"Моето щастие обича тишината, моята тъга също. И тази част от живота си никога не я споделям , може би с голямо закъснение, ако преценя нещо малко да издам. Има една голяма част от живота ми, която хората не познават. Много ми е трудно да спазвам този баланс - с очакванията и моя личен баланс с желания и пориви", започна разговора си Мари Константин при интервюто си при Мон Дьо.
"Най-често хората смятат, че майка ми върви пред мен и отваря всички врати, а аз се нося празноглаво след нея. Това далеч не е така. Развивам се в сферата, в която работя.
Преди една година със сигурност щеше да има едни големи розови очила на моя автопортрет. Надявам се и сега да съм запазила поне едни малки розови очила. За съжаление, мисля че пораснах повече отколкото очаквах и исках.
Вярващ човек съм и смятам, че Господ е бил безкрайно щедър към мен и имам много, за което да бъда благодарна. Не вярвам, че той взима, но ако трябва да отговоря на това какво животът ми е взел - в последната година ми взе безгрижието.
Наскоро се появи в главата ми една черна мисъл - ще има ли Лора майка в бъдещето си, ще бъда ли аз до нея, ще живеем ли нея. Тази мисъл идва след диагноза, която чух, след като родих. Беше най-страшното, което съм чувала. Диагнозата е рак на десния бъбрек. Злокачествен е.
По време на раждането имах травма - счупено и спукано ребро. На първия месец след раждането ме изпратиха на ядрено магнитен резонанс, за да видят дали зараства. След изследването ме извикаха в една малка стаичка отстрани да поговорим и ми казаха, че има случайна находка по време на изследването - образувание на бъбрека.
От момента, в който родих, ми се случва най-хубавото неща в живота ми. Абсолютно съпроводено с истински кошмар. Първите седмици от живота на детето ми не можех да се грижа за нея и в момента, в който се затвори вратата си помислих защо този кошмар продължава.
Когато чух образувание и начинът, по който ми го каза жената, ме наведе на мисълта, че тя смята, че ми казва нещо ужасно. Тя не каза нито един път рак, но тази дума непрекъснато кънтеше в главата ми. Отидох веднага на лекар, на втори, на трети и всички говориха за доброкачествено образувание. От деня, в който си направих изследването до операцията минаха три седмици. В тези три седмици изпитвах най-вече гняв.
Операцията я направих в Германия. Заминах с вуйчо ми и баща ми. Върнах се за Бъдни вечер. Имаше голяма възможност да не мога да се върна за Коледа. Всичко зависеше от това какво ще видят по време на операцията.
Имам шест белега от операцията, които да ми напомнят. Белезите в душата са пресни, лепя ги. Но за душата имам най-хубавия лек - моята дъщеря.
Образовунието не е в мен вече. На всеки три месеци трябва да ходя на изследвания и прегледи и се надявам след пет години да мога да кажа, че ракът не е в мен.
Константин премина с мен през това нещо и ме успокояваше, че всичко ще е наред. Майка ми държеше Лора като й казах. Остави я с усмивка на лицето, след което дойде в съседната стая със сълзи. Във всеки един момент се опитваше да се събере, да не й личи. Вкъщи сама само тя знае какво е преживяла", разкри дъщерята на Гала.
