logo

Дивна: Бях отписала себе си, отказвах да приема, че има живот оттук нататък

Дивна: Бях отписала себе си, отказвах да приема, че има живот оттук нататък

Започнах да се чувствам по-добре, когато Криси започна да се чувства по-добре

На 12 март тази година певицата Дивна катастрофира тежко на пътя Русе - София, а в колата с нея бе и моделът Кристин Илиева, която пострада сериозно и след серия от операции продължава своето дълго възстановяване. Най-трудно и за двете момичета обаче е да излекуват не физическите рани, а психиката си от преживения ужас. Неотдавна Кристин даде своето първо тв интервю след инцидента, в което каза, че е простила на приятелката си, въпреки че все още е нужно време отношенията им да се възстановят. Дивна не е давала интервюта досега. Прави го за първи път с ясната нагласа, че докато не събере отново всички парченца от пъзела на живота си, той няма как да започне да се случва пълноценно. Едно от тях са моментите, в които разбира, че с всеки изминал ден приятелката й Кристин става все по-добре. Това е така може би защото приятелството между двете момичета се оказва толкова силно, че дори подобен жесток инцидент не е способен да го помрачи.

Преди два месеца с Дивна се свързва тв водещата Миглена Ангелова – за да поговорят и да я покани да подкрепи каузата на Национално движение „Овация за отговорни млади шофьори”, чийто организатор и инициатор е. Двете провеждат близо двучасов искрен и безкрайно личен разговор, който буквално разтърсва Дивна. Впоследствие тя приема да стане посланик на каузата. „Реших да се включа в „Авто Овация” не защото мога да казвам кое е правилно и кое не, а за да дам своето послание към хората – ако могат, наистина всеки път, когато се качат в колата си и сложат колана, да осъзнаят, че трябва да са благодарни за това, че могат да го правят всеки един ден”, казва младата певица, която преди инцидента е била винаги много отговорен и внимателен шофьор. „С това шега не бива. Но сега чувството, с което оценявам живота, е различно. Ако човек гледа принципно на нещо само от гледна точка на отговорността, това е по-скоро задължаващо, но ако го прави с подхода, че има възможността да го прави и че всичко ще бъде наред, би било тотално различно”.

- Дивна, от жестокия автоинцидент преди няколко месеца насам ти буквално се изолира от живота, оставяйки на болката и страха да владеят изцяло душата ти. Как излезе от това чувство?

- Наистина се бях изолирала тотално от живота. Не виждах смисъл в нищо, единствено мисълта как е Кристин и че се оправя малко по-малко ме крепеше. Осъзнах, че наистина не всичко е под наш контрол, въпреки че шофирането в едно нормално човешко определение, е един вид упражняване на контрол от човек върху машина. Заради това е много лесно да кажем, че този или онзи шофьор е причинил дадена катастрофа. Самата аз разсъждавах по същия начин месеци наред след моята катастрофа. И именно това ме събори най-много. Но преди два месеца, след като проведох един разговор с Меги (Миглена Ангелова, б.а.), онова, което си казахме, се оказа много ключов момент за моя психичен рестарт. Още когато я чух първоначално по телефона, усетих една подкрепа, която до този момент не бях усещала много месеци. Подкрепа, която ми показа, че не всеки може да те съди и замерва с остри камъни и думи защото ти също си човек. Тя беше първият човек, който ми показа тази гледна точка и ми помогна да спра да се самообвинявам. При живия си разговор с нея думите й успяха да ми върнат страшно много вярата, че нещата се случват с причина в този живот. И причината винаги е добра, макар и обстоятелствата на първо четене да изглеждат не лоши, а направо ужасни. Благодарение на Меги, на времето, което мина, на всичко, което прочетох и малките разговори, които съм имала и с други хора, успях да осъзная, че в някои ситуации ние не можем да контролираме изцяло това, което се случва. Има много външни фактори, за които човек дори не предполага, че могат да рефлектират върху него, и в конкретния момент да наредят такъв пъзел, в който дори да нямаш време за реакция. Имах нужда да успея да превключа копчето и се надявам да се върна пак, но вече към подобрената си версия.

- Казваш, че вече си пренаредила пъзела, така ли? Кои са нещата, които ти убягваха преди?

- Вече мога да погледна картинката отстрани. Да си дам сметка, че бурята, която се случи, беше преекспонирана жестоко до такава степен, че излезе извън всякакви нормални граници, беше изкуствено създадена. Всъщност нещата са много по-прости. Голяма част от твърденията в публичното пространство бяха тотално измислени. Но за мен за съжаление това бе капчицата, която преля чашата с чувство за вина! В началото някак успявах да се държа, да отстраня този шум, защото за мен беше и продължава да бъде най-важно Кристин да оздравее и всичко да бъде наред с нея. В един момент обаче стана невъзможно, защото случката се превърна в такава всеобща трагедия, в нещо като притегателно за всевъзможни обвинения. Станах отговорна дори за неща, над които нямам власт. А всъщност историята е тази – имаше много лоша случка, но всичко малко по малко се нарежда, пъзелчето се пренарежда и върви към прогрес. И вече сме почти на финалната права.

- С кого? С Кристин ли?

- Да. С нея непрекъснато си поддържаме връзка. Говорим си за тези неща. Подкрепяме се, когато се почувстваме по-слаби духом и всъщност това е най-важно в цялата ситуация, а не всичко останало. Фактът, че сме живи, е достатъчно показателен, че ситуацията има и ще има добър завършек.

Кристин се възстановява по план

- А успя ли да се справиш с чувството си за вина или поне да го трансформираш в посока, която да не е вредна за теб?

- Дълго време се чувствах много безсилна, което ме влудяваше. Искаше ми се, едва ли не, да мога като с магическа пръчка да оправя всичко и никой да не страда. Най-много ме тровеше мисълта, че не мога да го направя. Не си позволявах дори и една усмивка, защото изпитвах вина, че не съм достойна да се усмихвам. Кристин е човек, когото много обичам и на когото много държа, и точно тази емоция ме владееше през цялото това време, както и продължава. Да не говорим за това, че и моето, и нейното семейство, изстрадаха страшно много покрай цялата ситуация, дори много повече от начина, по който ситуацията владее нас. Това да гледаш отстрани мъката на най-близкия си човек и да не можеш да направиш нищо, е много жестоко. При мен тази трансформация на чувството за вина отне месеци.

Първите четири ми бяха критични До края на лятото отказвах да приема, че има живот оттук нататък. Бях отписала сама себе си, въпреки че постоянно се информирах как върви възстановяването на Криси. Чувствах, че не заслужавам да правя, каквото и да е, дори да живея. И това беше моята основна и голяма борба, която всъщност продължава и до днес, ще я има винаги. Най-голямото изпитание е да успееш да преодолееш себе си, за да можеш да минеш от другата страна, да видиш позитивите на всяка една ситуация.

- Кои са позитивите, за които се пребори да достигнеш?

- Четох много за духовното израстване и това се оказа ключово, за да успея да прозра, че не сме Господ и че всяко нещо се случва с добра причина. Във времето досега аз не съм се срещала с чак толкова много хора. Бях изолирана. А и голяма част от хората, които преди инцидента бяха около мен, след него предпочетоха да избягат. Срещах немалко неодобрителни погледи в редките моменти, когато излизах навън, за да си разходя кучето например. И си дадох сметка колко често и колко много хората са свикнали да съдят. И то да съдят прекалено строго другите, докато чакат снизхождение и разбиране към себе си.

- Да, хората съдят лесно и обикновено в такива моменти са далеч от смисъла на поговорката: „Да хвърли камък този, който не греши”. Но пък това не ти ли помогна да отсееш лицата от маските около себе си?

- Да, беше точно така, и то по много брутален начин. Това съдене наистина се случва лесно и първосигнално. Винаги съм знаела, че хората, на които мога да разчитам, са семейството ми, но сега го усетих дори още повече, с всяка клетка на тялото. В живота ми се появиха и хора, които никога не съм познавала, но те дойдоха в точния момент. Като Меги например. Бих казала дори, че Господ ми ги изпраща. Имах нужда да се ошлайфвам, да изгладя ръбчетата, да изчистя всякакви ненужни нагласи за живота.

- А вероятно и голямо количество „познати и приятели”?

- О, да. Много. От приятелите ми само двама души бяха на телефона заедно с мен, когато имах нужда. Аз винаги съм успявала да селектирам приятелския си кръг до пръстите на двете си ръце, но в този момент дори те доста се редуцираха. И това също е показателно за нагласата ни за света, за това как общуваме с хората и какво сме готови да приемем. Ако трябва да бъда максимално честна с теб, в първите дни след инцидента, телефонът ми буквално гърмеше от обаждания, но аз усетих това отношение от повечето хора по-скоро като любопитство, дори лицемерие – един вид се чувстваш длъжен да окажеш някаква морална подкрепа към някого, която даже не е искрена. Имаше обаче и такива хора, които бяха искрени с мен.

Приятелството им мина през изпитание, но остана цяло

Много оцених тези, които не ми звъняха в този момент защото не знаех какво да им кажа. Те просто ми написаха, че са до мен и че всичко ще бъде наред, без да ме питат как съм и какво точно е станало. За мен това е подкрепата – просто да покажеш на човек, че можеш да бъдеш до него, когато той има нужда. Доста време ме болеше, може би защото съм била винаги много отворена към хората, искала съм да виждам само доброто в тях, била съм с чисти намерения. Но сега разбрах, че хората са си такива, не мога да им се сърдя, не мога и да ги променя. Въпросът е да не се афектирам толкова, че даден човек подхожда по определен начин, защото той пък може и да не е имал такъв опит до момента и да му е чуждо умението да подхожда адекватно.

- Често ли се връщаш в мислите си към момента на инцидента? Нали казват, че човек побеждава страха си тогава, когато се изправи срещу него…

- Същото си казахме и с психолозите, с които говоря – че няма как да преодолееш даден страх, ако го избягваш. А мен този страх ме контролираше изцяло. В началото беше абсолютно парализиращ, най-големият ми враг. Все още ме е страх, защото щом седна в кола, спомените веднага се отключват – особено когато ми се налага да пътувам по същия този път, на който се случи инцидента. Всеки път, когато това се случва, ми е адски тежко. Дори да се возя в автобус (както напоследък предпочитам), мястото на инцидента си е все така там и ми говори. Въпреки че аз всячески се старая вече да мисля само за хубави неща. Всъщност аз започнах да се чувствам по-добре, когато Криси започна да се чувства по-добре. Когато и комуникацията ни започна да звучи по-естествена, защото имаше период на много неловки усещания помежду ни, което е напълно нормално след подобна случка.

- Кога видя Кристин за първи път след инцидента?

- Истината е, че ме допуснаха да отида при нея чак около седмица и нещо след катастрофата. Аз исках да остана още същата вечер в болницата в Плевен, където я приеха първоначално, но нея на следващия ден я прехвърлиха във ВМА в София и оттам насетне други фактори ми попречиха да отида веднага при нея, както исках. Казаха ми, че е добре тази среща да се случи чак след седмица. В тази седмица аз всеки ден умирах малко по малко… заради чувството на незнание и безсилие. Когато видях Кристин за първи път, бях много притеснена. Бях се подготвила за най-лошото.

- Какво имаш предвид под най-лошото?

- Че Криси няма да ми позволи да бъда до нея в този момент. Но когато се видяхме, бяхме почти цели два дни заедно. Всъщност тогава тя бе тази, която ми даде адски много кураж.

- Тя на теб? А не обратното…

- Да, тя, изключително силен човек е. И е най-ключовият ми вдъхновител в цялата тази ситуация. Може би при друг човек на нейното място реакцията щеше да е различна. Докато бяхме заедно, тя ми казваше: “Диване, няма да те оставя!”, а аз не знаех какво да кажа. Само усещах един обмен на истинска приятелска любов. Казах й, че ако има нужда да излее нещо от себе си, което се е натрупало, нека го направи върху мен. Впоследствие я прехвърлиха за лечение в Турция. Бях готова да отида и там, говорих и със семейството й, но те ме посъветваха просто да дам на Криси малко време.

- Усети ли тогава същия този страх в нея, с който се бориш и ти все още?

- Всъщност колкото повече време минава, толкова повече този страх започва да те обзема, да ти влияе, да отслабваш духом. Смятам, че и при двете ни най-големият шок дойде месец и нещо след самата катастрофа. Тогава се случиха и паник атаките.

- Паник атаките се случват и на теб, и на Кристин, нали така? Ти успя ли да ги преодолееш?

- Да, и на двете. Психиката ни беше болна. Видях в очите на Кристин същият този обсебващ страх от това какво ще се случи, дали ще можем да го преодолеем. Но за разлика от мен, тя успя да го пребори по-бързо или поне по-истински, защото аз, колкото и да си казвах, че реакциите ми са плод на страха, всъщност го виждах по същия начин, по който го представяха медиите – а техните разкази бяха брутално преекспонирани.

- Направила си специален подарък на Кристин – една песен, която се оказва съдбовна в посланието си… Разкажи ми за това.

- Да (насълзяват й се очите). Написах тази песен миналото лято – текст и музика. Тя е с терапевтичен характер, защото тогава имах нужда от друг тип мотивация и песента буквално се изля от мен. И не мога, просто не мога да си обясня как съм написала песента така, че сега тя да пресъздава толкова точно моментната ситуация. Песента предразполага всеки, който я слуша, да почувства, че винаги има надежда и всичко, което ни поднася животът, е с цел да ни направи по-добри и по-силни – и че винаги има смисъл да продължаваме напред. Странното е, че Криси я чу още миналата зима и страшно много я хареса. Впоследствие се случи тази катастрофа и месеци по-късно, когато си я пуснах отново вкъщи, не можех да си обясня как тази песен съвпада в посланието си с нашата ситуация. Точно на рождения й ден почувствах много силно, че трябва да я изпратя на Криси с пожеланието, че й я подарявам с цялата си любов. Написах й също, че отново не е случайно това, че така са се случили нещата, че можем в момента двете да я слушаме, да си поплачем и да продължим с усмивка към бъдещето.

- Нямаш намерение да се отказваш от музиката, нали?

- Истината е, че имаше такъв момент, в който си мислех да го направя. Той продължи доста време. Преди седмица обаче се престраших и направих първата си изява на сцена след инцидента – на благотворителен концерт в Русе. Беше много страшно, защото имах чувството, че сякаш наистина стъпвам за първи път на сцената. Не знаех как ще реагират хората, защото аз продължавам да си мисля, че те ме възприемат с образа, който ми създадоха медиите. Но се оказа, че всъщност изобщо не е така.

Хората ми написаха след това, че никой не ме мрази че такива неща се случват на всеки и че много им липсвам. Разбира се, имаше и агресивни коментари, които дори и да не искаш да допуснеш до себе си, пак ти влияят по някакъв начин. Но е факт, че аз успях да се усмихна, което бе ключов момент за мен. Размърдаха ми сърцето, стоплиха ми душата. Хората ми показаха, че не ме съдят и че ме чакат, което ми даде и следващото парченце от пъзела, за да ставам по-готова и по-готова. В началото обаче не можех да си представя, че ще продължа не само с музиката, но и с живота си – чувствах, че съм разочаровала прекалено много хора, които са ме подкрепяли и харесвали.

- Всъщност не си. Певицата Дивна не е разочаровала никого с музиката си. А човекът не е по-различен от всеки друг, който не е имунизиран от грешки в живота си.

- Да… може би си права. Но представата за популярните личности е събирателна – от техния професионален и личен свят. Освен това дълго време аз не чувах музика в ушите си, както бе преди инцидента. Нямах нищо в сърцето си освен негативна болка и вина. Как да искаш да правиш музика, след като тя трябва да кара хората да се чувстват по-добре?! Доста време нямах никакъв поглед за това, че мога да продължа напред, но малко по малко животът ми предостави обстоятелства и хора, които ми помогнаха още веднъж да осъзная, че музиката е това, с което мога да бъда полезна на хората. Освен това обещах на Меги, че ще се кача отново на сцената.

- А сега ще обещаеш и на мен, че отново ще шофираш колата си – съобразително и внимателно!

- (Усмихва се.) Ами… Дай Боже да се случи. Обещавам ти. Иска ми се отново да усетя, че мога да го направя, вярвам, че ще се получи. Въпреки че съм млада на години, ми се е наложило заради професията ми да навъртя хиляди километри, особено през последните две години. Много искам да почувствам отново желание да се наслаждавам на шофирането.

Интервю на Анелия ПОПОВА

Коментирай