Ирина Митева е позната и от театралната сцена, и от малкия екран. Всички помнят запомнящата й роля на Ина Фотева в "Откраднат живот" и трагичния край на нейната героиня. А начина, по който я преоткриват сега - в "Мен не ме мислете", със сигурност е приятна изненада.
Още по-любопитна обаче, се оказва Ирина в живота и само големия й талант прави загадката за това каква е всъщност тя в реалността, толкова голяма.
В много откровен разговор, пълен с непринудени емоции, съкровени спомени и усмивки, Ирина Митева ни разкрива истинското си лице!
- Ирина, интересен образ имаш в сериала "Мен не ме мислете", труден откъм естествени усмивки, а в предварителния ни разговор ми сподели, че е много забавно всичко?! Голям контраст има?
- О, да, никога не съм се забавлявала толкова на терен през живота си. Изключително забавно и приятно е. Всъщност, всички много се забавляваме. Обстановката е вихрена, творческа, хвърчат идеи във всички посоки и наистина е хубаво да се работи по този начин.
Преди да вляза в екипа на "Мен не ме мислете", не бях сигурна с кои хора ще снимам и как точно ще протече процеса, гилдията е достатъчно голяма, за да не се познаваме всички. Оказа се обаче, че имам изключително много познати и приятели, а тези, които не познавах, са прекрасни.
- И как се чувстваш като Лора? Има ли прилики между нея и теб?
- Тя е доста интересно предизвикателство за мен. Бих казала даже, че тя е леко сухарка, аз така си я наричам – „малката сухарка“, но ми е приятно да играя този образ. Любопитно ми е. Тя толкова трудно изразява емоциите си, а когато го направи, някак си се чувства не на място. Дори и шегите й са сухи и грубиянски. Интересно е да влезеш в обувките на такъв тип човек.
Но не, не си приличаме. Аз съм доста по-усмихнат и приветлив човек – поне според моето усещане, а и според мнението на хората около мен. Докато Лора се усмихва по задължение, по етикет, даже няма желание за тази усмивка. Тя е много амбициозен човек. Не казвам, че аз не съм такава, но нейната амбициозност граничи с мания. Абсолютно безкомпромисна е, пък аз се пускам по течението и накъдето ме отведе живота, натам.
- В началото каза, че когато си влизала в екипа, не си знаела кого ще завариш, както споделяш. Бързо ли се адаптира към различните хора и характери в него?
- О, мисля, че да. Към никого не съм била преднамерена. Не съм очаквала някой да не се справи или нещо подобно. Напротив. Имам доверие на българското кино, знаех, че са събрани хубави хора на едно място, но още по-хубаво е да преоткриваме хората. Както Веси Бабинова казва – един човек или е твоята кръвна група, или не е. А в случая повечето сме от една кръвна група (смее се). А може би и ако не бяхме една кръвна група, нямаше да бъде толкова забавно, и хубаво, на терен, нямаше да се получи и толкова добър краен резултат.
- Определяш Лора като „безкомпромисна“. А има ли в твоя живот нещо, което ще те накара да бъдеш като нея в дадена ситуация? Кое би те извадило от обувките, както се казва?
- Може би има такова нещо, с което не бих направила компромис. Въпрос на ситуация. Смятам, че човек, когато уважава, цени и обича себе си, не позволява на хората да проявяват безгранично неуважение към него. Не мисля, че съм човек, който би толерирал неуважение към себе си. Но всичко е прекалено относително. Животът е прекалено шарен, както и ситуациите му.
Но май това важи за повечето актьори. Ние сме хора, които обичат предизвикателствата. Лесната работа, като че ли, няма муза. Колкото по-трудно е, толкова по-голямо е предизвикателството, и музата, да се справиш с него.
- Минавала ли си досега в някоя такава, много трудна, ситуация, която те е направила, впоследствие, по-устойчива психически?
- Като цяло се старая да имам тази философия за света, че и хубавите, и лошите неща идват с причина. Това ме държи стабилна. Вярвам, че щом нещо е дошло при мен, значи мога да се справя с него.
- Ти ли избра актьорската професия или тя теб?
- Все още не мога да си отговоря на този въпрос – кой кого е избрал. Продължавам да го търся. Вероятно след години опит ще мога да го назова, но, вярвайки че в нашата професия, освен талант и трудолюбие, има и доста голяма доза късмет, аз определено имам късмет и май тя мен повече е избрала (усмихва се).
- А какво общо има твоята прабаба с развоя на събитията?
- (смее се) О, много! Тя беше много възрастна, когато в един наш разговор й разказвах за училище. Имахме юбилей, шоу програма, след която всичките ми учители ми казваха, че трябва да стана актриса, а аз доста се смях на тези думи. Не ги взимах насериозно. Но после, разказвайки й какво ми се е случило, тя ми сподели как преди години в разговор с прадядо ми, си говорили как един ден аз ще стана една прекрасна актриса. И в този момент просто нещо звънна в мен.
Заради нейните думи, а не заради думите на някой друг. Казах си: Да, ще стана актриса! Някак си трябваше да го чуя от нея, за да допусна, че може да стане реалност, с която да мога да се справя. Вярвам, че сега, гледайки ме Отгоре, се радва, все пак ми е орисница.
- Говорейки колко забавно ти е било, опознавайки образа на Лора в „Мен не ме мислете“, не мога да не направя контраста с една друга твоя героиня – Ина Фотева от „Откраднат живот“. С нея по-трудно ли ти беше?
- Там предизвикателството беше наистина голямо, чисто емоционално дали бих се справила с тази задача наистина да минат всичките тези чувства през мен, за да стигнат и до зрителя. Дали бих могла да ги изживея по най-правилния начин. И Лора, и Ина, са много различни предизвикателства, чисто ситуационно.
С Ина беше много хубаво, но ужасно трудно – от онези предизвикателства, след които си казваш: „Еее, оцелях!“ Беше голямо предизвикателство да се науча да се разплаквам за една минута време, включително и ако минута преди това съм се смяла от сърце. Първоначално беше доста стресиращо за мен.
А сега, с Лора, ситуацията е много по-ведра – толкова се смея на моменти, че на шега се обръщам към колегите с думите: „Няма ли някоя сцена да поплача малко, това не е сериозно“. Още през първия снимачен ден беше тооолкова смешно и забавно, че се пошегувах, че напускам, защото не мога да издържа на толкова смях (смее се).
Между другото, много от хората, които сега, в „Мен не ме мислете“, срещнах на терен, познавах още от „Откраднат живот“, така че ми беше много приятно наистина. И двете роли са изключително ценен, и невероятен опит за мен.
- В такъв случай, киното или театъра печели повече сърцето ти?
- И в двете има една такава особена прелест. След като имах възможност да снимам в киното, си дадох сметка какво е влюбването в него. Да живееш с един персонаж толкова дълго време, месеци наред, трепериш, чакайки си сценария, за да видиш какво му се случва – и когато снимките приключат, цялата тази любов остава там някъде, на лента, и не се повтаря. Тя е като една бурна любов, изживяна за кратък период от време. Докато в театъра има един друг вид любов – там един спектакъл можеш да играеш една година или петнадесет години, а можеш да го изиграеш и само три пъти. Влюбването там идва от срещата с публиката. Друг вид влюбване е.
Аз, като една маймунка актьор, обичам и театъра, и киното – зависи от различните периоди от живота ми. Може би за театъра съм женена, а киното ми е любовница (смее се), не знам. Не искам да звуча категорично, защото не знам след някоя друга година какво чувство ще живее в мен.
- Все още си говорим за пандемията от коронавирус, която преобърна всичко за отрицателно време, най-вече нуждата от осъзнаване на важното в живота. Ти как я премина до момента?
- Ами за мен беше много полезен период, ако трябва да съм честна. Но говоря лично за мен, не коментирам събитията по света, които са достатъчно трагични и тъжни, и нямат нужда от думи. Може би аз имах нужда от този период да остана насаме със себе си у дома и осъзнато да работя със своите минуси, и качества, да се ровя вътре в собствения си свят. От тази гледна точка, този период беше наистина полезен за личностното ми израстване.
Чисто психически имаше страх, разбира се, но се старая да не се давам на тези мисли и чувства. Или ако ме обхванат, им се отдават за 24 часа, и знам, че с приключването на тези 24 часа, тази паника вече не трябва да съществува. Имах такива моменти на страх, но не се дадох. Опитах се да мисля позитивно, да поддържам и всички около мен така, както и те мен.
Имах момент, в който просто се изолирах, спрях да следя всякакви новини и информации по темата, защото това изключително много ме натоварваше, и стресираше. Отдадох се на йога, книги и медитация, а също и на експерименти в кухнята. От време на време се събирахме малка група приятели, за да играем настолни игри.
- Кое е следващото предизвикателство оттук нататък?
- Не знам… Винаги имам на пътя едни малки предизвикателства, но за момента не усещам нищо по-голямо. За мен предизвикателството е да изпитвам страх от нещо, което ми предстои, с което трябва да се справя. На този етап, в днешния ден, няма такова. Но утре може да има. (усмихва се).
- Остава ли ти време за любов, за личен живот?
- Истината е, че не обичам да коментирам личния си живот. Браня си го, защото си го обичам, ревнива съм към него (усмихва се). Но ще кажа, че съм щастлива и съм благодарна на вселената, че всички мои близки хора са здрави и щастливи. Чувствам се обичана и обичаща./show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
