Тези дни Христо Мутафчиев поднесе неочаквана изненада, защото се появи в музикалния проект "Където няма време" на режисьора Илко Ганев, в който си партнира със Стенли и Любо Киров. По-любопитното в случая е, че за актьора и председател на Съюза на артистите у нас това също е било изненада. И все пак решение, продиктувано от много силни послания.
Христо Мутафчиев е от хората, които обичат директността във всичките й форми, а в този разговор тя се оказа достатъчно пределна, за да предизвика размисли. Говорим си за музика, за театър, но и за така актуалната в последните вече две години - пандемична обстановка в страната.
- Христо, наскоро, заедно с Любо Киров и Стенли, поднесохте наистина неочаквана изненада - с музикалния проект "Където няма време", в който едва ли някой е очаквал да чуе и види и твое изпълнение... Как се случи всичко?
- Този проект беше изненада и за самия мен, защото това е едно парче, което е част от един по-голям проект, който носи същото име – "Където няма време". В момента се работи и по документален филм. Имаме млад режисьор Илко Ганев, който е в течение на работата на нашия клуб "Сребро в косите" в Съюза на артистите, който е за актьори - ветерани, които вече не са на сцената. Големи имена като Гинка Станчева, Емилия Радева, Иван Налбантов, светла му памет, режисьорът Кольо Петков… Все хора, които идваха в Съюза на артистите, срещаха се с хора, репетираха нови пиеси и имаха едно възраждане на живота си по отношение на творческия процес. Една свежа глътка въздух.
Христо Мутафчиев със силни думи за Стоянка Мутафова
Това младо момче се запали по тези творци и направи едно представление - "Апарт", което се играеше в Театър Азарян. После реши да направи и документален филм и тази песен се явява нещо като тийзър към него. Стенли написа музиката, Любо Киров – текста и понеже им трябваше трети глас, се обадиха на мен. Видеото заснехме на три различни локации, като всеки един от нас имаше своя собствена локация. Затова казвам, че този проект мина и под егидата на Министерство на туризма, а ние наистина показваме красотите на България в един кратък видеоклип.
- Това е един вид реверанс към по-възрастните актьори и цената, която плащат, за да поддържат живо изкуството в душата си...
- Именно, да, точно така. В случая не забравяме и красотата на природата на нашата мила родина.
- Кога се очаква да бъде готов този документален филм, за който говориш?
- Той се очаква да бъде готов до средата на следващата година. Все още обаче, не знам кога ще бъде премиерата, тъй като с това се занимават други хора. Аз, както се казва, съм само организационен участник, действащо лице в операта.
- Пандемията доста забави реализацията на тази песен - така, както промени, и продължава да променя, и всичко останало в нашия живот…
- Пандемията отлага много неща и няма събитие, което да не се повлия негативно от нея. Ние, малко или много, се адаптираме вече и започваме да се съобразяваме с новите правила и различните видове мерки, които налага държавата. Няма как да не го правим. Цял свят го прави и ние ще го правим.
- През септември ти се обяви против това актьорите да бъдат задължавани да влизат в театъра със зелени сертификати. Какво се промени сега?
- И с това се научихме да работим вече. Актьорите вече влизат със сертификати, работят с тях. Това е световно изискване и няма как да не следваме стъпките на по-развитите от нас нации. Освен това сертификатите не болят, както се забеляза. Дават една свобода и сигурност на всеки един човек – за може да продължи да живее живота си спокойно, да се събира с приятели, да ходи на театър и т.н.
- Ти си преболедувал безсимптомно вируса, без да се ваксинираш, нали така?
- Да, но вече има сертификати и за такива случаи. Просто трябваше да се отвори дума за това и да има хора, които да се себеизразят в тази посока. Жалко, че това не го направиха институциите и министрите. В крайна сметка ето, че приеха и преболедувалите да могат да получат сертификати. Въпреки всичко обаче, аз се ваксинирах, за да получа този зелен сертификат. А и заради свободата. Няма как. Не съм на 20 години, въпреки че се чувствам на 25, а съм на 52 години и е крайно време да започна да се грижа и за себе си, и за семейството си.
- Като председател на Съюза на артистите със сигурност отчиташ като минус и намаляването на капацитета на залите в театрите заради пандемията… А към днешна дата какво е положението?
- Това е много негативно, да, защото ние, артистите, зависим пряко от прихода в залата и от публиката. Слава Богу, в момента има промяна в методиката и заплатите на колегите са осигурени, но то не е само до заплати, а до формиране на общ бюджет на всеки един отделен театър. Едва сега започваме да поемаме глътка въздух, защото работим на 100%. Единственото нещо, което откровено ме дразни, е, че до ден-днешен министърът на културата не излезе един път на брифинг или пресконференция, за да успокои целия бранш. Един-единствен път не го направи!
Всички други министри излязоха и успокоиха браншовете, обяснявайки какви мерки се взимат, какви компенсации ще има, а нашият министър излизаше на брифинги, само за да вади кирливи ризи на тоя и на оня. И това не му прави чест! Браншът трябва да бъде успокоен. Хората се обаждат на мен, за да ме питат, но не аз съм човекът, който носи отговорност за мерките и компенсациите. Разбира се, опитвам се да ги успокоя, като им обяснявам, че водя разговори с отговорни лица в Министерство на здравеопазването, от които получавам информация. Но информация от нашето министерство нямам, за съжаление. То е некомуникативно.
- Как си обясняваш тази ситуация и най-вече липсата на точно такава реакция от страна на министъра?
- Наричам го некомпетентност. Във всеки един бранш хората разчитат на институцията, която им е принципал. В нашия случай това е министърът на културата. И затова очаквахме от него да вземе под внимание съображенията на отделните организации, някои от които са на по 100 години. Досега обаче не е имало събиране на творческите и браншови организации в сферата на културата. Всичко това ми говори за некомпетентност; за човек, който не е бил администратор и не знае как да разпределя функциите надолу по звената, нито да контактува.
- Мислел ли си да се включиш в политиката, извън функцията, която изпълняваш като председател на Съюза на артистите, разбира се?
- Моята работа в Съюза на артистите пак е свързана с политика. На практика аз се занимавам с политика много преди настоящия ни министър да го прави. Работя с всички правителства и всички министри до този момент, за да могат моите хора в гилдията да се чувстват добре, да бъдат удовлетворени и да не им се пречи да си вършат работата. Председателят на Съюза на артистите не трябва да си клати краката зад бюрото и да обяснява наляво и надясно, че е председател. Затова и нямам нужда да се занимавам с реалната политика в парламента или в съответните правителства.
- Очакваш ли да се случи някаква осезаема промяна след поредните избори в държавата?
- Аз съм някакъв отвратителен оптимист и очаквам, че срещу себе си ще имам комуникативни представители на управлението, с които да мога да обменям мисли и информация за бранша, който представлявам.
Христо Мутафчиев засрами фитнес маниаците СНИМКА
- Ти гласуваш винаги, доколкото знам, и вероятно гледаш осъдително на тези, които не го правят?
- Отговорен човек съм и гласувам винаги, да. Само, който гласува, после има право да псува. Другите, които не го правят, да си псуват вкъщи при жена си, а навън нямат право.
- Във формулата за успех основната величина е търпението, нали така, но нашето май е вече на изчерпване?
- Харесвам тази мисъл. Българинът е много търпелив и ще продължава да търпи, за съжаление. Но ще ти споделя нещо много показателно от последната постановка, в която играя, казва се "Плач на ангел" и е на Стоян Радев, по текст на Стефан Цанев. В нея имам следната реплика: "Едно време всички знаехме, че ни управляват идиоти, но ни изкарваха под строй по улиците и крещяхме: "Да живей!" и "Ура!". Сега пак идиоти ни управляват, но никой не излиза под строй. Народът сам си излиза на площадите и направо си ги псува. Псува, обаче после се прибира вкъщи и си трай. Псува и си трай. Псува и си трай". Ей това ми се е забило в съзнанието от този текст, защото е толкова показателно, че хората долу се стряскат, когато го изговоря от сцената. Всъщност това е и силата на изкуството./show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
