артисти. Едно е една птица да се рее, друго е да е в кафеза, дори и да е златен. Публиката иска и изисква ниво – ниво, което се променя стъпаловидно ежедневно. В един определен момент ти влизаш оттатък вратите на Рая – но не за да се разхождаш, а за да откраднеш от Господ и да го покажеш на другите, които седят извън Рая. Приемете и тази философия – че ти изконно си жертва на това, което си. Това е и бремето на големите художници, които са над 70 години. Аз още съм на средна възраст и не мога да определя дали съм художник или живописец, но съм творец. И рисувам за идните поколения. Ако рисувам за сегашното, по-добре да не тръгвам.

- Може би същото прави и сестра ви – голямата Вида Пиронкова, когато твори?

- Тя е много интересен човек, а и творец. И в моето, и в нейното изкуство е залегнала елитарността. Вида е една поетична натура, а тази дарба е дадено свише. Тя ще има и още по-големи успехи от тези до момента. С хита, който излезе миналата година – „Гълъбо”, тя се увековечи. С него тя направи едно духовно откритие. Опитаха се да прикачат гълъба на социализма, на свободата, ако може и Ленин, и Сталин, какво ли не, защото не могат да се изразяват, което е разбираемо. Но това е нейния миг във вечността, който е спрял. Това е Вида и тя е там.

- Ами Цвети Пиронкова? Тя твори изкуство с ракета в ръка…

- Затова казах, че фамилията е на върха, запазена марка е. Тя е поредното доказателство за това. Изкуство е да имаш инат – въпреки всичко. Затова и резултатите не закъсняват.

- А вие с ракета опитвал ли сте да правите изкуство?

- (смее се) аз не мога да направя и една лицева опора, не съм се и опитвал. Аз държа четката. Всеки творец твори по собствен начин.

- Някога минавало ли ви е през ума да се съберете всички творци Пиронкови и да обедините в общ проект изкуството си?

- Всъщност ние сме това, което сме, защото сме индивидуалисти. Там, където аз живея, няма една картина на чужд художник – няма и да има. Ние сме индивидуалисти. Няма татко. Няма батко. Общото става стадо. Имали сме такива предложения, трогателно е, но не е за нас. В изкуството фамилно няма.

- Колко често се събирате всички заедно?

- Много често се събираме. Живеем весело. Сплотени сме. Но не говорим за изкуство обаче. Разказваме си вицове, майтапи, смеем се, такива неща.

Интервю на Анелия ПОПОВА

Коментирай