Този сезон на "България търси талант" поднесе голяма изненада, защото към звездното жури се присъедини не кой да е, а проф. Тодор Кантарджиев. И ако в началото е имало някой по-скептично настроен пред малкия екран относно неговата роля в екипа, след няколко издания на формата, излъчван в ефира на bTV, вече е ясно, че той пасва идеално.
Проф. Тодор Кантарджиев е човекът, който внесе спокойствие и разреждаше, доколкото е възможно, напрежението, още в първите месеци на пандемията. Дори успяваше да усмихне мнозина пред малките екрани, въпреки динамичното развитие на опасния вирус.
Прави го и сега, но вече с далеч по-отпусната душа, вдъхновен от видяното от талантите на сцената на "България търси талант".
Разговорът с него прилича повече на разговор с добър приятел, защото проф. Кантарджиев умее да остава непринуден, дори и да е бил дълго време център на вниманието. За добро или за лошо, е свикнал със светлините на прожекторите. А как го постига и каква цена плаща за избора си да остава, преди всичко, човек в различните ситуации, и чак след това епидемиолог, имунолог, микробиолог, а отскоро и жури в „България търси талант”, разбираме от самия него.
- Проф. Кантарджиев, ето, че вече направихте първите си стъпки в шоубизнеса! Каква е емоцията да сте част от журито в „България търси талант“?
- Това е едно разнообразие за мен. За първи път се запознавам с такива хора и мога да ви кажа, че направо заживях в един друг свят, в колектив с хора, които до момента съм гледал само в театри, филми и от малкия екран. А сега общуването с тях ми е много интересно.
Голямото разнообразие при кандидатите, които се явяват в предаването, също е сериозно предизвикателство, защото ние, като жури, трябва да направим така, че в следващите кръгове да стигнат наистина достойни кандидати, тъй като между много добрите изпълнения имаше и такива, които не бяха за голямата сцена.
- Вие сте душата на компанията в журито и това не е само мое мнение. Стремите ли се умишлено да сте по-забавен, по-разчупен в поведението или това ви идва по естествен начин?
- О, не знам дали съм душата на компанията. Не мисля, макар да ми е много интересно да съм част от формата. Стремя се, когато контактувам със зрителя, той да научава нещо интересно, а не само да му е забавно.
Всъщност с поведението си в масмедиите, винаги съм искал да кажа нещо, което би предизвикало нормалния човек да си каже: „иии, как не съм го знаел“ или „еййй, това го чувам за първи път“. Старая се да се държа така, че човек да има какво да научи, да му бъде интересно.
- Преди две години, когато пандемията стана факт, вие бяхте човекът, който съумя по много човешки начин и не стресиращо да поднася иначе много стресираща информация на хората… Вярвам, че не ви е било никак лесно?!
- Така е, но това, според мен, е най-важното. Когато говориш сериозни и опасни неща, не трябва да допускаш дългата сянка на незнанието и недоверието да стане център, защото тази сянка се нарича страх в обществото. Това не трябва да се допуска! Трябва да се казват така нещата, че да стигнат адекватно до добронамерения човек.
Въпреки че в нашето общество, особено с политически създадените настроения към корона вируса, ситуацията бе такава, че ние трябваше да бъдем много, много внимателни.
Още на 26 февруари 2020 г., когато ме назначиха в щаба, знаех, че нещата ще бъдат много трудни. Мислех, че в следващите месеци, а то се оказаха години, ситуацията няма да бъде никак добра. Но мисля, че си свършихме работата тогава, когато тя трябваше да бъде свършена.
- Към днешна дата Ковид-19 продължава да съществува, но говоренето за него намаля осезаемо и вече не е онзи фокус. Център сега са военните действия в Украйна… Но как преценявате вие тази ситуация и развоя й, предвид че сте били в центъра на огъня, както се казва?
- Да, действително бях в центъра на огъня, добро сравнение. Ковид пандемията доста промени пластовете и настроенията в нашето общество. Отношението към мерките и към научно доказаните факти, беше на приливи и на отливи.
При всяко намаляване на броя на случаите, бяхме критикувани за мерките, но при всяко увеличаване на броя на смъртните случаи, а и на заболелите – когато нещата стигнаха до всяко едно семейство, до ситуация, в която в България да няма човек, чийто близък роднина или приятел, си е отишъл от този вирус, вече мисля, че отношението стана по-трезво.
- Предполагам, че го казвате и от първо лице единствено число, защото освен специалист, на първо място сте човек? Вероятно и много ви е коствало всичко това, през което минахте заради пандемията…
- О, разбира се. Коства много – и вътрешно напрежение, и притеснения. Все пак, хора сме. Но когато ситуацията е отговорна, трябва да бъде посрещана от отговорни хора. Учудващо е как нашето общество масово не цени хората, които наистина са отговорни и загрижени за здравето.
- Какво ви казват хората, когато ви виждат на улицата?
- Вече доста хора ме познават и съдейки от поведението им, мисля че е с добро. Разбира се, не мога да не обърна внимание, че един малък процент проявяват лошо отношение. Не знам защо си мислят, че аз съм отговорен за проблемите им.
Но ще ви кажа, че с мерките, които бяха взети, бяха засегнати редица интереси, особено на заведенията, както и в чисто икономически план.
- Но това е неизбежен ефект в ситуация на пандемия, нали…
- Неизбежен е, да.
- Как задържате баланса в една такава ситуация?
- Трудно е, но спокойствието ражда правилните решения. И когато сме информирани, и спокойни, е по-добре, отколкото да се паникьосваме. Паниката е свикнала от пълно неглижиране да бяга в пълния страх, което води до гибел. Именно такава бе целта и на някои кръгове – да водят по този начин нашето общество – от едната в другата крайност.
- На вас случвало ли ви се е някога да залитнете в някоя крайност, в чисто човешки план?
- Човек трябва да се пази от крайности, особено в по-младите си години, когато е по-склонен към крайни мерки и мисли. Но трябва да се самовъзпитава, да избягва подобни поведенчески прояви.
- Да ви върна отново към „България търси талант“. Имали ли сте преди този формат други артистични прояви – в театъра, киното или изобщо на сцената, защото стоите много хомогенно пред камерата?
- (смее се) не, не съм имал преди това такъв тип изяви, въпреки че много обичам театъра.
- Значи „България търси талант” е дебют?
- Да, да, наистина това е моя дебют в сферата на шоубизнеса. (усмихва се)
- И, харесва ли ви? Отваря ли ви се апетит да продължите и в бъдеще с подобно развитие, та дори и да е успоредно с другата професия?
- Би било интересно, но е малко вероятно да получа такива предложения.
- Не се ли подценявате малко…
- (усмихва се) то е хубаво човек да се подценява малко, отколкото да се надценява. За съжаление по-често виждам, че се дава трибуна на много надценяващи се хора.
- Това имах предвид и аз с думите, че се подценявате. Имате заразно остроумие и тънък хумор, и някак естествено усещате къде са границите на допустимото, и не ги прекрачвате. В същото време примерите за хора, които са от дълго в телевизията и правят точно обратното, изобилстват…
- Трудното в поведението на човек е винаги да спазва мярата, да знае докъде може да излезе и в контактите си, и в проявите си, в държанието си и най-вече в изказа.
Обикновено сценаристите и режисьорите опитват докъде си способен да стигнеш в поведението си. Обяснявал съм даже, че не играя Големанов или пък Хамлет, а съм Тодор Кантарджиев, и някои неща не мога да си ги позволя. Получавал съм иначе, какви ли не предложения за такъв тип ефектни прояви, но съм се въздържал. Въпреки че сега виждам, че в някои моменти недостатъчно съм се въздържал. Поне моето виждане е такова.
- Ако обърнем смисъла – също толкова трудно би било за някой друг да изиграе Тодор Кантарджиев, защото риска от това да преиграе образа, е огромен?!
- Хаха, да, така е. Между другото, имам някои приятели, които доста сполучливо ме имитират, в качеството ми на член на щаба. Повече поведението, защото външния вид лесно се компенсира с едни мустаци, например.
- Лесно ли се стиковахте с останалите членове на журито в „България търси талант“?
- В интерес на истината, да. С тях съм в приятелски отношения и съм им много благодарен, че ме приеха в една среда, която не е обичайна за мен, в която, при други ситуации, можех да бъда обект на много капани и подхлъзвания. Слава Богу, това не се случи.
С Катето Евро, която много харесвам като актриса от години, първите ни контакти бяха именно покрай предаването. И тя много бързо скъси дистанцията. И не само тя, но и останалите ме приеха много добре. Николаос, който е известен водещ от години, също има много добро отношение към мен, а Евелин, която е младо момиче, ме впечатли с невероятното уважение, което има към учителите си, към семейството и по-възрастните. Това е рядкост в днешно време.
- Като ученик сте свирили в гимназията на тромпет… Да нямате неподозирана музикална дарба?
- Принципно във всяка софийска гимназия имаше избор да се свири на даден инструмент, в часовете по музика. Но и човек трябва да има ясна представа за собствените си възможности. Музиката е една от сферите, за които природата определено не ме е дарила с талант.
- Значи да не питам дали можете да пеете?!
- (смее се) едно време на такива хора казваха „музикален инвалид“. А баба ми все ме подиграваше, че ще ме сложат на друг чин, само и само да не преча на останалите в хора. Въпреки че музиката някъде може да се канализира и да се получи нещо, що годе, приемливо. В армията, например, в школата, имахме мъжки хор. Първи взвод бяха първи глас, втори взвод – втори, а ние бяхме трети глас.
- Човек никога не знае какви точно таланти притежава, докато не попадне в ситуация, в която да се наложи да прояви едно или друго от себе си, нали така?
- Напълно вярно. Поначало един човек се преценява ситуационно. Иначе можем винаги да се тупаме по рамото и да се хвалим един друг, и това е много приятно. Но в ситуациите, особено ако те са по-остри, напрегнати, дори трагични, преценката идва като естествено продължение във впечатленията на всеки един човек.
- За финал – какво не знаят още за вас, проф. Кантарджиев? Какъв човек сте, как протича ежедневието ви? Знам, че имате куче, което много обичате...
- О, животните, които гледаме в къщата, са съществата, които ни карат да оставаме човеци. Важно е кой какъв човек е, разбира се. И в това сте права! Но пък и всяка личност няма желанието да бъде отворена книга за всички./show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
