Стоян Илиев с право може да се нарече доайен на българските художници. Наскоро той навърши 85 години, но и до днес не престава да рисува. Синът на отец Стефан има странна съдба. Заради тежки проблеми при раждането бащата трябва да избере кой да бъде спасен: съпругата му или двамата близнака, които тя носи. Трудно решение. Избира жената. За щастие оцелява не само тя, но и едното от бебетата. Това се случва в село Здравец, Търговище. После семейството се мести в с. Лиляк. Явно населението му доста е пречело на минаващите кервани, защото турците му дали име, който в превод означава „Махнете се от тук“. Там бъдещият художник взема за първи път молива и четката. А това е свързано с друга драматична случка от живота му.
- Г-н Илиев, кога нарисувахте първата си картина?
- На дванадесет години се разболях от бронхопневмония. Качиха ме на една шейна и ме закараха в болницата в Търговище. Баща ми даде всичките си пари, за да ме спаси. Не ми разрешаваха да ходя на училище и като нямаше какво да друго да правя, започнах да прерисувам иконите.
- Но избирате друга професия, не ставате художник?
- Завърших гимназия. Съученици ми бяха децата на царския съветник Лулчев, интернирани далеч от София, след като народния съд осъжда баща им на смърт. После продължих да уча в Строителния техникум в Шумен. Там учителят ми по рисуване, като видя моите картинки каза: "Ти трябва да станеш художник. Завърших и на деветнадесет години контролирах строежи в Генерал Тошево, Търговище, Омуртаг.
- Но не забравихте рисуването...
- Не, вечер в кръчмата на хазайна ми правех портрети на клиентите, а те след като ги видеха, кимаха с глава: Прилича. Нарисувах и готвача и получих цяла тава кебапчета. Голяма награда в онова гладно време.
- Пътят ви до Художествената академия не е бил никак лесен. Три пъти сте кандидатствали. Не помислихте ли да се откажете?
- Не. За нищо на света На третия път ме приеха, последен. При попълването на документите бях сгрешил специалността, която исках да уча и така влязох монументална скулптура при професор Любомир Далчев. Негови са фронтоните на съдебната палата. Голям творец и педагог. От него съм научил много. Той ме покани да му помагам при изработването на паметника на падналите в бой моряци във Варна. С парите изкарах шофьорски курсове и си купих фотоапарат.
- Но не останахте при него... Защо?
- Исках да бъде живописец. Така попаднах при професорите Дечко Узунов и Ненко Балкански. Там бе и Илия Петров. Той не ме обичаше. Рисуваше само от натура. И мен е рисувал.
- Какви хора бяха тези големи творци?
- Бай Дечко беше ларш. На стари години караше кола. От всички бои по-малко и едно повече. Това ни учеше. И Владимир Димитров-Майстора идваше в Академията. Нашият занаят е такъв, иска много жертви-казваше. Тогава не си давах сметка колко е велик. Светлин /Русев/ беше в предния курс, а с Димитър Казаков-Нерон бяхме състуденти. Веднаж доведе в квартирата ми една много красива дама и изчезна. После разбрах, че били в развод.
- Какво се случи след като завършихте?
- Оцениха дипломната ми работа с отличен, но нямах софийско жителство. Десет години се местих от квартира на квартира. Рисувах плакати: за първи май, за девети септември. Голяма мизерия. Наемите ме задушаваха. Накрая живеех в един изоставен магазин. Нямаше къде да отида, а вече бях женен. Тогава един приятел, връзкар, обеща да ме уреди.
- Успя ли?
- Прати ме в Съвета при негов човек и докато чакам, гледам до мен седи Боян Радев. Беше вече олимпийски шампион, известен. И той чакаше за квартира. Ти какъв си - попита ме? Художник-отвърнах. Като си такъв дай ми една картина. Дойде в ателието, свалих му едно платно и му го подарих. И то стана първата картина в голямата му колекция. Тогава го помолих да ми стане кум. Имаше бял мерцедес, така че колата бе осигурена. Но Боян уреди и фризурата на жена ми, при най-модерния тогава коафьор. Без пари. Булката ми обаче никак не се хареса, дори се разплака. Казах й, че и така я обичам и се успокои.
- Колко картини сте нарисували?
- Не знам. Много изчезнаха. Една част заминаха за Америка. Платиха ми добри пари. После направих сграфитото на стената пред „Театър 199“ - „Българска трапеза“. То още стои. Напълно запазено, въпреки, че от тогава за минали вече 35 години.
- Имате и една мащабна картина на третия етаж на Националния дворец на културата. Каква е пък нейната история?
- Започнах го с един мой автопортрет. После захванах да донаждам лица на мои колеги: На Стоимен Стоилов, Емил Стойчев, Димитър Киров, Сули. Стана толкова голямо, че нямаше къде да го държа. Тогава го занесох в НДК и то си остана там. Много се молих да направят пред него един парапет, но не стана.
- А как направихте портрета на Лили Иванова?
- Лили дойде в ателието ми. Поисках да ми позира, но тя предпочете да я рисувам по снимки. Получи се добър портрет. Тя много го хареса.
Интервю на Исак ГОЗЕС
