logo

Искра Радева:  Не се влюбвам в колеги

Искра Радева: Не се влюбвам в колеги

Концертът „Незабрава” ще бъде празник, апотеоз на творчеството на Тончо Русев

Незабравими песни на Тончо Русев ще звучат на 13 декември в зала 1 на НДК. На сцената ще бъдат някои от най-големите български певци. Те ще изпеят негови хитове, изиграли важна роля за тяхната кариера: Васил Найденов с „Телефонна любов“, „А дали е така“, „Клоунът“, Веско Маринов - „За теб, Българийо“ и „Горчиво вино“ , Силвия Кацарова – с „Топъл дъжд“ и „Огън от любов“ , дует „Ритон“ - с „Прегърни ме“, „Някога, но не сега“, и дори Виктор Калев, на когото е отредена нелеката задача да изпълни две песни на Маестрото, които през годините са били в репертоара на Лили Иванова.   

„Незабрава“ ще се казва концертът, който се осъществява по идея на Искра Радева от екипа на театъра й „Искри и сезони“.

- Госпожо Радева, от десетилетия в навечерието на Нова година вие събирате на най-голямата ни сцена артистичния елит на България за концерта „Коледните звезди“. Защо изневерихте на тази традиция? 

- Миналата година „Коледните звезди“ бяха представени за двадесети път. След такъв хубав юбилей реших, че това ще е последно. Концертът е имал огромен успех през годините, но прецених, че вече се е изчерпал. Не бих го заменила с нищо друго, ако не беше се случило това с Тончо Русев. Човекът, написал толкова много хубави песни, си отиде от този свят само преди няколко месеца. Известно е, че ние, българите, не умеем да ценим значимите си хора и не само много бързо забравяме, но понякога сме склонни да ги очерним. Тончо Русев е корифеят на поп музиката у нас и мисля, че трябва да му отредим полагащото му се място - да, той е сред значимите ни хора, доставили ни толкова щастливи мигове и радостни усещания през годините.

Със Стефан Данаилов във „Варшавска мелодия”

- С песни на Тончо Русев са тръгнали по пътя си нагоре много наши певци, има ли големият композитор дял във вашата кариера?

- Никакъв. Просто изключително много харесвам творчеството му и се възхищавам на таланта му. На един от концертите „Коледни звезди“ го уважихме с едно, струва ми се много хубаво представяне. После той просълзен ми каза: Искра, никой досега не е правил такова нещо за мен. Това повече ме шокира, отколкото зарадва, защото според мен Тончо е най-големият ни композитор. Така се роди идеята. Кръстих галата „Незабрава“, на името на една от най-хубавите му песни, написана по текст на Калин Донков. 

- Кой ще я изпее?

- Аз. Това е единствената песен, която винаги съм искала да изпея. Опитвам се да не се влияя от прекрасното изпълнение на Катя Филипова, а да предам моето настроение. Длъжна съм да кажа, че това няма да бъде концерт в памет на Тончо Русев, а празник, бляскав апотеоз на неговото творчество. Ще ми се хората в залата да бъдат щастливи, усмихнати, да се радват и пеят заедно с нас едни от най-големите му хитове. Вярвам, че той ще ни гледа отгоре и също ще се радва.

- Наскоро на благотворителен търг за събиране на средства, с които да се подпомогне създаването на детска школа към Национален фолклорен ансамбъл „Българе“ ваша картина бе продадена за рекордните осем хиляди лева. Много големи наши художници само биха мечтали за такава цена на творбите си. Как се случи това? 

- Христо Димитров, продуцентът на ансамбъла, беше изключително настоятелен в желанието си да нарисувам картина за търга. Направо ме изнуди. В началото му отказах: Казах му, че нямам време, готвя концерт, но той взе, че ми изпрати платна, бои, четки, палитра, всичко. Питах се: Какво да правя сега? 

- А рисували ли сте някога?

- Да, преди години. Дори съм участвала в подобен търг, и то доста успешно, що се касае до цената, на която продадоха картината ми.

- Как избрахте темата?

- Казах си - Ван Гог е рисувал слънчогледи, защо и аз да не опитам с това. Направих най-напред една скица. Пазя я и след като я рамкирам, ще я подаря на Христо. Тя бе първият вариант. После се развихрих и така както бях напрегната, с удоволствие работих до късно през нощта. Пратих фотос на картина на един приятел художник. Той ме посъветва какво още да донаправя. Не знаех, че платното трябва да се лакира, за да блеснат цветовете. Свърших и това, рамкирах готовата работа и накрая като я погледнах, признавам си, хареса ми. Не очаквах, обаче че ще платят за нея такава сума. Дори не познавам човека, който я купи. 

- Не си ли помислихте, че от рисуване може и да печелите повече, отколкото от театър?

- Не, но си купих още бои и платна и сега като ми мине концертът, с огромно удоволствие продължавам. Намирам, че рисуването е идеално средство за разтоварване от стреса.

- Мислили ли сте си някога да станете художник?

- Не. Искала съм само едно: да бъда актриса. Това, което съм. Това е била мечтата ми открай време. Имах невероятна баба, която ме водеше непрекъснато по театри, оперети, опери, знаех цели арии наизуст. Възхищавах се на Спас Джонев, Ружа Делчева, Андрей Чапразов. А накрая учител ми стана Апостол Карамитев. Завършила съм единствения клас, който той изкара. Бяхме заедно с Велко Кънев, Юри Ангелов...

Не знам дали съм била по-щастлива заради това, че съм приета във ВИТИЗ, или заради факта, че съм в неговия клас. Преживях четирите си най-щастливи години в живота. Заради нас Апостол изостави своята кариера: кино, телевизия, радио. От сутрин до вечер беше с класа, а в събота и неделя, когато всички други почиваха, имахме по шест часа допълнително занятия по актьорско майсторство. Дори и други колеги идваха за тези часове. Още във втори курс излязохме на голямата сцена на „Учебния театър“. Това беше пробив. Направихме много пиеси: „Женско царство“, „Страх и мизерия в Третия райх“ „Волпоне“. Професорът ни изстискваше като лимони, но не жалеше и себе си. В четвърти курс вече се мълвеше, че е болен, но той не го показваше по никакъв начин. И така до края, който за съжаление дойде твърде рано. 

- Кои от колегите ви бяха с най-обещаващо бъдеще?

- Целият клас беше прекрасен, много обещаващи таланти. Това не може да се скрие. За съжаление с никой от моите състуденти не се срещнахме по-късно на сцената. Пръснахме се по театрите. Всеки си пое по пътя.  

- Как се почувствахте вече на голямата сцена, на сцената на Младежкия театър?

- Бях притеснена, естествено, но ме посрещнаха изключително топло. Когато постъпих, вече бяха разпределени ролите за първата пиеса на Дончо Цончев - „Хубавата Мария”. Главната героиня трябваше да играят Гинка Станчева и Йорданка Кузманова. Като ме видя обаче, Йорданка се отказа, ето, каза, идва младо момиче, което е точно за ролята. Страхотен жест. Пиесата имаше огромен успех. За ролята на Мария получих наградата за дебют. Там ме видя Асен Траянов, с когото заснех поне петдесет от седемдесет телевизионни театри, в които съм участвала. 

- Но преди това, още в първи курс, бяхте жената на голямата сръбска звезда Гойко Митич във филма „Оцеола“, по романа на Майн Рид, голям хит за времето си. Как стана това?

- Случайно. Режисьорът Конрад Петцолд ме избрал по снимка. Срещнахме се, после отидох при Апостол и му казах: „Канят ме да играя жената на Гойко Митич, ролята не е лоша...” „В никакъв случай - отсече той. - Не позволявам. Още ти е рано”. Попари ме. Много страдах, но и през ум не ми мина да му скърша хатъра или направя нещо зад гърба му. Той беше идол за нас. Целият клас гледахме всяко негово представление в Народния театър. В Театър 199 играх „Варшавска мелодия“  с Невена Коканова. И там бяхме всяка вечер. Няколко години след като завърших, заснехме със Стефан Данаилов същата пиеса за телевизията.

В пиесата „Квартет” с Антон Радичев

- Но все пак вие играхте във филма „Оцеола“. Професорът не се ли разсърди?

- Не. Той ми разреши. Явно от екипа са говорили с него, убедили го. „Оцеола“ беше огромно събитие. Там звезди бяха не само Гойко Митич, но и всички останали: Юрие Дарие беше най-голямата звезда в Румъния, Хорст Шулце – в Германия, Кати Буш - суперпопулярна в Унгария. Ние с Пепа Николова бяхме най-млади. Току-що прохождахме.

- Какъв човек е Гойко Митич? Как се държеше с вас?

- Роди се едно много хубаво приятелство. Единствено двамата можехме да си говорим на българо-сръбски. Той ми помогна да навляза в работата. След «Оцеола» ме поканиха за още два филма в Германия. Дори режисьорът на единия започна да пише нов сценарий за мен и една немска актриса. Щях да имам хубава роля, но всичко пропадна с падането на берлинската стена. 

- Виждали ли сте се с Гойко Митич след заснемането на филма? Оттогава има близо четиридесет години.

- Никога. Но когото Катя Генова ме покани в предаването си: „Ах тези муцуни“, екипът тайно се свързал с него: Той каза много хубави думи за мен. Твърдеше, че още тогава знаел, че ще стана голяма звезда, обясняваше колко ме харесвал. Много ме трогна.

- А вие харесвахте ли го? Била сте съвсем млада, а той суперпопулярен и чаровен мъжкар, не се ли влюбихте в него?

- Харесвах го, но не се влюбих.

Съпругата на Гойко Митич в „Оцеола”

- Защо?

- Защото ми е колега. Имам принципи още оттогава.  

- Значи доста артисти сте направили нещастни. 

- И в телевизията, и в киното, и в театъра играх и играя с едни от най-обичаните и харизматични артисти, напротив, не са нещастни - обичаме се!

- Четвърт век в Младежкия театър, щастлива ли бяхте?

- Да, много хубави роли изиграх. Всяка млада актриса може да мечтае за такъв репертоар. Колективът беше сплотен, приятелски настроен. Салонът беше претъпкан, нямаше билети за месеци напред, дори приятелите си не можех да уредя. Имала съм по 28 представления на месец. Първите мюзикъли направихме там - „Любовни булеварди“, „Законът на джунглата“, на 20-ия ден от раждането на дъщеря ми започнах репетиции на „Оливър“. Страхотно време беше. Уморително, но щастливо! 

- Играхте ли Жулиета?

 - Не и никога не съм имала подобно желание. Искала съм винаги ролята ми да е богата, интересна, любопитна и такава, че да извадя от себе си нещо, което не съм очаквала. 

- Споменахте препълнените салони, но дойде време след промените през 1989 година, когато те се изпразниха напълно... Мизерията влезе и в театъра. Имахте ли тогава чувството за обреченост? Помислихте ли да се откажете? 

- Никога. 

- Вие създадохте един от първите частни театри „Искри и сезони“. Лесно ли ви беше да се лишите от, макар и мизерна, щатна заплата? 

- Идеята беше на съпруга ми. Не си представях много ясно какво ще правим, притеснявах се, но от друга страна, овенът в мен заговори. Амбицирах се. „Искри и сезони“ тръгна с „Кафе с автограф“ - Вили Казасян, Венчето Коканова, Ивайло Христов и аз. Любомир Пеевски написа и първата пиеса специално за театъра „Крехка нежност в късен следобед“. Прекрасна история, в която си партнирахме с Ивайло Христов. Салоните бяха претъпкани. Въобще не мога да се оплача от липса на публика през тези 21 години. Това е истината. Нека не прозвучи като самохвалство, но хората заобичаха „Искри и сезони“. В афишите му през годините са изписвани имената на: Ивайло Христов, Пламен Сираков, Невена Коканова, Стоянка Мутафова, Иван Балсамаджиев, Веско Ранков...

Никога не съм правила компромис с три неща: актьорите, които ще играят в пиесата - абстрахирала съм се от приятелството, гледала съм да бъде най-подходящ за ролята, пиесата да бъде силна, въздействаща и режисьорът, който ще я направи, да има отношение към нея и желание да направи най-доброто. И дарба за това, разбира се. 

- Вие сте директор и собственик на театъра, това значи ли, че във всичките му постановки трябва да има роля за вас?

- В някои няма, но по принцип в „Искри и сезони“ съм изиграла едни от най-хубавите роли, за които може да мечтае една актриса!

Интервю на Исак ГОЗЕС

Коментирай