С фотоапарат в ръка и голяма доза упоритост Радослав Първанов вече години наред следва благородната мисия да запази за поколенията образа на изоставени български църкви. Според него, макар и с рухнали покриви, останали с четири стени, унищожени стенописи и ограбени икони, те все още пазят духа на миналото, разказват за хората и живота, който е кипял в тях.
А днес с помоща на добри християни, някои дори възкръсват. За повечето обаче, след години ще напомнят единствено снимките на Радослав. Той започва да снима още като ученик, дипломира се като електроинженер, но не се разделя с фотоапарата. Учи фотография в Германия и Англия и днес без колебание казва, че това е неговата професия.
- Г-н Първанов, от години снимате исторически забележителности, като вписвате в фотосите си млади красиви момичета, облечени в национални носии. Как изглежда миналото и бъдещето в един кадър?
- Всъщност това е разказ за родината ни и младите хора, възпитани в българските традиции. Първата такава снимка направих през 2014 г. в Пловдив. Сега вече имам стотина модела. Те пък запалват и други, които да облекат старите носии и така все повече хората научават за нас като народ. Мисля, че така малко се повдига самочуствието ни, което е доста стъпкано напоследък.
- Такива фотоси показахте и на престижната седмица на фотографията в Милано, как се приеха те?
- Ами хората дълго се задържаха и гледаха лицата на момичетата. Още повече, че пет от моделите ми бяха там. Повечето от посетителите, които не познават страната, ни питаха дали това не са карнавални костюми, които се обличат само при определени поводи. Те не предполагаха, че хората са живяли с тях. Други пък се интересуваха какво е закодирано в шевиците, какво точно искат да кажат те.
Розоберачката, включен в изложбата на National
- От къде дойде интереса ви към изоставените църкви?
- Обичам да спортувам, ходя на планината, карам велосипед и покрай това търсех места с автентична архитектура. В Габровска, моя роден край, има над сто села без жители. Там се натъквах на такива изоставени къщи.
- Как изглежда едно село с нула жители?
- Тъжно. В него всичко е буренясало, жиците са прекъснати на входа му, няма кофи за смет, мирише на дървесина, чуват се птички, виждаш изоставени стопански постройки, няма животни, къщите се рушат и някъде накрая е рухналата църква. Според статистиката в България има около 190 такива села.
- Една такава гледка сигурно навява не само тъга, а и чувство на безпомощност?
- През годините установих, че чрез изкуството мога успешно да насочвам вниманието на хората към тези проблеми. Убедих се че, за тях трябва да се говори, че не трябва да гледаме само откъм розовата страна на живота. Снимахме момичета пред един изоставен метох в град Златица. В него се е криел Левски, има уникално скривалище, невероятно историческо място. Покривът бе паднал и всичко това се рушеше пред очите ни. Показах това, дадох гластност по телевизията, местната власт ме атакува, обидена защо показвам грозната част, но в крайна сметка днес, с европейски проекти и финансиране, метоха вече е възстановен.
Бившата бразилска президентка Дилма Русеф в Габрово
- Това е радостно, но едва ли можете да дадете много други такива примери?
- Като снимам храмовете, искам да покажа, че има една огромна пропаст между нас и вярата, че трябва да има страх от Бога. В изоставените църкви бродят мародери, крадат църковната утвар, иконите, но се случва и друго. Наскоро Господ ме срещна с един приятел, с който не бях се виждал много години. Той сподели, че са се хванали да възстановяват стогодишната църква на родното му село. Трабваха им пари. Помоли ме да разкажа за нея. Проведохме кампания, събрахме доста голяма сума и ремонта започна. Радостното е, че доста млади хора казаха: Тази вечер няма да идем на дискотека, а предвидените 50 лева ще ги дадем за църквата. Те искат някога да кръщават децата си там, да ходят на празници, така се отваря портала им към вярата.
- Доста време сте отделили на храм-паментика на БКП на Бузлуджа. Как се чувстна един млад, необременен от коменистическата идеология човек, там?
- Има нещо смазващо. Мащабът. Чуствах се странно, не на място. "Чинията" е изграден като поклонически храм, но за атеисти. Това тласка към някакъв вид безверие. Иначе мястото е пленително и много ветровито.
- На вашите 28 години смятате ли, че строителството му е било оправдано?
- Качвал съм се по стълбите на върха на пилона, висок седемдесет метра. Някога това е ставало с асансьор. Паметникът е гениален като архитектурно постижение, уникален, номер едно сред на най-посещаваните изоставени обекти, но това не оправдава строежа му. Говорил съм с архитекта на монумента Георги Стоилов. Той ми сподели, че Тодор Живков е дал идеята за деветдесетата годишнатата на БКП да се сложи там една плоча с петолъчка, но в крайна сметка се е стигнало до това, което е днес.
Христо Христов Гъдев – син на майстора, монтирал фигурата на лъв върху Паметник на Свободата, Шипка
Човек на ръба на пилона, Бузлуджа
- Има бъдеще това място?
- Броил съм, в почивен ден от там минават по 2000 души. Хора от всички континенти питат: Как може да се руши всичко това. Историята около него може да е лоша, но то трябва да се пази и да носи пари. Добре, че вече има проект мозайките да бъдат консервирани и каквото е останало да се съхрани.
- Досега говорихме само за сгради. А какво научавате, когато снимате хората? .
- През 2005 година в България дойде великият колоездач Еди Меркс. Обсипаха го с внимание, предлагаха му много неща. Успях да взема интервю, попитах го:
- Искате ли да станете българин? - Много съм стар, за да стана, но бих искал - отвърна ми. Снимал съм внука на легендарния Пеню Бомбето, строил паметника на Шипка. Той ми разказа, че тогава е било много студено, мечка нападнала бараките на строителите, много хора са се разбягали заради нечовешките условия и обектът бил изоставен. Пеню Атанасов обаче се връща и работи до завършването на храма. В крайна сметка обаче, никой не се сеща да го покани на откриването.
Данчо Данчев изписва точния брой на стълбите към Шипка Адриан Новаков, скулптор участвал в създаването на новия герб на Република България в ателието си
Имам снимка, на която бившият директор на храма Данчо Данчев изписва с тебешир последната стълба до върха. Тя е номер 920. Това трябва да се знае. Това са стъпките ни към свободата. Срещал съм се с внучката на генерал Столетов - Занаида. Тя бе много щастлива заради уважението, с което се отнасят у нас към дядо й. Няма да забравя и баба Неделя от село Угорелец, близо до Севлиево. Тя ми разказва с какво огромно желание хората са събирали пари и са строили църквата. После станала свидетел на нейната разруха, а сега и на възстановаването, и новия й живот.
- Имате ли любима своя снимка?
- Една фотография е деветдесет процента емоция на автора и десет техническо изпълнение. Мнозина обаче, знаят колко труд се крие зад това. Снимах цяла нощ метеорен дъжд, за да получа накрая един-два кадъра. Моя розоберачка влезе в престижното списание National Geographic. А един нощем пейзаж от Велико Търново по време на спектакъла "Звук и светлина" беше харесан от бизнесмен от Швейцария. Получих за това доста добра сума и сега той е в офиса му, като само дължината му е три метра.
Интервю на Исак ГОЗЕС
Снимки: инж. Радослав Първанов
