През целия си живот, или откакто е станал на шестнадесет години, та до днес Николай Петров не е преставал да лъже. Прави го демонстративно, дори нагло, без всякакво притеснение, респект от Бога или страх, че ще го хванат. Не подбира наивниците. Лъже и малки, и големи, и мъже, и жени. Лъже и по телевизията. Но явно в неговите измами има някаква мистерия, защото излъганите, вместо да го разобличат и пратят там, където е мястото на всички лъжци, му ръкопляскат, а той им се кланя. Но наглостта му не спира дотук. Научил и дъщеря си Деница да лъже.
От съвсем малка, от 3-годишна, е започнал да я въвежда в изкуството на лъжата. Та сега лъжат в дует, който се казва „Корли” и идва от артистичния псевдоним на бащата Николай Петров. И ако трябва да обобщим, Корли лъже повече от петдесет години. И за всичко това два пъти през 1997 и 2005 година Съюзът на артистите го награждава с най-високото си отличие „Икар” за вариететно изкуство. Пак два пъти, при това поред, е обявяван за „Златен феномен”. София го е възнаградила с почетния си знак, а Министерството на културата с медала „Златен век”. Макар и просперирал с лъжи, Корли твърди, че е много честен човек. Затова е и беден. Което пак е лъжа, защото отдалеч му личи, че е духовно богат, а и има в дома си едно истинско съкровище - награда от Господа, въпреки че си го е направил сам – своята талантлива дъщеря Деница, която в момента буквално омайва с гласа си треньорите в „Гласът на България”. Тя се ражда, когато той е на 55, но както казват – такива неща се случват само на истинските мъже.
- Мистър Корли, кой ви научи да правите фокуси? Може би баща ви?
- Баща ми Йосиф Петров беше авантюрист от световна класа. От фронта през Втората световна война се връща окичен с медали. Махалата е възхитена. Какъв герой. Той приема овациите, докато се разбере, че като страхотен играч ги спечелил на карти. Не го помня от дете, защото изчезнал. Заминал за Америка. Обикалял, стигнал чак до Патагония. Тогава за него съдех по шоколадите с котешки глави на опаковката, които за голяма моя радост пристигаха от време на време. После изведнъж се върна. Влязъл през турската граница, обявил се за шпионин. Пристигна вкъщи. Красавец със сини очи. Майка ми го беше осъдила за това, че докато е отсъствал, не ми е давал издръжка. Трябваше да ми плати всичките пари наведнъж. Той ми предложи сделка. Даде ми един красив часовник, а аз, вече бях сравнително голям, подписах, че опрощавам дълга му. В същия миг, в който подписът ми цъфна на документа, той си прибра часовника и каза: „Кой се е минал, минал се”. После отвори махленска фурна и стана любимец на жените от квартала. Почина от рак на белите дробове, без да е палил цигара. Майка ми, от Асеновград, цял живот работи на три смени в завод „Ворошилов“ и не се омъжи повече.
- Да се върнем на въпроса: Как станахте илюзионист?
- Започнах в театралната школа на Парис Николов. Тя даде имена като: Николай Николаев – Бате Николай, Лидия Вълкова, Стефан Воронов, Мариана Аламанчева... Заедно с това станах градски шампион по плуване на 50 метра свободен стил. После отидох да тренирам бокс. Толкова ми е акълът. Брат ми, от първия брак на майка, беше републикански шампион - Борислав Русев от „Славия“. Възхищавах му се и исках да съм като него.
Един ден той донесе някакви ръкавици, накара му да ги сложа и каза: „ Я да видя какво си научил”. Отказах и той като ми отпра един удар, ме просна на земята, после рече: „Един стига да го бият в това семейство. Ако още веднъж те видя да си влязъл в залата за бокс, като хлебарка ще те смачкам”.
Тогава се хванах с акробатика. Правих рундат, двойно салто, стигнах до майстор на спорта. На шестнадесет години ме взеха в цирка. Започнах да се уча. Влязох в програмата. Един ден отпред, пред шапитото, гледам един артист - Сабачката. Държи една цигара и след миг тя изчезна. Залепих се за него, исках да видя как така ги крие тези папироси. Така започнах. През 1966 година. Жонглирах с топчета за понг-понг. Влязох в една международна програма. После в най-престижното шоу - на бар „Астория”.
- Били сте студент и във ВИТИЗ, защо се отказахте?
- На един национален рецитаторски конкурс спечелих първа награда. Казах стихотворението „Главната улица“ на Дамян Бедни. Приеха ме в класа на Моис Бениеш и Жени Божинова. Денем учих във ВИТИЗ, а вечерта в „Астория“ получавах 15 лева за половин час. Най-луксозните обувки – трандафорите, тогава струваха дванадесет лева, а арабите продаваха златните пръстени за двадесет. Беше много добре.
- Вземали сте много пари, затова ли се отказахте от театралната академия?
- За съжаление неочаквано получих нервен спазъм на гласа и реших, че е най-добре да съм си режисьор, драматург и главен герой на собствената си програма. Тогава само в София имаше двадесет и две заведения със спектакли. Много работа и много пари. Любимите ми номера бяха манипулацията с часовници и с осем халки. Правих и акробатични трикове, докато се контузих и седнах за известно време на инвалидна количка. После продължих с баланс на стълба, ножове, саби... Имах богат репертоар.
- Участвали сте в конкурс за двойник на Чарли Чаплин?
- Това беше в Италия. Взех трето място, но продължавам да си мисля, че Чаплин не може да бъде имитиран. Направих цял спектакъл, посветен на гениалния актьор. В най-престижните нощни клубове в чужбина, където съм го играл, се е посрещал много ласкаво.
- Много драми сте преживели покрай жените си. Първата избягва, втората, която е 26 години малка от вас, почива съвсем млада. Какво се случи?
- Работех в Югославия, когато асистентката ми избяга. От милицията ми забраниха да работя. Твърдяха, че съм знаел за намеренията й. А това не беше вярно. Заплашваха ме със затвор, което значи край с баровете. Тогава се скрих във фабрика „България“ за няколко месеца. Станах хамалин. Там срещнах първата си жена. Работеше на кантара в предачната фабрика. Скромно момиче от Казанлък. /Сега оттам и котка не вземам!/ Събрахме се, започнахме да работим по заведенията. Родиха се двамата ни сина. Когато поискаха да ме вербуват за агент на службите, отказах. Тогава написаха в досието ми: „Лабилен характер, подлежи на провокация, да не се пуща на работа на Запад”. Двама мои колеги потвърдили тези думи. Единият още е жив.
- Тогава решавате да бягате?
- Не. Жена ми вече имаше извънредна артистична категория. На 26 март 1989 година замина за Италия. Идеята беше да се обяви за невъзвръщенка и после да се опита да ни изтегли с двамата ни сина. Съвсем скоро обаче ограниченията паднаха. Веднага заминах за Рим. Тогава скъпата ми съпругата откровено изповяда, че вече се влюбила в друг, че е объркана и че се разделяме. Малкият ми син Емил бе на четири, големият – Христо, в единадесети клас. Останах с двамата и тъщата.
- Как срещнахте втората си жена и голяма любов?
- Вяра беше в моя екип. Тя е от Русе. Съвсем млада. Подари ми живота си. Шестнадесет години работихме като артисти. Стигнахме до Южна Корея, Япония, обиколихме цяла Европа. Направихме страхотна програма: интересен декор, осветление. Взехме и тъщата /цял живот си патя от тъщи/. През 2000 година се роди Деница. На три години я изкарахме на сцената. Започна да печели награди.
- Кога се случи най-лошото?
- През 2004 година на Вяра, голямата ми любов, откриха рак в стомаха. Професор Димитрова, велика българска лекарка, направи всичко възможно. Отказахме се от химиотерапията. /Нека да не тровим тази красива жена!/ Започнахме да търсим алтернативни средства, лекарства идваха от целия свят. Жена ми имаше огромна воля. Искаше да живее заради детето. Беше на сцената до последния ден. Година и половина, след като откриха болестта й обаче Господ я прибра. Деница тогава бе на шест. Останах само с нея и пак с тъщата. Втората. Когато обаче се опита да командва в собствения ми дом, а помолих да напусне.
- Сполетява ви и инсулт?
- Една сутрин както в прекрасно настроение си пиех кафето, изведнъж паднах. Казах си: „Ами ако това е смъртта, то е хубаво нещо. Става бързо”. После си помислих: „Ами детето?”. Започнах да пълзя, не мога да говоря, ръмжа. Дъщеря ми се смее, мисли, че разигравам някакъв етюд. А аз плача от безсилие. Тя ме спаси. Запази хладнокръвие, успя да извика комшиите, те се обадиха в „Бърза помощ” и оцелях. Само че гласът ми се промени. А преди беше страхотен. В шоуто ми имаше песни, имитирах Челентано...
Деница иска да е актриса в Америка
Деница е красавица, виждали сме я в „Х фактор”, а наскоро и в супер спектакъла „Мама миа” в операта. Разбира се, продължава да е и в шоуто на баща си, с когото изнасят спектакли по училища и детски градини. „Попаднах в „Х фактор” случайно. Дотогава бях пяла, но само под душа. Съседът ни, певецът Радо Шишарката, каза, че ще ме запише. Отидох на кастинга без никаква подготовка. Изпях една песен.
После музикалните педагози поискаха да чуят и друга. Не знаех. Мозъкът ми бе блокирал. Направих няколко елементарни фокуса. Дони поиска да запиша нова песен. Смятах, че повече няма да ме потърсят. Продължих заниманията си в актьорската школа на Малин Кръстев. Неочаквано ме извикаха отново. Събраха ни с още две момичета, кръстиха трупата ни „Трежърс” – съкровища, ние пък искахме да сме „Апокалипсис”. Петя бе от Русе, а Виктория от София. Отначало не се харесахме. Всяка искаше да пее сама. Отношенията ни се обтегнаха. Стигнахме до бой. Предупредиха ни: Или ще пеете трите, или си тръгвайте. В крайна сметка се представихме добре. Влязохме в десетката и се разделихме като приятелки. И сега се чуваме от време на време.” Деница има още година, за да завърши гимназия. После иска да замине за Америка, да стане певица и актриса. Това е мечтата й. Знае, че никак няма да й е лесно. Но твърди, че непременно ще опита./show.blitz.bg
Интервю на Исак ГОЗЕС
