Преди дни в поредицата на Драгомир Драганов, посветена на 60-годишният юбилей на БНТ, бяха излъчени кадри от новелата "Тебеширената война", заснета през 1968-ма от режисьора Любен Момчев. В нея едно от децата изживава драмата да бъде остриган нула номер пред камерата. Явно той от малък е бил научен да се жертва в името на изкуството.
Днес същото това момче е актьор и с умиление си спомня как на седем години за първи път застава пред камерата. Диян Мачев, известен с прозвището българският Дани де Вито, още като дете става неизменен герой в най-популярните телевизионни предавания за най-малките. И това продължава цели десет години.
Но оказва се, че в случая деня не се познава от сутринта. По късно пътя на Диян Мачев към сцената и екрана никак не е лесен. Той кандидатства цели осем пъти във ВИТИЗ и го късат винаги още на първия кръг. Днес обаче, в актива му има повече от сто театрални и много филмови роли.
- Господин Мачев, попаднали сте в телевизията през 1962-ра, три години след нейното създаване. Как се случи това?
- Тогава бях на седем години и играех в театралния състава към Двореца на пионерите. Режисьорите Асен Траянов и Тити Кожухаров бяха подбрали след конкурс 32 деца, след първата година останахме осем. Подготвяхме различни пиески, а през зимната ваканция в продължение на десет дни изнасяхме спектакли.
Тогава телевизията явно се е нуждаела от деца и Бате Асен непрекъснато предлагаше някой от нас. Колкото и смешно да звучи днес, по него време ме бяха кръстили Ален Делон. Твърдяха, че много приличам на него.
- Във вашето семейство няма актьори, баща ви е шофьор на ТИР, майка ви шивачка, от къде у вас това увлечение по сцената?
- Много обичах големият актьор Енчо Багаров. Когато той почина, родителите ми криха от мен. Чух трагичната вест по радиото, два дни страдах, после ударих по масата и казах: Аз ще го заместя!
- Помните ли първите си изяви по телевизията?
- Беше през 1962-ра в едно филмче от поредицата "Педя човек, лакят брада". В него актрисата Слава Рачева бе основният персонаж, а аз бях Поспаланчо. Трябваше да кажа само: "О-о-о колко ми се спи". Излъчваха на живо от студиото на улица "Поп Андрей". Днес там е бинго.
Тогава в махалата имаше само два телевизора и ходех на гости, за да се гледам. Това скромно участие изведнъж ме направи популярен. Започнаха много да ме търсят. Бях нисък и играех главно деца в предучилищна възраст.
- Как продължи "кариерата" ви?
- Когато режисьорките Нушка Григорова и Маргарита Николева направиха предаването "Сладкопойна чучулига", станах основното лице в него - момченцето Ясенчо. Появявах се на екрана веднъж месечно. Чучулигата ме водеше в гората и планината и ме учеше на някоя песен, която аз изпявах. Около мен играеха кукли. Това продължи десет години, докато гласа ми започна да мутира.
- Как ставаше излъчването?
- Сутрин ме вземаха с кола, отивах в телевизията, затваряха ме в една стая с режисьорката Нушка Григорова и учех текста. След това ме водеха в столовата. Там ядях, каквото си поискам. Нахранен отивах в студиото и започваше репетицията пред камера. Тя продължаваше четири часа.
Тогава идваше Леда Милева, която отговаряше за детските предавания, гледаше ме, казваше: "Да и в 18 часа след новините изигравахме филмчето".
- Как се отнасяха възрастните с теб?
- Много добре. Едиственият, на който се разсърдих, беше чичко Филипов. (говорителят Никола Филипов, б.а)
- Защо?
- Преди да започне "Сладкопойна чучулига" сядах на триножника на камерата, която стоеше пред него и винаги гледах как чете новините. Той обаче нито веднаж не погледна мен. Това ме ядоса и му казах: "Защо аз мога да те гледам, а ти не го правиш". След няколко дни с изненада забелязах, че той е в студиото и дори ми помаха.
- В какви други предавания си участвал?
- В "Лека нощ деца" с Климент Денчев. Той беше бащата, аз синът. Дори на шега го наричах татко.
- Плащаха ли ти за всичко това?
- Бях най-богатият вкъщи. Всеки месец получавах около 300 лева, заплатата на майка ми беше 45 лева, а баща ми - 65. Да не говоря за училището. Там бях звезда.
- Какво казваха родителите ти за това, което правиш?
- Баща ми купи телевизор "Опера" само, за да ме гледа. Но въпреки всичко той се съмнаваше в способностите ми. Само веднъж, след едно представление в Двореца, каза: "Синът ми май ще стане артист".
- Притесняваше ли се, след като всички предствления са били на живо?
- Не. И не си спомням някога да е имало гафове. Бях много спокоен. Докато сега се притеснявам винаги, преди да изляза на сцената. При това много.
- Сприятели ли се с някой от големите актьори?
- В барчето на телевизията не им даваха да пия кафе. Само чай. Бил съм малък. Веднъж чух зад гърба си: Две кафета. Обръщам се и виждам Георги Калоянчев. Той ми смигна. Отидох на неговото маса и той ми даде едната чашка. Така за първи път пих кафе. Бях на седмото небе от щастие.
Минаха години, работих вече в Хасковския театър, а Калата дойде на гастрол в пиесата "Асансьорът" на Станислав Стратиев. Отидох в гримьорната, за да му кажа: "На добър час". Той ме погледана: "Абе, момче, теб откъде те познавам?", попита
Няма откъде - отвърнах. Но той ме изненада: "Ти си момченцето с кафенцето". После много сме играли заедно. Щом го попитах: "Как си?", той винаги отговаряше: "Жив съм, тук съм".
- Кога завърши детската ти артистична кариера?
- С балета "Куклената фея". Той имаше голям успех. Играхме го и в Румъния. Телевизията го засне и го излъчиха, вече когато бях войник. Наборите ме познаха и си спечелих доста подигравки. "Хей, балетистчето", така ми подвикваха.
- Защо осем пъти не те приемаха във ВИТИЗ?
- Обясняваха ми го с ръстови недостатъци. Висок съм 155 сантиметра и съм най-ниският актьор. Мамалев е 160./show.blitz.bg
Интервю на Исак ГОЗЕС
