Възможно ли е, когато животът ти е преминал без семейство, да попълниш липсата му? Кога употребяваме лъжата, за да спасим бъдещето си? Истината решение ли е? Тези въпроси поставя на дневен ред ситуационната комедия "Семейството", с която "Сълза и смях" ще зарадва българите зад граница в края на месеца.
Отговорите са безобразно директни, ще ви накарат да се смеете до сълзи, но и да отроните поне една сълза в определени моменти.
Не само на тези въпроси пък разговаряме с мениджъра на театър "Сълза и смях" Цветан Николов, който е и един от героите в постановката.
Неговите отговори за театъра, за живота, за политиката и за човешкия фактор във всичко това, се оказаха болезнено директни – но точно на мястото си в обърканата ни действителност.
- В края на месец октомври театър "Сълза и смях" тръгва на турне в Америка. С какво ще зарадвате българите зад граница?
- Те тепърва ще започнат да научават за турнето, тъй като ние не сме се активизирали достатъчно. Освен това заради предстоящите избори телевизиите са абсолютно заети – всяка една минута са парички от тези прекрасници, които се опитват да завземат народната власт. Но да говорим за по-смислено нещо – изкуството и театъра.
Летим на 31 октомври. Ще посетим Торонто, Монреал, Бостън, Чикаго, Лас Вегас, Ню Йорк, Вашингтон и просто призовавам българите зад граница да следят вътрешните си групи, защото в тях със сигурност ще бъде поместена информация за датите, часовете и залите на представленията.
Ще играем „Семейството“ и именно с това заглавие отиваме в Канада и в Америка, където се надявам част от тези над 2 милиона души да успеят да се присъединят към българското семейство и нас – Христо Гърбов, Васко Драганов, Деси Бакърджиева и аз Цветан Николов.
Ще ги зарадваме определено, тъй като пиесата е много смешна. За щастие и кратка, така че няма да им губим времето, но пък им гарантираме смях и моменти, в които да се позамислят.
На 16 октомври миналата година ни беше премиерата на този спектакъл и към днешна дата вече имаме над 80 представления, което само по себе си показва за какъв интерес говорим. То се случи! А моята, вече над 20-годишна практика като актьор, показва, че винаги се тръгва с добри намерения, когато правиш един спектакъл, но много рядко той се случва.
Тази химия, това нещо, което прави завършеността – дали са актьорите, дали е времето, дали е сюжета, не знам, но тук се получи.
- Това първото по-мащабно турне на „Сълза и смях“ ли е зад граница или е имало и преди?
- Нашият продуцент Петя Романова е утъпкала пътя, така да се каже, има поглед и доста традиции в изнасянето извън граница на определени културни проекти – дали музикални, дали театрални. Определено тя знае какво прави. А дали „Сълза и смях“ е излизала преди – може би. Това е театър с много голяма история.
Моят професор, лека му пръст, Венци Кисьов, беше директор на театъра. А да не забравяме, че от „Сълза и смях“ е тръгнал и Народния театър „Иван Вазов“, от първата трупа – по-точно от читалище „Славянска беседа“. Така че със сигурност може да са ходили до Америка и през 1889 г., с параход, например, няма как да знам.
- А не е ли хубаво такъв тип турнета зад граница да се превърнат в традиция в културен аспект с цел популяризация и издигане на българската култура на друг ранг?
- Хубав въпрос и то е хубаво, но тук говорим почти винаги основно за желанието на частни продуценти, които дават своите нерви, пари и усилие, за да се случи едно такова турне. Държавата няма ангажимент към тези неща, даже биха казали, че по-скоро не биха подкрепили такъв тип частно турне.
- Интересът тук, на българска земя, какъв е?
- Бих казал, че за моя радост е огромен. Той е точно на огледално ниво спрямо отношението към политиката. Ако публиката, която идва в театър „Сълза и смях“, която е над 150 000 души на година, се подпише на една тетрадка догодина, а после аз да направя една партия със съвременни тенденции, мисля, че мога да стана поне втора политическа сила.
- При условие че на последните проведени избори в страната имаме не повече от обидните 30% избирателна активност…
- Ами да, цялата администрация и всички, които са зависими от определени партии, ходят и гласуват. Лично аз винаги упражнявам правото си на глас, защото мисля, че така е редно. За да не мрънкаме след това.
- Един много важен въпрос, който ще прозвучи тривиално, но има ли място политиката в културата?
- Дори и да няма място, трябва да се отвори такова, защото политиката е част от целия обществен живот. С политика човек може да извърви един път, да отиде и да покаже един културен продукт, например на фестивал в Япония. Това пак е политика. Всичко е политика.
А дали политиката като партийност има място в културата – абсолютно не! Политиката трябва да е във всеки човек – в неговата глава и сърце, с които отива и пуска своя глас в черната стая и дотам. Всичко друго в театрите и културните институции не трябва да се допуска.
- Вие допускали ли сте?
- Не! Ние в театър „Сълза и смях“ не допускаме никакви политически агитации, манифести и други фиести, които правят.
- Тоест, ако утре някой дойде при вас с предложение да организира партийно предизборно мероприятие, за което да си плати, ще му откажете?
- Нямат толкова пари, защото просто няма такава цена! Да си ги правят, където искат – на стадионите, например. Но дано построят някой стадион, та да го направят там. Защото и там сме го закъсали. Кебапчета и политика нямат място в театъра! Пак казвам – нямат толкова пари. Е, може би имат много, но не съм аз човекът, който ще ги вземе!
- Старата болка за бюджета, отделен за култура на какъв етап е? Очаквате ли нещо ново след изборите, защото преди тях на почит са гръмките обещания, а после следва да се случат и действията.
- Аз си мисля даже, че след изборите вече става малко късно за това. Поне две седмици след изборите ще се лъкатуши с кого можем да работим и с кого не, кой може да ни подкрепи и кой не. Ще си въртят едни пари под масите. А кой ще направи бюджета на тая клета държавичка, това не е ясно. Трябват финансисти, а не да преписват някакви документи от миналата година.
Да погледнат какво се случва, защото светът се е запалил. Най-вероятно ни очаква увеличение на нефта, от там и по-високи разходи. След лятото ще дойде зима… това са толкова нормални неща. Просто някой трябва да седне и да помисли къде може би трябва да увеличи парите.
Разбира се, сега най-лесното е да използват тези интриги в театрите, които за мен са отправна точка, за да се намалят едни пари или да се промени някаква методика.
Хубаво е да се извикат някакви специалисти или поне хора, които, както се казва, са били на терен. Това министерство трябва да се провери – колко стотици души работят там, голяма част от които не са излизали никога в реалния живот и в реалния бизнес. Седят и нищо. Доста са объркани нещата.
- Добре, а ако потърсим евентуален обратен ефект при разразилите се скандали с театрите – дали пък сега няма заради това някой да обърне по-специално отношение на този сектор?
- Би било просто чудесно, ако не беше само въпрос за театрите. Културата като цяло. На мен ми е толкова тъжно и за музеите, и за библиотеките. Дори и на днешния ден, когато провеждаме това интервю, видяхме как са намерили във Варна почти цяла статуя.
Извинявайте, но в една Турция, в една Италия отиваш и навсякъде можеш да видиш нещо. Ние ги имаме – нито може да ги разкопаем, нито да ги видим, нищо. Остават така.
Да не говоря за това, че ако си турист, кацнал в София – как стигаш до някакъв културен обект – то няма автобус, няма транспорт, няма линия. Задължително трябва да вземеш рента карт, което автоматично ограничава туристите да бъдат само шофьори.
Толкова много културно наследство има натрупано по нашите земи, пласт след пласт, че е просто грехота! Трябва да се мисли малко по-сериозно, някак по-отговорно. Тази държава остава и за след нас.
Не можем сега да изядем всички магистрали за тия 4 години и хубаво – и утре твоето дете ще умре, защото няма магистрала, която ти си изял! Това е истината! Не знам какво не разбират и колко пари още са им нужни на всички идиоти!
- Да се върнем пак към по-стойностната тема – за турнето, което предстои. Какво следва после?
- О, след турнето продължаваме активно да играем. Ние сме малко на принципа на „Титаник“ – дори и да потъва кораба, ще свирим до последно! Знае се вече и какво. Играя в „Семейството“ и в „Роклята беглец“, която е една постановка към врачанския театър. Предстоят и още турнета. Наскоро се върнах и от турне в Куманово, братска Македония… не, Северна Македония, че и те там имат проблеми, и те не четат, милите, но както и да е. Ужас…
- Май, където и да пипнем, все е проблем…
- Ами.. така да се каже хубаво нещо е интернета. Защото отваря много врати. Но глупостта човешка се развива с такава скорост, колкото мегабайти имаш да ползваш.
- Еее, то и Айнщайн отдавна го е казал…
- Така е, да (усмихва се). И технически, колкото повече вървим напред, толкова повече губим човека. И това става вече тотално правило. Ние сме вече като зомбита.
- И все пак! Лъч надежда е, че идват хора, купуват си билет, влизат в залата и поне за 2 часа се пренасят в друг свят, с други ценности и смисъл, който да остане в тях след това.
- Много хубаво го каза. Играех преди време в една пиеса, тук, в „Сълза и смях“. Режисьор беше Вельо Горанов, лека му пръст. Пиесата се казваше „Паника в хотела“. И там персонажът на актьора Краси Куцупаров казваше следното: „Ами хората искат да избягат от живота. За хората театъра е скривалище. За малко. Защото във време на война – бомбардират, бомбардират, ти слезеш долу в окопите, в бункера, за да отдъхнеш за два часа на спокойствие. Това правят хората – те влизат в театъра, за да отдъхнат от живота, който не спира да ги бомбардира.
Дори мога да използвам и репликата на „Оркестър без име“: „Абе, и във война сме били, но то – гърмят, гърмят, пък спрат!“. При нас спиране няма. И за съжаление нивото е толкова ниско, че като не го осъзнават, става още по-тъжно.
Интервю на Анелия ПОПОВА
