Лъчезар Ошавков, който повече от петдесет години живее в Париж, пристигна в България, за да подготви предстоящите си изложби. Големият художник има страннна съдба. Като дете той се е друсал на коленета на югославския лидер Йосиф Брос Тито, с когото баща му, бъдещия професор социолог Живков Ошавков, е работил по време на гражданската война в Испания.
Животът му в Париж пък, го и срещнал с много известни личности. Картините му са пръснати по целия свят. Статии за него са публикувани във вестниците "Фигаро" и "Интеренешънъл Хералд трибюн".
Малцина обаче знаят, че освен като художник, славата е докоснала Ошавков и като певец. Той е бил вторият изпълнител в доста популярния в руските кабарета на Париж, дует "Братя Казански".
Години наред двамата българи са на върха. Краят на дуета идва след тежка катастрофа, при която Лъчезар петнадесет дни остава в кома, след което губи способността си да пее. За този период от живота си и за настроението във френската столица отпреди половин век, Лъчезар Ошавков разказа в откровено интервю за медията ни.
- Господин Ошавков, какъв е днес Париж, прилича ли на този, за който пее Шарл Азнавур в проутата си песен „Бохеми, бохеми“ / La boheme, La boheme/?
- Този Париж от песента отдавна изчезна. Няма го. След първата петролна криза през 1975-1980 години градът се промени изцяло. Днес Париж е друг. Паметниците и камъните са същите, но хората са други. Поколението е различно. Преди петролния удар градът на любовта се веселеше истински.
- Вие заминавате от България като дипломиран художник с намерение да продължите да учите и най-неочаквано ставате артист в най-прочутите тогава кабарета. Как стана това?
- По това време в Париж работеха много руски кабарета или както ги наричаме още музикхолове. Когато аз и моят партньор, известният певец и талантлив музикант Константин Казански се озовахме във френската столица, старото поколение артисти, което бе емигрирало от Русия, за да се спаси от гражданската война и което беше създало въпросните кабарета, вече изчезваше, а ново не беше дошло.
Така че ние имахме късмета да запълним празното пространство. Затова станахме, нека не звучи пресилено, звезди. Тогава наистина изведнаж живота ми се преобърна във всяко едно отношение. За разлика от повечето хора, започнах да спя през деня, а да живея през нощта.
- Къде пеехте и каква бе публиката?
- Прочутото кабаре "Разпутин" бе създадено през 1965 година. Другото известно заведение "Шехерезада" вече се беше прославило от романа на Ерих Мария Ремарк където се развива действиета на романа му "Триумфалната арка".
- Как се роди прочутия дует "Братя Казански"?
- Аз отидох в Париж, за да рисувам. Още с пристигането си започнах да уча история на изкуството и архитектура в Сорбоната. Правих и страхотни фалшиви дипломи, с които "дипломирах" африкански студенти. Някои от тях после станаха министри.
В един момент обаче, пропадна една сериозна моя поръчка и финансовото ми положение доста усложни. Знаех много руски песни. Майка ми пееше много добре, а в Художествената академия имахме много модели белогврайдеци, от който научих доста романси.
Известно време учих в Музикалното училище. Такава беше волята на баща ни-професор социолог: за има син цигулар и дъщеря пианистка. Но плана му бързо се провали, след като аз поисках да стана художник, а сестра ми Лидия днес е прочут изпълнител и професор по флейта. Така че имах музикална култура и умеех да пея.
- Та какво се случи, след като останахте без пари, както казвате?
- Веднаж Коцето, който вече работеше "Царевич", ми каза: Знаеш толкова руски песни, защо не опиташ да дойдеш при нас. Научих няколко акорда на китара и ме взеха. В програмата всеки се явяваше сам, а в почивките за удоволствие, припявахме заедно. Един ден собственикът на кабарето, мосю Паули ни каза:
"По отделни не сте, кой знае какво, но заедно сте супер. Увеличавам ви заплатите, ако се съберете!"
Така станахме дует "Братя Казански" и успеха не закъсня. Скоро ни поканиха в най-големите кабарета: "Руспутин" и "Шехерезада". И наистина станахме номер 1!
- Идваха ли много известни хора по тези богоугодни места?
- Всичките големи звезди на света бяха гости на руските кабарета. Беше въпрос на престиж да кажеш че си прекарал ноща там. Сред постоянните посетители бяха Ален Делон, Катрин Деньов, Джони Холидей, там съм виждал Белмондо, Ив Монтан, милионери от Америка, богати евреи и арабски шейхове. Всички се веселяха като за последно. В началото евреите и арабите сядаха далеч едни от други, но накрая танцуваха заедно.
Имаше един постоянен клиент, петролен магнат от емирствата. Призори целия оркестър, както е сценичните си костюми, го изпращаше с музика от кабарето „Распутин“ до хотел „Наполеон“ , в който живееше. Това беше истинска атракция. Сега такова нещо не можеш да видиш. Животът беше друг. Шампанското се лееше като река, а черния хайвер го ядяха с черпак.
- Добре ли печелехте?
- Заплатите въобще не ни интересуваха. Живеехме от бакшишите. Но да накараш клиента да си бръкне дълбоко в джоба си и те възнагради , също е изкуство. Аз го учих от двама цигани, единият- Петро беше Паганини на балалайката. Понякога пеех песни на Висоцки. Така и ме и представяха: Владимир Висоцки. Там не го познаваха.
- Сигурно сте имали голям успех?
- Не, не се получаваше, песните му не звучаха добре на френски.
- А свирили ли сте пред българи?
- Веднъж дойде майката на Симеон втори, Царица Мария-Луиза. Тя поиска чрез собственика да изпеем нещо на български. Да, но в нашия репертоар нямаше и една такава песен. И тогава с вечната "Хубава си моя горо" спасихме положението, а царицата се просълзи.
Идваха и официални делегации, гости на посолството ни, тогава все оке социалистическо. Тогава оркестърът подхващаше единствената песен, която знаеше на български - химна "Шуми Марица".
Музикантите въобще не подозираха, че той е забранен от комунистическия режим в България и се чудеха защо посланикът се мръщи. А сред музикантите имаше истински виртуози: ръководителят, италианецът Паоло Тосканини беше първа цигулка в Операта, а на пианото беше унгарски граф, избягал през 1956 година.
Истинската звезда обаче, беше Володя Поляков. На младини той се е представял пред руския император. Китрата му е звучала в двореца. Но идва революцията и имал късмета да избяга. На преклонна възраст продължаваше да пее. Всяка вечер.
Веднъж се обадил, че ще остане в стаята си и помолил да му донесат бутилка шампанско и кутийка чер хайвер. На сутринта го намерили мъртъв. Шампанското било изпито и хайверът изяден... Беше на 96./show.blitz.bg
Интервю на Исак ГОЗЕС
