Актрисата Диана Димитрова излезе с емоционална и изключително остра позиция след случая с бруталното убийство, което предизвика широк обществен отзвук. И постави болезнени въпроси не само за жестокостта на извършеното, но и за начина, по който насилието все по-често се превръща в съдържание за снимане и споделяне.
„Може би много хора си задават въпроса: къде сбъркахме? Аз съм един от тях“ - с тези думи Димитрова започва поста си. И признава, че случилото се я е разтърсило до степен, в която не успява да се откъсне от мислите си.
„Опитвам се да не мисля за случилото се, но просто не мога. Храната ми днес няма вкус. Не мога да рисувам. Само си задавам въпроси.“
Особено тежко Димитрова приема информацията, че насилието е било заснемано. И прави уговорката, че говори според публикуваните до момента данни, но е категорична как би трябвало да бъде оценено подобно поведение, ако информацията бъде потвърдена.
„Решението да записваш подобно видео не е импулс и не е самозащита. То е гавра с човешкия живот и със съществуването ни като хора.“
Според нея няма принципна разлика дали обект на подобна жестокост е човек или животно.
„Механизмът е един и същ. Чуждата болка се превръща в зрелище. Садизмът няма различни цветове. Той има един цвят.“
Димитрова коментира и факта, че обвиняемите са непълнолетни. Според нея възрастта им има своето юридическо значение, но не може да служи като морално оправдание за съзнателна жестокост.
„Думата „деца“ не може да бъде оправдание или щит пред съзнателната жестокост, гаврата и превръщането на нечия агония в клип“, пише тя. И насочва коментара си и към далеч по-големия обществен проблем – постепенното привикване към насилието.
„Започнахме да свикваме с войната. С войните. С насилието. Със саморазправата. С поредната жестокост, която днес ни смразява, а утре ще бъде изместена от друга ужасяваща новина.“
Според нея усещането за безизходица се подхранва и от липсата на достатъчно прозрачност и от закони, чието прилагане невинаги изглежда адекватно на съвременната действителност.
Актрисата уточнява още, че не претендира да познава Наказателния кодекс в детайли, но настоява, че като гражданин има право да задава въпроси за резултатите от работата на институциите. И отправя и конкретна критика към видяното от нея по време на институционален брифинг по случая.
„На брифинг за бруталното убийство на човек няма място за смях. Няма нищо смешно. Няма нищо весело. Смехът е за някъде другаде. Не и за тази ситуация.“
По думите ѝ подобно поведение по време на официално изявление е било обидно за нея като гражданин.
Димитрова задава и още един неудобен въпрос:
„Ако обвиняемите бяха деца на известни и влиятелни хора, щяхме ли да наблюдаваме същата реакция и същото правосъдие? Не твърдя, че знам отговора. Просто питам.“
Тя обяснява въпроса си с общественото усещане за двойни стандарти и съмненията, че над определени хора в България понякога се „разпъват чадъри“.
В края на поста си Диана Димитрова прави и лична препратка към собственото си решение в миналото да говори публично.
„Не го казвам от името на монахиня или морален съдник. Казвам го като човек, който е видял и две, и двеста. Като човек, който преди време избра да не мълчи. И направих правилния избор. Платих цената с кариерата си и с всичко, което последва. Но продължавам да се боря.“
Според нея са необходими прозрачност, достатъчно строги и работещи закони, реалното им прилагане, ефективна психиатрична грижа, превенция и институции, които действително изпълняват задълженията си.
А финалът на позицията ѝ е предупреждение срещу най-опасното – обществото да скърби за поредната трагедия, а след това просто да продължи напред до следващата.
„Най-лесно е да избършем сълзите, да извадим черните ленти и да зачакаме утрешния ден, когато ще дойде поредната ужасяваща и смразяваща кръвта новина. И отново да не говорим.“
„Знам само едно. Случилото се е ужасно. И отказвам да приема, че е нормално“, завършва Диана Димитрова.
