Славата понякога променя хората, изкривява образа им, прави ги недостижими. Но при Тони Димитрова е точно обратното – тя е онзи рядък човек, пред когото славата изглежда смирена.
И колкото по-ярка е светлината около името ѝ, толкова по-дълбоко ни гледа от сцената една съвсем истинска, крехка и непоказна душа.
Поредното потвърждение дойде след "Бъди щастлива, Ани" – концертът й в зала 1 на НДК, част от голямото й лятно турне, което ще премине още през Плевен, Велико Търново, Стара Загора, Пловдив, Бургас, Варна, Шумен и Русе.
Не концерт – малък спектакъл, в който Тони Димитрова приличаше повече на свенливо момиче, което разказва за големите мечти в един сбъднат живот.
- Тони, това не беше обикновен концерт. Ти преживя успоредно с публиката всичко, което се случи на сцената, всяка своя лична история?
- Много, много се вълнувах през цялото време. И детството ми премина отново през мен, и всичко друго от живота ми, което вплетохме… Остави я любовта. Преживявали сме я много, много пъти, но това, което се получи снощи, беше много лично. Исках да разкажа на хората, без много да ги занимавам. И мисля, че ме разбраха.
- За нас, хората в публиката, е ясно – посланията са силни, емоцията е голяма. Но по-интересно е кое как е пречупено през твоята душа?
- Още на репетицията преди концерта, когато тръгнах с балончето през снимките, изведнъж си казах: „Дали ще мога да направя това пред хората?“, защото емоцията направо ме задави. Мислех си – само да не се разрева, защото това променя много, гласът започва да трепери.
Но все пак ръката ми, която държеше балончето, потреперваше, затова постоянно го мърдах нагоре-надолу, за да не си личи толкова емоцията…
Ани, ще ти споделя, аз имам огромното щастие да работя с един изключителен екип, с който се движа – както казваме по бургаски – по водата. Благо Солов ми е дал пълна свобода, а моите момчета работят с такава голяма любов, че не мога да ти опиша.
Искам между нас да е много сплотено, да е цветя и рози – и наистина е така. Без тях нямаше да мога нищо да направя в такива мащаби. Смела съм, защото имам хора до себе си, които ме правят силна.
Този път обаче, прибягнах и до режисьор – Христо Симеонов, защото имах някакви идеи, но не съм режисьор, нито актриса.
Има едни чисто професионални неща, които някой трябваше да подреди – и в главата ми, и в сценария. И Христо го направи. Брилянтна беше и идеята с балончето, и етюдът със сакото, които изиграх. Той остави и финала – да дърпам завесата, защото аз много обичам да има завеса. Преди всички я неглижирахме, а откакто започнахме да я ползваме, и други го направиха.
- Беше изключително въздействащо! Всички видяхме сакото на закачалка – и че под него няма човек. Но когато ти се приближи и ръкавът те прегърна.. усещането бе, че наистина оживя човек.
- Нали? Много емоционално се получи, много истинско. Радвам се много и съм благодарна на хората около себе си.
Този ефект с въртенето на сцената пък, беше почти пред провал, защото сцената не може да се върти, ако музикантите са на нея, тъй като има кабели. Но… те и това измислиха! Така не исках този елемент да се провали, но казах – ако е рисковано, няма да го правим. А те успяха – екипът на Тони Хадад.
Идея си нямаш колко момчета се въртяха през цялото време около нас по време на концерта – невидими. Видима съм само аз и хората на сцената. И се получи така, че почти нямах грешки снощи (смее се).
Мисля, че хората ме разбраха, усетиха, почувстваха. Снощи получих късно съобщение от момчето, което ме помоли да изпея песен за дядо му, който е бил капитан. Получих съобщение и от самия него.
- О, това беше толкова трогателно! И толкова човешко от твоя страна… Ти, на практика, си променила целия сценарий заради това…
- Записах си името на момчето на едно листче, щом получих съобщението му по месинджър. Чудех се какво да направя… В деня на репетицията отидох при музикалния директор Светльо Михайлов, споделих каква идея имам и той веднага я одобри. Ние просто си вярваме. Нито един път не са ми казали, че нещо няма да стане.
Затова и на концерта го казах – най-лесно е да изпея най-известните песни и всичко ще е наред. Номерът е да изпееш и тези, които рядко звучат дори и по радиата.
- Всъщност ти разказа една много лична история на този концерт. Подаде на публиката едно друго лице на Тони Димитрова, което хората може би не познават в такива детайли…
- В цялата тази работа има много, много истина и съвсем малко театър. За да има логическа връзка, трябваше да има и малко театър. А и нали някога исках да стана актриса. Исках театърът да присъства в моите песни, защото го нося в сърцето си. Това е моя сбъдната мечта! И ако не беше Бургаският театър, щях да си остана само с мечтите.
Затова съм си казала – ще превръщам всеки свой концерт в малък спектакъл. Без да преигравам и без да прекалявам. Винаги благодаря на Бургаския театър, защото ми даде крила.
А историята с балончето е специална. Свързана е с Петя Дубарова, която си отиде толкова рано, толкова нелепо. И знаеш – когато някой си отиде така, като нея, започват да се измислят какви ли не истории във времето. А аз даже не я познавах. Какво да кажа?
Знаеш ли, Ани, даже нямам доказателства за тази история с балончето, някой може да си каже, че съм си го измислила. Но не. Не е така. И когато се обадих на Недялко Йорданов, той ме шокира с реакцията си…
- Защо? Какво ти каза той?
- Вече си бях наредила концерта и бях ходила като гост при Жоро Любенов с дъщеря ми. Бяхме дошли точно от Козлодуй с колегите. По пътя те заспаха, а аз си отварям фейсбук, гледам – актрисата от бургаския театър Аглика Бояджиева публикувала една от песните от пиесата „Любов необяснима“ – „Песента за балончето“ е една от тях.
А пред Жоро споменах мимоходом, че съм свирила на китара и съм пяла тази песен преди години.
Колегите ми спяха в колата, а аз – със слушалки – слушам „Балончето“ и започнах да рева.. тихичко ми течаха сълзите. Един път я чух, втори път, осми път... двадесети път. На следващия ден се обадих на актрисата Диди Тенева и й разказах. Тя ми каза:
„Направи го, щом искаш!“
Обадих се и на Недялко Йорданов. Когато се чухме, той ми каза така: „Виж, Петя Дубарова беше мое дете – в смисъл, че бяхме много близки, и аз съм чувал за това момиче, което е свирело на китара и е пеело „Песента за балончето“...
Направо щях да припадна в Морската градина,
когато чух тези думи. Защото това момиче… бях аз.
- Никой не очакваше до теб на сцената да се появят Димитър и Христо, беше изненада. Димитър излезе и ти каза: „Тони, ти си много лесна за обичане“. Замислих се, че такива думи обикновено се казват, когато някой много се е постарал в живота си, макар и неосъзнато…
- Така е. Много хубаво прозвуча. А знаеш ли какво свито момче беше той преди... Идеята двамата да пеят на концерта ми хрумна на 5 юни, броени дни преди събитието. Обадих им се, те се съгласиха, дойдоха от Бургас – получи се прекрасно. Много сладки момчета. И не защото участваха в „Капките“, аз отдавна ги познавам. Радвам им се много.
- „Бъди щастлива, Ани“ – името на концерта, а всички те познават предимно като Тони…
- Твоят колега Борето Ангелов го беше написал миналата година в една статия и аз просто го припознах като име за концерта. А иначе всичките ми братовчедки и снаха ми ми казват Ани. Аз на всичко се обръщам – и на Ани, и на Тони, и на Петкова, и на Димитрова, и на Анто, Стефан Диомов ми казва Тонитке, а Любо Нейков като ме види, казва „Антонияяя“ (смее се).
- Кажи ми какво зрънце си си шлифовала, скрито дълбоко в душата, което да прави така, че хем да вървиш напред, хем да не се променяш в сърцевината си – да си това, което си била примерно преди 20 години? Нали казват, че славата променя, навиците стават други, обкръжението, разочарованията редом с тях…
- Аз съм живото опровержение на това. В последно време, когато правим концертите, усещам, че съм станала малко по-капризна – ако преди се съгласявах бързо, сега не е така, явно вече повече ги разбирам нещата (усмихва се).
Иначе нося и своите разочарования, но те са много малко на фона на щастието, което имам. Няма от какво да се променя. Какво е славата? Нищо не е.
Уди Алън го е казал най-точно: „Славата помага дотолкова, доколкото понякога в сандвича да ти сложат по-голяма краставичка“.
Наскоро бях поканена като гост на едни награди и за да ги уважа отидох с една кошница цветя. Наредих се на една дълга опашка. Като ме видяха, казаха да мина най-отпред. Отвърнах: „Защо, аз не съм бременна“. Но хората настояха. Та ето го смисъла на думите на Уди Алън.
Няма какво да ме промени славата. То даже не е и слава, някаква популярност. Тя дори ме задължава, защото ако аз съм пример за поведение на някои хора, би трябвало да съм добър пример. Но това не се спазва по задължение.
А да се самообявявам за такава и онакава – не. Аз даже се дразня, когато ме обявяват като „любимката на народа“, защото това е много обобщаващо. Всеки си има предпочитание, някои може да те харесват, други – не. Нормално е, аз също съм така.
По-обран, по-скромен човек съм. Може да съм шумна в някакви емоции, но такива високи думи, които поставят всички под един знаменател, не харесвам.
Не обичам гръмките думи за себе си.
Нека да сме гръмки на емоции на сцената.
- Ами това потвърждава и моето усещане, което описах преди малко със зрънцето. А вероятно има хора, които дори и след 5-минутен разговор, без изобщо да те познават, си тръгват със сходно чувство?!
- Някога, когато започвах кариерата си, хората още много не ме познаваха. Първото определение за мен бе дал Тома Спространов: „Тони Димитрова е момичето от съседната врата“.
- Това звучи не по-малко силно от „Бъди щастлива, Ани“…
- О, ама ти знаеш ли, че така мога да кръстя следващото турне. Сега ми дойде тази идея, говорейки си с теб за тези неща.
- Би било чудесно! Но да се върнем за малко пак в този концерт. Когато на сцената излязоха Братя Аргирови, тримата изглеждахте досущ като братя със сестра си. Не знам дали сте чак толкова близки, но това е усещането?
- Ние с всеки изминал ден ставаме още по-близки, макар че аз не знам колко още може да бъде. А иначе не се познаваме от толкова много време, колкото може би хората си мислят.
С Благо сме се виждали един-два пъти през годините, а вече когато Светльо дойде, се запознахме съвсем. Но нашето приятелство датира от първия път, в който те ми се обадиха за песента „Срещу вятъра“. От тогава сме неразделни.
И аз се чудя какво точно се случи. Някой ми ги прати ли Отгоре… Защото ме ощети откъм брат, заради което още не мога да се съвзема, това няма преодоляване. Казах си: „Тези двамата са 7 дни по-големи от батко, родени в същата година…
май батко ми ги прати“.
Така го мисля, така го приемам.
Виждам очите им и това чувствам. Където са те, там съм и аз. Безкрайно ги обичам. Нашето приятелство не е случайно и със сигурност е много силно. А и виждам, че хората все очакват – питат мен къде са братята, а тях – за мен – така ги научихме и е толкова хубаво.
- С Христо Стоичков също спойката изглежда силна…
- Христо Стоичков е голяма личност. Каквото и да напишат за него, никой не остава безразличен към него. Това е положението. Това е човекът, заради когото света чу за България – и продължава да чува. Тия, които го съдят заради рекламите, за това, за онова, само да ги попитам – ако същите тези рекламодатели им предложат същото, колко от тях ще откажат?/show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
