"Тръгвам да изкачвам Еверест, а въжетата ще намеря по пътя" ,е философията на Христо Димитров, основател и продуцент на „Ансамбъл Българе“, най-големият частен фолклорен танцов ансамбъл на Балканите, а може би и в Европа. Роден е във Варна, израстнал в Шумен, завършил режисура в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив.
На 7 октомври Христо навършва петдесет години. На този ден в зала 1 на НДК ще бъде представен бенефисният му спектакъла „ Ансамбъл „Българе“. Седем неразказани истории“ тогава той ще излезе за последен път на сцената като танцьор. Освен това известният хореограф готви и грандиозен, по думите му, международен проект, какъвто не е показван досега.
- Г-н Димитров, предстои ви петдесетгодишен юбилей. Създател сте на ансамбъл „Българе“, водещ в страната, управлявате телевизия, окичен сте с доста награди... Какво си мислехте, когато бяхте на двадесет години?
- На 20 години знаех две неща за моето бъдеще: първото, че ще бъда хореограф и второто, че ще имам танцов състав. Точно тогава дойде демокрацията и вече можех да мечтая да стана ръководител на частен ансамбъл, а не танцьор в самодеен колектив. Дори в казармата, в стаята за самоподготовка, пишех сценарии, правех планове и се готвех точно за таково бъдеще. Щастлив съм, че и двете ми мечти се сбъднаха. И то в много по-големи мащаби, от тези, които съм очаквал.
- Какви са тези седим истории, които искате да разкажете в юбилейния си спектакъл?
- Те са свързани с нашето творчество. Това са историите на създаването на ансамбъла. Искаме да покажем как се е случило това, какво сме преживяли.
- Най-драматичната от тях?
- През 2001 година в продължение на десет месеца нямахме нито един спонсор. Приходите на ансамбъла се равняваха на нула лева, а той работеше, репетициите продължаваха, хората трябваше да получават заплати. Беше страшно, но в такива моменти човек се мобилизира. Вместо да се отчайвам бях готов да предприема драстични мерки. Заложих си главата в торбата с риск от фалит, задлъжнялост и реално възможност да загубя всичко, което имах. Единственото, за което мислех е, как да спася ансамбъла. Хубавото е, че успях.
По-късно имах момент на отчаяние, изпаднах в депресия, започнах да си мисля, че всичко което правя, няма смисъл. Добре, че бързо излязох от това състояние. И както се вижда сега, години по късно, не съм сгрешил.
- Винаги ли сте бил сигурен в себе си?
- Когато създавахме спектакъла „България през вековете“ ми беше трудно да реша дали да претворя на сцената историята на Кочо Честименски . Трябва кураж да изкараш едно дете и да го убиеш пред публиката. А аз го нямах. Тогава събрах колегите си и им казах: "Ще ви прочета една поема : „Кочо“, от „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, после всички ще гласуваме. По гласовете ви ще се реши дали да направим тази сцена в бъдещия ни спектакъл. Съдбата й е в вашите ръце. Всички гласува „За“, а един въздържал се. Момичетата плачеха, а мъжете гледаха в земята и преглъщаха сълзите си. Тогава разбрах, че героизмът на Кочо Честименски, трябва да се пресъздаде на сцената.
- Във вашите спектакли са участвали две артистични величия - Георги Черкелов и холивудската легенда Бен Крос. Как успяхте да ги убедите, след като Черкелов, например, доста преди това се бе отказал от театъра?
- Бен Крос прочете сценария и го хареса. А на Черкелов му го разказах, като играх ролята на чужденеца, която предлагах на него. Беше тъмно, само от бумтящата камина струеше някаква светлина. Пуснах музиката излязоха и танцьорите. Той плачеше. Тогава се приближих към него и го попитах: "Г-н Черкелов, ще направим ли този спектакъл?". Той отвърна: Ще го направим, при това много добре". И игра в него цели осем години. До смъртта си.
- За първи път излизате на сцената на десет години, сега сте на петдесет. Категорично ли е решението ви да не играете повече?
- На 7 октомври в зала 1 на НДК ще танцувам за последен път. Това съм го решил. Човек не може да играе вечно. Редно е да спре да танцува, когато може, а не когато не може.
- Готвите спектакъл, който определяте като грандиозен. Не е ли малко пресилено?
- И друг път съм говорил някои работи, а нямаше нищо на мегдана. Тогава малцина ми вярваха. Сега пак казвам, че правя нещо непоказвано, много голямо и значимо. Името му ще стане известно на бенефисния ми концерт. Това ще е световен шоу спектакъл, копродукция между България, Турция, Румъния, Русия. Публиката ще го види догодина през октомври на премиерата в София.
Интервю на Исак Гозес
