Виктор Гогов влезе без всякакви заявки в "Островът на 100-те гривни" и се превърна в един от най-култовите участници в екстремното риалити. Бившият полицай, който понастоящем е шофьор на такси, беше човекът, който връщаше духа в отбора в трудните моменти. И не само това.
Неговото чувство за хумор изненада мнозина, но най-впечатлени останаха зрителите. Голямата изненада обаче е за самия него, защото Виктор ни най-малко не е очаквал да получи толкова позитивна енергия при излизането си от шоуто, на каквато се радва и до днес.
Разговорът с него е откровен и точно такъв, какъвто бе и образа му в шоуто - автентичен, неподправен и усмихнат!
- Ти бързо се превърна в един от най-култовите участници в „Островът на 100-те гривни“! Очакваше ли да ти се случи нещо подобно?
- Никога преди това не бях гледал формат като „Островът на 100-те гривни“. Много е различен и непредсказуем. Определено се оправдаха очакванията ми, но за мен всичко беше супер неочаквано, супер ново и супер интересно. Доволен съм от това, което преживях!
- А някакво разочарование не успя ли да натрупаш, например след сблъсъка на характери или пък в някои от моментите, в които интригите си проправяха път?
- Истината е, че нямам разочарования. Даже бях приятно изненадан от това какви хора са избрани да участват в шоуто. Имаше много мотивирани хора във формата. Видях, че младите бяха доста адаптивни към играта, нещо, в което може би се съмнявах в началото.
- Определят те като човекът, който е държал отборния дух в шоуто. Такава ли беше и твоята цел?
- Не съм се старал. А и на тази възраст, на която съм, много се радвам, че се получи така. Определено не ми беше цел и не съм си казвал – о, сега ще отида там и ще правя на някакъв клоун. Не съм бил в роля, нямах даже стратегия. Явно просто такъв ми е стила на изразяване и се радвам, че беше приет така от повечето хора там. Защото иначе хумора ми не е от най-лесно възприемащите се.
Сетивата там са доста изтънени и психически ние реално не си даваме сметка за нещата. Изолацията много променя. Радвам се, че сега, когато вече всичко мина, няма някой, който да ми е обиден, поддържаме приятелски отношения.
- Но не може да не те е поне мъничко яд, че напусна шоуто на крачка от големия финал?
- О, да, няма да крия. Няма как да скрия, че психиката ми много се разклати, когато получих писмото от децата си. Имаше един момент, в който счетох, че вече достатъчно съм направил и вече ми се прибира в България. Явно в този момент се е пречупила малко повече и психиката ми, защото съжаление дойде на по-късен етап, когато си дадох сметка, че съм могъл да стигна и по-нататък.
Но, знаеш ли, аз и с влизането си още не съм мислел да стигам до финал. Даже имах притеснение да не отпадна пръв, особено пък в такива формати, в които има много млади участници. После обаче стана така, че, както се казва – апетитът идва с яденето – месец след началото на шоуто си поставих цел – да издържа до рождения ден на сина си, който беше на 2 август, и успях. Отпаднах на 5-ти. Осъзнах, че когато нямаше стимул, нещата трудно се получават.
Всъщност мисля, че излязох в най-подходящия момент, защото сега, като гледам епизодите – и как се променят отношенията между хората, какви интриги се заформят с приближаването на финала, смятам, че при мен се получи по възможно най-добрия начин, за да запазя добрите емоции от участието си.
- Ти каза, че имаш по-особено чувство за хумор. А то не е ли повече следствие не толкова от същността ти, колкото от годините, прекарани в криминална полиция, където си се нагледал на много тежки престъпления?
- И не само – но да, полицията много е допринесла за това. Но аз принципно съм се научил да не гледам прекалено сериозно на живота. Защото така някак по-лесно се живее, когато пречупваш всичко през призмата на хумора и търсиш във всяко едно нещо положителното. Животът е прекалено труден, така или иначе, за да го живеем депресарски.
Най-тежкото в полицията беше да се справям със съдбите на хората, които виждах постоянно. Защото съм работил по изнасилвания, блудства с деца, което е отвратително, убийства – и когато видиш тъгата в роднините на убит човек, или на изнасилено момиче, тежестта се прехвърля и върху теб. И ако не успееш да намираш как да се справяш с нея, тя ще те съсипе.
- Ти си излязъл от системата, но предполагам, че следиш какво се случва в нея. Наскоро имаше един ужасен, но много показателен случай, в духа на това, за което и ти говориш – с младия полицай, който се самоуби…
- Да, следя, много неприятно ми стана, когато разбрах. Животът, който водим в момента, е много различен от този, който сме имали преди време. Сега може и да има хора, които да смятат, че живеят добре, чисто битово, но ние сме в постоянен емоционален стрес.
Хората живеят под постоянно напрежение, притеснение и много от тях са на ръба на психиката. Заливането с информация и от социални мрежи, и от други места, допълнително стресира и ти си вечно в режим на оцеляване.
Виждал съм с очите си хора, които са били много силни и изведнъж рухват за секунди. Тоест, ние не знаем какво им е на хората в душите, кой какви проблеми носи.
Сега карам такси и виждам как голяма част от хората, които попадат в колата ми, са много тежко обременени. Смазани са буквално от проблеми.
- Затова ли стана таксиметров шофьор? За да се отскубнеш поне малко от концентрата на напрежението в полицията?
- О, не, истината е друга. На мен полицията ми е голямата болка. Преди много години, когато реших да продължа образованието си, единственото място, където исках да бъда, беше полицията. Иначе оценките, които изкарах на изпитите бяха достатъчни, за да вляза „Право“ в СУ, но влязох с голям мерак в полицията. И никак не ми беше лесно да сменя попрището, защото това е една изключително мъжка професия.
Беше 2008-ма година, когато напуснах полицията, а по онова време една продавачка на луксозен магазин на „Витошка“ взимаше 1000 лева заплата, а офицер в полицията – 780. Имам уважение към всяка една професия, но ми загорча за това, че трудът ти не е оценен. Имахме много натоварено ежедневие – оперативни дела, огледи, СРС-та, бях на разположение 24/7.
Изживявах се като Уил Смит от „Лоши момчета“ със значката на гърдите и пистолета на задника, обикалях, всичко беше както трябва, но в един момент реших, че трябва да създам семейство. Ожених се. Роди ми се дете и парите започнаха да не стигат.
Бях пред дилемата дали да заложа това, което обичам, за да оцелея или да не го направя. Тогава ми предложиха работа в застрахователния бизнес за двойно повече пари и въпреки че ми беше много трудно да взема това решение, се принудих да го направя.
Тогава бях в една възраст, в която можех да понеса още. Чисто финансово обаче, нямаше как да издържа. Трябваше да разчитам на себе си. А когато и други съдби зависят от теб, трябва да взимаш тежки решения. Сега не съм полицай, карам такси, но продължавам да се вълнувам от това, което се случва, срещам се с колеги. Останало ми е още и професионалния инстинкт – вечер, когато карам някоя жена и я оставя някъде, я изчаквам да влезе, без тя да ме е помолила.
Голяма част от хората в България, като чуят „полицай“ и правят съвсем различна асоциация – с този на улицата, който ги дебне, да ги хване за нещо. Хората не знаят, че зад цялото това нещо се крият много труд и много жертви. Много момчета жертват личното си време, за да можем да живеем малко по-спокойно.
- Но сега, като таксиметров шофьор, съм сигурна, че си усетил колко хора се качват в таксито и се държат така, сякаш са при психолог?
- О, да, редовно ми се случва. В момента, в който се отвори вратата на таксито, ти не знаеш какъв човек се качва, каква съдба влиза вътре. Никога не съм бил досаден, нито съм предизвиквал разговорите, но те се случват. И всеки един от тези хора ти дава нещо, въпреки че някои от тях се извиняват, ако случайно са ме натоварили. Но всъщност те не ме натоварват, а точно обратното, защото ми помагат да виждам живота от различни страни.
Освен това вече мога да разполагам с времето си, без да се налагам да питам постоянно дали мога да изляза за един час, за два дни и т.н. Детето ходи по турнири, аз го карам – в друга ситуация трябва постоянно да си пускам болнични или отпуска, което в един момент ще натежи. Затова реших, че таксито е професията, която ми дава тази свобода – да работя, когато искам.
- Връщам те отново малко към „Островът на 100-те гривни“ – какво се промени за теб, след като излезе?
- Всъщност, докато бях вътре, не си давах сметка какво точно се случва, колко много хора ще ме подкрепят. Нямах представа, че е така. Аз съм играл футбол дълги години – и това е като да играеш пред празен стадион – ти не усещаш подкрепата на хората. А когато я усещаш, тогава е различно, имаш друга мотивация и заряд. Ако осъзнавах цялата тази подкрепа към мен отвън, докато бях в шоуто, със сигурност нямаше толкова рано да сгъна платната.
Изключително приятно изненадан съм и се радвам на това колко много хора са харесали образа ми, при условие че това действително съм аз. На 50 години съм и няма как да играя, освен това няма смисъл за разочаровам хората, които ме познават от 20-30 години.
Вчера си мия колата на автомивка, идва едно дете при мен, ученик, на около 12-13 години с молба да се снимаме, защото много ме харесва. А аз не съм свикнал на това. Аз съм един обикновен човек и дори ми е супер неловко в такива моменти.
- Мислел ли си за завръщане в полицията?
- О, предлагаха ми. В полицията така са уредени нещата, че когато искаш да си новопостъпил, да влезеш в системата, трябва да си до 40 години. А аз бях минал тази възраст, когато ми се обадиха да се връщам, защото има недостиг на кадри. В моя случай беше възможно, защото вече съм бил веднъж в системата.
Ако трябва да бъда честен, мислел съм го, но вече минаха 17 години от тогава, нямам вече същата енергия, с която преди влизах. Освен това, както и да прозвучи, свикнах да съм си шеф. В полицията не е така – там имаш пряк ръководител, още един, и още един.
- А участието в „Островът“ дава ли ти импулс в утрешния ден отново да поискаш да станеш част от някой риалити формат?
- О, не само аз, и други сме така. Това е синдром, който всички трябва да преодолеем, особено ако са отпаднали като мен по-рано. Живееш с усещането, че си можел още да дадеш, че не си направил всичко. Затова – да, бих участвал отново в подобен тип риалити! Защото със сигурност тогава ще бъда по-добре физически, а и психически подготвен. Сега в каста имаше момичета и момчета, които се бяха готвили месеци преди това, а аз влязох ей така. В мен остана обаче усещането, че при една по-добра подготовка, можех да покажа повече.
- Е, да, но пък тогава го имаше риска после да излезеш и да си кажеш: Бях много пренавит, не можах да се насладя на приключението!
- Ами… права си. Може би точно така щеше да стане. Права си! Сега се получи по най-добрия начин за мен.
Интервю на Анелия ПОПОВА
