Довчера домът на писателя Христо Стоянов във Варна беше пълен с картини. Днес стените са голи. Авторът на поне десет хитови романа подари цялата си богата и скъпа колекция на родния си град Габрово. Как човек се разделя с нещо, което е събирал с усилия и любов цял живот и което е може би е единственото материално богатство на твореца?! Наш репортер се срещна с Христо Стоянов часове след премиерата на най-новата му книга „Некролози и други многоточия…по България”.
- Г-н Стоянов, дарявате цялата си колекция на Габрово. Трудно ли се взима токава решение?
- Не. Решенията са лесни, отговорите за тях идват по-късно. Първо – аз съм габровец. Излязох оттам много рано – през 1969 година. Но мекото ми говорене остана. Така че, още не съм напуснал родния си град. След десетилетия там ме приеха най-радушно. Изумителни хора има. Всъщност, дарителството е в характера на габровци. Аз съм израсъл срещу „Парахода“, едно от даренията на Пенчо Семов. Това ме е възпитавало. Надявам се, че пък тази колекция ще възпитава други габровци. Ако трябва да бъде откровен, идеята е на жена ми, тя е варненка. Милена предложи и следващата стъпка: цялата ми библиотека от около седем хиляди заглавия един ден да бъде собственост на габровската библиотека. Голяма част от нея са книги с автографи – Валери Петров, Йордан Вълчев, Любомир Левчев, Константин Павлов… Стотици са...
- Как реагираха габровци на това ваше решение. Има случаи, в които дори такъв жест среща съпротива?
- В началото предложих това на тогавашния кмет Николай Сираков. Уговорихме се да прати камион и да натоварим нещата, за да ги покажа на Габрово. Тъкмо бе излязъл романът ми „Другият В. Левский“. Тогава той ми каза, че работата няма да стане, защото скандала с книгата „щял да рефлектира зле на изборните резултати“. За съжаление това нещо е депутат сега и то в „Комисията по култура“...Поредното недоразумение в политиката. Слава Богу, сегашният кмет Таня Христова е, както казваше Ицо Фотев „друга пластика“. Радвам се, че не тръгна на сляпо, а дойде до Варна заедно с Нели Рачевиц – заместничката й по културата. Таня наистина е много добър кмет. Нямам предвид само това решение. Справи се и с кризата с ромите, а градът е заприличал на цветна градина. Въпреки че преди няколко дни, на премиерата на книгата ми „Некролози и други многоточия по България“, една габровка ме обвини, че съм дарявал, с други думи подмазвал на сегашната власт .
- Вие сте писател, няма как да сте богат човек. Какво съдържа колекцията ви и как сте я събрали?
- Всъщност, това ме връща към първоначалния въпрос. Голяма част от картините и пластиките са ми подарени от авторите. Имам много повече приятели художници, отколкото писатели. Писателят е завистлив човек по нашите ширини. Един ден си зададох въпроса, след като картините и скулпторите са ми подарени, няма ли да е цинизъм и предателство след смъртта ми да бъдат разпродадени от наследниците ми. Имам две деца (засега), които не разбират от изкуство. Разведох се с майките им и не успях да ги възпитам аз. Пък и как може да се раздели едно цяло – колекцията е жив организъм, тя диша със свои дробове, пулсът й е друг. Искам след смъртта ми тази колекция да се развива, да не се получи така, както с колекцията на Светлин Русев в Плевен. Застинала в пространството, без нови попълнения. Искам след смъртта ми да продължи обогатяването й – пленери, дарения, попълване чрез закупуване. Така са се появили Третяковската галерия, Ермитажа, Лувъра… Всички те тръгват от колекции, които продължават да бъде обогатявани. Ние нямаме такава галерия. Време е да се създаде.
- Как си обяснявате реакциата на вашата съпруга. Все пак тя от години е единственият сигурен източник на доходи във вашето семейство. Би могла да каже с право, че картините са и неин капитал?
- Имам изумителна жена. И най-честният и принципен човек, когото познавам. Когато я попитах дали да даря картините си, тя ми каза: „Ти обичаш Габрово. И там й е мястото на колекцията“. Да, тя получава заплата, с която се покриват разходите по жилището, по катадневните нужди. Аз купувам рамки, понякога картини, пластики. Обикалям битаците. Светлин Русев казваше на това: „Тихата лудост“… Прекрасна болест. Но за разлика от множеството колекционери в България, аз не „инвестирам“ в стари майстори. Защото знам, че младите художници неминуемо стават „стари майстори“. Гъделът е да го открия, да преценя капацитета на един художник. Опитвам се да им намеря пазар после. Галерии. Аз съм човек, който се радва на техните успехи сигурно повече от тях. Един от художниците ми каза „Христо, даваме ти, защото, като влезеш в ателието, на тебе ти светят очите. А някой бизнесмен като дойде, купува картината, дава я на шофьора да я отнесе в джипа и аз не знам дали някога пак ще я погледне, дали въобще тази картина ще го радва някога“… Прекрасно е като се прибера да съм между картините, местя ги, подреждам ги. И ми е обидно , ако Милена не забележи, че съм сменил местата на някоя , или съм извадил от „депото“ някоя на мястото на друга.
- Имате деца. Как реагираха те. Все пак те са ваши наследници . На каква стойност оценавате колекцията и има ли вариант някога вашето завещание да бъде променено?
- Дъщеря ми ми каза, че искала един мой портрет. Няма да го получи. Та те не се интересуват от мен сега, докато съм жив, за какво им е този портрет след смъртта ми?... Да влязат в галерията някога, да почетат „История на изкуството“. Картините трябва да бъдат там, където хората имат нужда от тях. Моите деца показаха, че нямат нужда от изкуство. А завещанието не могат да го променят, защото правя фондация. Фондация не се оспорва в съда. Все пак живея с юрист. Всъщност, тази колекция е моят паметник – не искам да тежа на наследниците си. Казал съм на жена ми, че, ако не ги изкарва алангле крематориума, да ме изгори и прахта ми да разпилее на гроба на мама, в „Дядо Дянко“, моят квартал в Габрово и в морето. Не искам децата ми да обикалят по гробища – не, че са се засилили. Че дъщеря ми дори на гроба на бабите си не ходи, ще тръгне на мен да пали свещи. Да се надявам, че това дарение ще ги възпита малко. Човек трябва да получава само това, което е заслужил.
Интервю на Исак Гозес
