На 17 ноември в зала 1 на НДК Мариус Куркински ще представи моноспектакъла си "Нашенец", който включва няколко по-непознати разкази на Чудомир. Известният режисьор и актьор се съгласи да говори пред репортер на БЛИЦ и да разкрие повече подробности за предстоящия спектакъл; как се чувства на сцената; защо се е отказал от линия си живот; какво му доставя наистина удоволствие и приема ли се за успешен.
- Предстои 50-то издание на „Нашенец“ на 17 ноември. Какво е чувството да напълните зала 1 на НДК за трети път в рамките на година?
- Преди всичко чувството е на благодарност към публиката, защото тя доказва отношение към автора Чудомир. Това, че за трети път ще дойдат толкова хора за български класик за мен е голямото събитие, отношението към български писател, към нашето слово.
Що се отнася до мен, като личност и като актьор, мога да кажа, че се чувствам като спортист пред олимпиада. Аз винаги съм се възхищавал на дисциплината и на усилията, които спортистите влагат с години за един кратък период на изпълнение. Това прилича много и на нашата професия. В момента се намирам в един мисловен, актьорски процес…В активен процес на осмисляне на това, което предстои.
- Издайте повече подробности за хората, които все още не са гледали моноспектакъла?
- Аз съм подбрал няколко разказа на Чудомир, които не са толкова популярни и те са различни персонажи. От тези образи аз опитвам да направя един човек в различни периоди на неговия живот. Това е моето режисьорско решение на представлението. Чудомир в различните разкази изобличава недостатъците или по-скоро бих ги нарекъл грехове - алчност, неведение, неосъзнаване, скъперничество… В различните разкази това се намира в различните герои, което се случва и на нас по някакъв начин. Всичко това аз го представям като периоди в живота на човек, но все пак съм вложил желание, че героят ще стигне до един момент на промяна, проясняване и преосмисляне на всичко това в конкретния разказ. Това е режисьорското решение и аз не съм го споделял до сега. Това е едно мое скрито оръжие в представлението, че това е един човек, в различни периоди.
Вижте… в последно време актьорите много говорим в публичното пространство. Даваме акъли и съвети, което мен малко ме притеснява. Много се и саморекламираме, което също ме притеснява, затова нека постановката е за Чудомир и за това какво публиката ще открие в автора и как те ще могат да се върнат в 30-те години на миналия век. Това е моята провокация към тях. Как ще могат да прескочат делника си, проблемите и да се гмурнат в едно минало, което не е чак толкова далечно. Дали ще се вслушат в гласовете на свои близки и дали ще имат тази сила за този скок назад в себе си?!
- Това ли е емоцията и посланието, което се надявате да отнесе публиката със себе си, след като гледа „Нашенец“?
- Да, нещо подобно… Провокацията е и какво е театралното изкуство и как един артист интерпретира голям писател със своите средства, със своите актьорски умения, които е постигнал през годините. Искам да предизвикам усещането за една театрална общност. Все пак спектаклите в Зала 1 на НДК са нещо много по- различно, отколкото представленията в по-малките зали. Аз искам там да прозвучи, там между публиката и мен, гласът на нашата национална идентичност, която е една висока категория. Много държа на това нещо… да прозвъни в повече хора и като думи, и като вяра, но най- вече в посока на това, което може да ни обединява, а не в разединението. Не искам да звучи по някакъв начин високопарно, но се надявам театралното изкуство да е посланик по някакъв начин в търсенето на тази идентичност, особено сега в това време на глобализацията, искам да остане едно особено чувство, едно леко иронично съмнение към тази глобализация. Искам това като послание да отправя.
- Вашият стил на изпълнение често е наситен с хумор, но и с дълбока меланхолия. Как балансирате тези две крайности в спектаклите си?
- Меланхолията е нещо, което не е нещо много полезно за човека. Тя би го довела до началото на самоунищожението. За съжаление аз съм бил много податлив на това чувство и нейният примамващ тон често звучи в моите спектакли, за съжаление. Но аз винаги съм противопоставял на нея хумора като една по- здрава основа. Като един по- здрав разум. Хуморът не толкова като смях, а по скоро като лека усмивка на разбиране на случващото се, а българинът това нещо го има, умее да се насмива над тъгата си. Би било хубаво тъгата да не е наистина скръб, а хуморът да не е прекален, да не е брутален, а по скоро да е радост. Това искам да постигна.
- Има ли конкретен момент или образ в „Нашенец“, който лично за вас е най- трогателен или близък до сърцето си?
-Да, има такъв момент и аз не случайно съм го поставил към финала на спектакъла, когато човекът, който играе се променя чрез всички тези образи , за които говорих на своето битие, на своята същност, през които той преминава. Това е важно, че човек се променя и то за добро. Това бих искал като надежда да внуша, защото последният образ е вече наистина разсъждаващ живота си, осмислящ го. И той наистина споделя момента, че все пак иска да заведе един човек извън неговите задължения, извън хаоса и ужаса на света, да го изтръгне от него и да го заведе на едно място, малко по-нависоко, където да види света, земята, въздуха, небето. Да поприказва с Господ като му се помоли и да се опита да го проумее. И Господ да му прости. Това са думи на Чудомир и това е най- близко до сърцето ми в представлението, а по някакъв начин това е и моя живот в момента. Това е съчетанието на двете крайности в професията ми, а и в съвсем личен аспект. Това е най- крехкия и важен момент в представлението.
- Как се става успешен актьор в България? Кои са важните качества?
-Тази дума „успешен“ не бих искал да звучи като самозадоволство, лична удовлетвореност и слава. Аз не се чувствам така, но пък ще бъда и несправедлив към хората, ако отрека, че съм имал случки на истински театрални събития с публиката. Имал съм ги, те са ми ги давали и ще бъде грехота да отрека. Имал съм ги , за което им благодаря.
Какво е необходимото? Може би ще звучи малко крайно, но необходимо е абсолютно вманиачаване, отричане на реалния свят. Вманиачаването бе реално мое решение. Аз реших тогава да отрежа личния живот, това, което се случва в света с мен и ще се опитам да интерпретирам и коментирам реалния живот на сцената. Аз няма да го живея, а ще го играя. Това е един голям избор. Препоръчвам, който иска да стане актьор, ако не е готов на това да не го прави. Има и актьори, които и по друг начин живеят. Имат и силен личен живот и комуникация с хора и също така са и много добри актьори, но при мен не е така. Разбира се вече с възрастта аз виждам какво съм изгубил, кого съм наранил и ако не съм се сетил навреме колко тежко е могло да стане, но Слава Богу театърът е изкуство, в което комуникираш с високи умове и те правят така че да не се погубиш съвсем, ако се вслушаш в техните гласове. Като играеш Шекспир, Гогол, Достоевски… и ако ти наистина ги слушаш и предаваш няма как да се погубиш съвсем. Мисля, че навреме ме приземиха авторите и мисля, че балансът е спазен. Разбира се, проблеми имам и те тепърва ще се решават, но за тях аз ще отговарям със съвестта си пред когото трябва. Това е една съвсем друга тема…
Но пак казвам, актьор можеш да бъдеш и по друг начин. Сега светът е друг, аз виждам как хората комуникират по съвсем различен начин и повече в мрежата. Аз съм много далеч от това, аз съм друго поколение. За мен е важно всичко, което се случва в салона, пред публиката и това е истината за театъра. Нито отговарянето, нито интервютата, нито критиката, нито дори човешката позиция на актьора в обществото не ме интересува. Давам интервюта само защото това е необходимо на публиката, да чуе моите разсъждения и извън спектакъла.
- Кaкво чувствате на финала на всяко представление, когато хиляди хора станат на крака и ви аплодират?
- Няма да крия, че това са единствените мигове на истинска свобода. Това е много далеч от суетата, няма нищо общо. Когато е станало представлението има свобода. Благодарен съм за тези много кратки мигове на свобода, радост и щастие, което аз намерих за себе си. Разбира се, споделено с публиката. Това е шеметно и необяснимо.
- Имало ли е момент, в който сте искали да се откажете от тази професия? И ако не бяхте тръгнали по този път какъв ли щяхте да бъдете?
- Аз съм артист и като режисьор, и като актьор. В моменти на най- голяма тишина в душата ми, разбира се, съм искал да остана в тази тишина и да не я напускам, защото театърът е шумно място. Но аз открих тази тишина , която имам в душата си, аз я открих и в театралния салон, и в публиката. Затова за мен връщане няма. Разбира се, ако дойдат събития и времена, които ще наложат тотална промяна, къде ще ходя, естествено, че ще правя нещо друго, но дотук животът ми, което не са никак малко години е на артист.
Интервю на Красимир КРАСИМИРОВ
