Орлин Горанов: Исках да бъда хирург, а станах анестезиолог!

Орлин Горанов е от хората, които усмихват с излъчване, чак след това и с думи. А когато запее, сякаш отправя покана за приятелство. Любимец на поколения българи, той сякаш винаги е готов с някоя музикална или пък театрална изненада. Най-скорошната той поднесе на 11 декември, когато заедно с голяма част от колегите от своето златно музикално поколение направиха факт пищния концерт „Златните БГ хитове на всички времена”. Сред имената, които тогава се появиха на сцената на зала 1 на НДК, бяха: „Сигнал”, Силвия Кацарова, Кристина Димитрова, Марги Хранова, Роси Кирилова, „Трамвай 5”, Петя Буюклиева, Стефка Берова, Мими Иванова, Панайот Панайотов, Христо Кидиков и други.

- След толкова години сценичен тренинг и концерти има ли я още тръпката зад кулисите? Наскоро си говорих с ваша колежка, която сподели, че всеки път вълнението й е такова, все едно й е първо качване на сцената...

- Слава Богу, всеки път я имам тази емоция в себе си. Треската преминава чак след като чуя първия акорд на сцената. След това се оставям на емоцията от музиката и ако всичко е наред, концертът минава успешно. Ако в публиката има настроение и тя реагира, значи сме си свършили работата както трябва.

- На 11 декември участвате в концерта „Златните БГ хитове на всички времена”, а само по себе си заглавието респектира със смисъл. Значи, че нещо е надградило времето и е с тенденция да остава за следващите поколения...

- Дано да е така. Все пак зад гърба си имаме доста песни, концерти, практика, но публиката е тази, която ще каже кои са нейните любими песни. Тя е изключителен барометър! А специално в този концерт хората ще могат да чуят само най-популярните песни, останали във времето. Настроението ще бъде изцяло предколедно, ще се постараем да е така, защото това са най-хубавите дни от годината според мен. Така че ще се съберем, ще се повеселим, ще си пожелаем хубава Коледа и Нова година и ще изпратим старата както подобава.

- Вие самият имате ли любими песни от своя репертоар?

- Всъщност обичам всяка една от песните си, те са ми като деца. Всяка песен има своята история, точно както е и с хората. А нейният най-важен елемент, след музиката, текста, аранжимента и изпълнението, е Нейно Величество публиката! Ние можем да си мислим, че сме направили нещо страхотно, но в крайна сметка публиката да не го приеме. И обратното – понякога правиш нещо ей така, на един дъх, нямаш усещане, че е както трябва, пък хората го грабват с пълни обятия. Важна е най-вече емоцията. Затова публиката е най-точният лакмус за всичко, което правим Ако нея я няма, ние сме излишни. Защо бихме правили всичко това, ако няма кой да го чуе?!

- Хващам се за една ваша песен – „Да започнем отначало”, която се превърна и в заглавие на книгата, която издадохте наскоро. Какво точно влагате в тези думи?

- Специално за мен, след толкова години, този текст на прекрасния Мишо Белчев говори много. Аз и в книгата съм казал символично, че „всеки ден е едно начало”. Всеки ден не прилича на другия и човек винаги може да очаква да се случат приятни и интересни неща.

- За мнозина хора е докато създадат нужния ритъм и влязат в рутината, докато тук говорим постоянно за нещо ново и различно...

- Добър е този паралел, който правиш, но специално при нас, артистите, рутината е пагубна. Когато един творец започне да се увлича от рутината, не е добре. Всеки концерт е като всеки ден – абсолютно различен и случващ се веднъж в живота. И публиката е различна, и настроението, и емоцията. Затова започването отначало е голямата провокация към себе си, към собственото его – дали ще можеш всеки ден да надградиш нещо, което си направил. И всяко начало така ще бъде с различен старт, защото ти вече имаш опит, умения, познаваемост.

- Патили ли сте някога от тежестта на егото?

- О, разбира се, много пъти. Човек, ако не е минал през практиката, а разчита само на теорията, нещата ще са винаги половинчати, на 50%. Няма как да усетиш нещо, ако не си го преживял. Човек си пати от егото най-често заради някакви нагласи, емоции, щения, които си мисли, че ще се случат по определен начин, а те не се случват поради ред причини. В такива моменти би могъл да си изпусне нервите, да избухне, да направи нещо, което не е хубаво. Всеки човек прави тези грешки, въпросът е след това да си вземеш поука от всичките тези ситуации и да не ги допускаш повече.

- Как се научихте да си владеете емоциите в такъв случай? Като типичен представител на зодия Лъв със сигурност емоцията ви е водеща през по-голямата част от времето!

- Слава Богу, че сме Лъвове с теб (смее се), защото емоцията и усетът ни към нещата е вроден. И не бива да се борим с него, тъй като това ни помага страшно много в това, което правим. Каквото и да приказват, това е факт. Но е и важно как ще се дозира цялата тази емоционалност. Изградил съм себе си така, че да мога да владея тази емоция. Все пак доста години съм учил актьорско майсторство и всякакви други дисциплини, които се учат в университета и в академията. Смея да твърдя даже, че съм професионалист в това отношение.

- А дали няма да се окаже, че сте професионалист и в спорта… Тренирали сте лека атлетика, ориентиране, стрелба, печелили сте даже състезания по биатлон – нещо, което може би 3% от почитателите ви знаят за вас!

- (Смее се.) А така. Това са факти, да. Но аз винаги съм имал отношение към спорта, защото той е нещо изключително възпитателно. Възпитава и духа, и тялото. Който има спортна култура, винаги е много отговорен много дисциплиниран и екипен играч. Уважавам всички хора, които са били спортисти или продължават под някаква форма да се занимават със спортове, каквито и да са те. Освен това спортният хъс за победа помага в много от житейските ситуации, а като прибавиш и дисциплината, става значително по-лесно да овладяваш всякакви моменти от живота.

- Могли сте да станете и професионален спортист навремето, примерно по стрелба?

- Така е, да, но стана така, че съдбата си поигра с мен (смее се). Предложи ми случайно и някои други неща. Преди години например исках да стана лекар, добър хирург, но явно не това е било моето призвание, а музиката.

- Добре – между музиката и спорта има връзка – дисциплината, но в хирургията всичко е много прецизно, без каквато и да е било артистичност, без каквато, честно казано, не мога да си ви представя?!

- Благодаря (усмихва се). Съдбата си знае работата, убеждаваме се за пореден път. Между другото, познавам доста лекари, които са изключително талантливи и като музиканти – свирят или пеят, или рисуват чудесно. Но аз съм на мнение, че всеки трябва да развива в себе си най-вече това, за което е учил. Иначе като малък аз се вдъхнових за медицината от баща ми, който беше преподавател по генетика. Интересуваше ме най-вече анатомията, но и всички хуманитарни науки. Мисля, че и нашата професия сега е свързана донякъде с хуманитарните науки, защото ние се опитваме по някакъв начин да лекуваме душите на хората Всяка една песен е една малка история, в която всеки може да се припознае. Неслучайно в световен мащаб има и много музикотерапии, антистрес програми, базирани на музика. Музиката е феноменалната вибрация! Висша математика!

- Имате дългогодишен интерес към медицината и подчертано артистично присъствие. Може пък да ви поканят да участвате, дори и епизодично, в новия сезон на „Откраднат живот”?

- Охооо (усмихва се). Ще ми бъде приятно. Но знаете ли, аз съм активно в тази материя от няколко години насам, защото участвам в една черна комедия по сценарий на Иво Сиромахов в Сатиричния театър. Казва се „Операцията”. С нея продължаваме гастрола си из България. В нея аз съм анестезиолог. Въпреки че е черна комедия, е много забавно преживяване, защото ние отново сме на операционната маса, отново се сблъскваме с всичко, с което се сблъскват нашите хирурзи в момента – с проблемите в здравеопазването, проблемите в Здравната каса и още куп други неща, които за жалост в България след 27 години демокрация все още не сме наредили. Но поклон пред всички наши хирурзи и лекари, които имат световно признание. Имаме доктори, които оперират с голям успех в цял свят. В сериала „Откраднат живот” е същото – третират се едни чисто човешки отношения и проблеми, свързани с професията. В крайна сметка докторът трябва да бъде опериран от емоции, защото няма как да си часове наред в операционната, затънал до шия в кръв и фекалии, и да мислиш нормално. Всяка професия си има своите тънкости. Затова аз се покланям на всеки, който влага творчество в професията си – независимо какво работиш, ако го правиш със сърце, ставаш уникален! Дали ще правиш музика, хляб или ще бъдеш автомонтьор, ако влагаш любов и творчество в професията си, вървиш напред.

- Така! И освен всичко, което изброихме дотук, разбирате и от двигатели с вътрешно горене!

- (Смее се.) Няма тайни за теб. Тогава бяха други времена наистина, сега почти всичко е компютризирано. В ония години обаче точно тези ми умения много ми помагаха на пътя, ако се случи нещо непредвидено с техниката. Неволята учи. Помня, че в гимназията тогава трябваше да изберем някакво извънкласно обучение – дали ще си стругар или шофьор, или монтьор, трябваше да решиш. Но това беше плюс, защото излизайки от гимназията, вече имаш професионален профил и по-лесно можеше да избереш с какво да продължиш да се занимаваш в живота. С ценз е много по-добре, а е и по-лесно.

- Да се върнем на книгата – не сте ли още много млад за автобиография?

- Ето, точно затова не посмях да нарека книгата автобиографична (усмивка). По-скоро е една малка разходка, пътепис на един пътуващ артист. Какво са правили едно време трубадурите? Обикаляли са нонстоп. Даже не е имало и зали, в които да правят концерти. Нещата просто са се случвали навсякъде – и на полето, и на площада, и къде ли не. Важното е нашата музика да стигне до публиката, а как ще стане – не е толкова важно.

- Натъжават ли ви музикалните тенденции – музиката става все по-компютърно оформена? А някога е била доста по-изчистена от подобна намеса и съответно с друг ранг на стойностите...

- Нормално е... животът върви, имаме прогрес – и технически, и всякакъв. Но според мен тази глобализация, която се получи през последните 30 и повече години, доведе до тези промени. Аз живеех в едно доста романтично време, в което ценностната система наистина беше съвсем друга. Сега младите хора имат много информация, която обаче за жалост е доста хаотична. Когато предложиш на един млад човек подобен хаос от информация, той се изгубва. Лошото е, че в последно време забелязвам и доста депресивна музика в световен мащаб, не само при нас. Младите са леко изгубени в превода При тях вече е доста по-трудна и реализацията, и личното чувство за удовлетвореност. Пазарът е много по-отворен и съответно – конкуренцията значително по-голяма. В момента се залага повече на по-леката музика – всичко е реге тон – от сорта на „Деспасито”, откъдето нещата отиват на... неспасито!

- Тоест нещата не вървят към добро...

- Тези песни са някакви моментни хитове, които минават и заминават. Кой си спомня сега за „Макарена” например, по която целият свят се беше побъркал преди няколко години? Или пък онзи прословут корейски сладур, който изпя „Гангнам стайл” като олигофрен?! Нещата са такива, каквито са, такъв е животът. Не знам какво ще се случи след 10-15 години, защото японците вече са измислили и композитори роботи, така че нищо чудно да се замени абсолютно всичко.

- Ужас!

- (Смее се.) Нищо чудно да измислят и певци роботи и да станем тотално излишни. Но в крайна сметка да завършим с това, с което започнахме – че музиката обединява абсолютно всички индивиди на тази планета, независимо от всичко. Както казват – хубавата музика може да укроти и най-големия звяр, а пък за хората да не говорим. Тя няма нито пол, нито националност, нито религия – или ти харесва, или не, това е.

- Хайде да завършим с това – как се виждате в такъв случай след примерно 15 години?

- Мисля да съм си същият (смее се). А ако вече не съм на сцената, поне ще се опитам да бъда полезен с каквото мога. Ето, вече 5 години преподавам в ЮЗУ в Благоевград – „Поп и джаз пеене”, така че имам много, много, много още какво да дам и да направя. Само да сме живи и здрави!

Интервю на Анелия ПОПОВА