Точно на 15 септември 1969 година Николай Янакиев тръгва от родния си град Станке Димитров и повече не се връща в бащината къща. Петдесет години по-късно той е вече един от големите български художници, градът се казва Дупница и все така се гордее с големите личности, родени в него: Невена Коканова, Лео Конфорти, Лея Иванова...
Ники също е сред хората, прославящи Дупница. До днес той е единственият български художник, продал картина на търг от престижната британска аукционна къща „Кристис“.
На 25 юни, пет десетилетия след раздялата, двете най-престижни галерии в родния му град: „Околийската къща“ и „Джамията“ грейнаха озарени от картините на 65-годишни артист.
И ако тези две цифри се базират на фактологията, следващата е плод явление свише: За юбилейната си изложба художникът донася около седемдесет платна. Внимателно ги аранжира, като търси най-подходящото място за всяка. Когато цялото пространство е изпълнено, оказва са, че закачените картини са точно петдесет, колкото годините, отминали от неговото заминаване. Като че ли някой отгоре ги е броил.
- Господин Янакиев, били сте на 14 години, когато сте напуснали Дупница. Защо?
- Защото отидох да уча в София. Исках да стана художник. Не бях още ученик, когато влязох в ателието на известния местен рисувач Георги Лазов-Лазето. Помирисах терпентина и маслените бои и бях омагьосан. Казах, че ще ставам художник, без да знам какво е това.
Във втори клас направих първата си изложба. И това не знаех какво точно означава. Баща ми, учител по физкултура, беше много ентусиазиран. Той до голяма степен е "виновен" да тръгна по този път. Спомням си, че тогава отидох в салона на Дома на армията, картините ми бяха окачени, много хора ги гладаха, а в центъра съм аз, детето чудо на Дупница.
След това продължавате в Художествената гимназия в София. Тогава това е едно от най-елитните училища за времето си. Трудно ли ви беше да се преборите с конкуренцията.
- Кандидатите бяха много. Беше страшно. Сега няма желаещи нито за гимназията, нито за Академията.
- Аз си мислих само дали ще ме приемат. Защото иначе няма да стана художник. Ще завърша някакъв техникум или гимназия и после не се знае накъде...
Започна изпита. Трябваше да рисуваме гипсови орнаменти и натюрморт-акварел. Гледам около себе си: едното момиче е дъщеря на дириктора, на момчета от другата страна-бащата му министър. Ще заемат всичките места мислех си, няма да остане за мен. Аз съм от Дупница, кой да ме знае. Рисувам, трия с хлебната губа, чийто мирис до днес ме връща в детството.
- Казват че гимназията е повече от Академия. Там се става художник?
- Има нещо такова. Преподавателят ни по рисуване Михаил Чаушев ни искаше по 500 скици на седмица. Над сто на ден. Денононощно бяхме на гарата. Рисуваме минувачи, спащи по пейките, железничари, пътници. В петък събира работите ни и ги преглежда. Самият той беше много добър рисувач. Научи ни на отношение към работата. За контурната линия казваше, че трябва да прекъсва. Говореше с хасковски диалект: „Хем да га има, хем да га няма...“
Това съм го научил като ученик и го ползвам като опит до днес.
- Как стигнахте до Светлин Русев, който е вашият учител в Академията?
- В гимназията всички мислеха, че ще кандидатствам скулптура. Бях много добър. Но дни преди изпитите в трамвая срещнах мой съученик. Той ме посъветва. Не се хвърляй на живопис. Тази година по тази специалност клас ще взема Светлин Русев, а той вече си е определил хората. Нямаш шанс.
- И какво стана после?
Аз съм малко странен. Кажат ли ми нещо, винаги правя обратното. Класирах се на шесто място от петнадесет приети.
- Тогава ли за първи път видяхте академик Русев?
- Тогава. Той за една нощ стана професор. Преди това не беше преподавал. Не е бил асистент, нито доцент. Ръководеше като председател Съюза на художниците.
- А той на какви ви учеше?
- На професионално отношение към работата? Да си всеотдаен в занаята.
- Какво означава това? Много е общо.
- Светлин Русев всяка сутрин в шест часа сутринта беше в ателието. Ние също. Той плащаше от джоба си на живи модели. Това беше извън програмата. И започваме да рисуваме портрети. Няма събота и неделя. Всеки ден. Не можеш да ходиш по дискотеки и на другия ден да закъснееш. Няма как преподавателят ти да е в ателието, а ти който трябва да се учиш, да се веселиш по купони. Научи ни на труд и дисциплина. И това не забравя.
- Сега вие сте свободен артист. Нямате началници и работно време. Пак ли рисувате всеки ден?
- Да дори и на 31 декември, нова година, аз съм в ателието.
Това се отнася аз всички нас, неговите възпитаници. Няма петдневна седмица. Работим седем дни, защото да бъдеш художник е труден занаят.
- Общото мнение във вашата гилидя е, че той става все по сложен. Конкуренцията е жестока. Въпросът не е само дали ще нарисуваш нещо и как ще го направиш, а дали ще можеш да го продадеш. Все пак с тови вие си вадите хляба. Така ли е?
- Чувал съм, че става все по трудно, но за мен не е така . При мен става все по- лесно. Аз никога не съм бил на заплата. Цял живот съм се издържал от картините. И не само себе си, а и семейството, две деца, майка ми, баща ми, по –малкия ми брат, понякога. Любомир е на 56 години е и професионален състезател по тенис на маса. Продължава да тренира усилено и печели титли. Другият ми брат Крум е учител по рисуване.
- Има ли формула успеха. Вие как оцеляхте при този сложен пазар на изкуствата?
- Веднага след завършването на Академията направих изложба в галерията на булевард „Руски N 6. Картините ми се приеха много добре, имаше откупки и от там набрах кураж. Освен това на година се правеха дванадесет „Общи художествени изложби“. Приемаха ни по три картини. Всяка по 1500 лева, а месечната заплатата на един работник беше 120 лева. Ако продадеш две или три, а това се случваше, защото имаше големи бюджети за тези работи, получаваш огромна за времето си сума. Предприятията също бяха задължение да купуват.
- Говорите за много пари. Забогатяхте ли?
- През 1996 фалираха банките и както бях спечелил, загубих 46 000 лева. Това бяха тогава седем апартамента.
- Най-големият ви успех?
- Продажбата на картина от „Кристис е моят връх.
Интервю на Исак ГОЗЕС
